снимка: Jeremy Bishop

По пътищата…

Антонио Мачадо

По пътищата свечерени
аз замечтан се скитам. Горе
на хълмовете позлатени
бдят дъбовете тъмнокори.

Де води този път невесел?
Вървя по витата пътека
и друмник морен, пея песен.
Припада вечерта полека.

„На обич шипа търпеливо
аз носех във сърцето клето;
един ден го изтръгнах диво:
сега не чувствувам сърцето.“

Притихва в миг полето ширно
и се замисля в тишината.
Прозвънва вятърът немирно
в тополите покрай реката.

Над мен все повече тъмнее;
и пътят, който се изскубва
от мрака и едва белее,
залутва се и се загубва.

И пари мойта жал гореща:
„Шип позлатен, кажи спокоен,
кой би могъл да те усеща
забоден във сърцето свое?“

Автор: Антонио Мачадо, Yo voy soñando caminos (Обществено достояние)
Превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)