Разлистваме „Как да се влюбиш в мъж, който живее в храст“ –  невероятна, забавна и трогателна любовна история по действителен случай. Най-измислената истинска история, която сте чели! Преводач е Стела Джелепова, а корицата е дело на Капка Кънева и Здравко Денев.

Във Виена образованата Юлия преподава английски на безработни австрийци и мечтае да напише страхотен и оригинален роман, а бездомният алкохолик Бен, небръснат, немит и вмирисан, живее в храст в градския парк. Един ден той сяда на пейката до нея и я пита колко е часът.

Поглеждам към уличния часовник, който е точно пред нас.

– Седем без десет – отговарям и хвърлям бърз поглед към човека.

Същевременно усещам, че ще ме пита още нещо.

– Как се казваш? – чувам след точно половин минута.

– Юлия – отвръщам.

Така  започва една прекрасна история, по-оригинална и впечатляваща от всякакъв роман. История със своите неминуеми перипетии и обрати, в която очакването на продължението и края ще ви държи в непрекъснато напрежение и която всеки почитател на Юнас Юнасон ще оцени.

Еми Абрахамсон (р. 1976) е шведска актриса и писателка, израснала в Москва, завършила актьорско майсторство в Лондон, работила като актриса в Амстердам – където се запознава с бездомника Вик Кокула, и като режисьор във Виена – където бездомникът я последва. След което двамата се завръщат в Швеция – където имат две деца от брака си.

Как да се влюбиш в мъж, който живее в храст

Еми Абрахамсон

– Обичам пишка! – заявява жената щастливо.

Аз свеждам поглед към листовете си, надрасквам нещо нечетливо, оставям химикалката и се покашлям.

– Искаш да кажеш… поне така мисля… и се надявам… макар че се радвам за теб, ако
наистина имаш предвид другото… та искаш да кажеш, че обичаш да пишеш. „Да пиша“.

Не… пишка.

Това е единайсетият ми урок за деня и съм толкова изморена, че започвам да дърдоря глупости. Освен това непрекъснато трябва да поглеждам към ментовозелената карта
с личната информация за учениците, за да си припомням името ѝ. Петра Петра Петра. С тревога забелязвам също, че ѝ преподавам вече поне за четвърти път. Въпреки това не си я спомням. Сякаш всичките ми ученици са се смесили в една безлична маса, която никога не прави разлика между Tuesday и Thursday и която упорито отказва да използва сегашно перфектно време. Маса, която настоява
да отговаря с Please на „благодаря“, колкото и стотици пъти да ѝ повтарям, че се казва
You’re welcome. Маса, която е убедена, че ученето на език е процес, който ще се случи от само себе си, стига само да седиш в една стая с учител.

Хвърлям бегъл поглед към часовника – остават още двайсет минути до края на урока.
Двайсет безкрайни минути.

– Ъъъ… Петра, каза също, че обичаш да готвиш. Какво например? – питам я.

Никога не съм мечтала – нито планирала – да стана учителка по английски в Австрия. Само че след четири месеца без работа обявата на „Берлиц“ за учители изглеждаше
едва ли не твърде хубава, за да бъде истина. Обучението продължи едва две седмици и веднага след него бяхме готови да преподаваме. Въпреки това в началото все поглеждах крадешком към вратата в очакване мъжът с конската опашка, който ни водеше обучението, да се втурне вътре и задъхано да извика: „Шегичка! Как ти хрумна, че ще те пуснем да преподаваш? Само се шегувахме“, след което да бъда изхвърлена на улицата, а учениците да бъдат ескортирани до безопасно място.

В този ранен етап редовно стоях до късно вечерта да планирам утрешните уроци. Усилено изготвях учебни планове и се стараех всеки час да е разнообразен и занимателен. Ксерокопирах интересни статии, записвах си въпроси, намислях невинни ролеви игри и ламинирах снимки, които биха могли да предизвикат интересни дискусии. Правех всичко възможно, за да говорят учениците ми колкото може повече английски.

Напоследък обаче те имат късмет, ако изобщо хвърля поглед към картите им, преди да вляза в стаята. Това пренебрежение произхожда от деня, когато внезапно осъзнах, че значително съм надвишила планираните шест месеца, в които щях да учителствам, и още по-лошо – че съм добра в работата си. Че съм и търпелива (кой би повярвал, че това е най-важното качество за един езиков учител?), и умея да предразполагам възпитаниците си да говорят на английски. Откакто спрях да подготвям уроците и те се превърнаха в мистерия както за мен, така и за учениците, все пак животът стана една идея по-вълнуващ.

– О, всичко. Шницел, наденички… – казва Петра.

– С цели изречения – напомням ѝ.

– Обичам да правя шницел и наденички – послушно отговаря Петра.

Тъй като методологията на „Берлиц“ предполага езикът да се учи чрез непринудени
разговори, аз мога да водя даден урок само докато ми хрумват теми за обсъждане. Трите ми години като учителка по английски ме превърнаха в експерт по празните приказки. Един път накарах ученик да дрънка цели петнайсет минути за сменената дръжка на гардероба си само за да видя дали мога.

– А какво обичаш да пиеш? – питам.

Петра се замисля.

– Чешмяна вода.

– Цели изречения – повтарям с насилена усмивка.

– Обичам да пия чешмяна вода – отговаря Петра.

Продължавам да се усмихвам на Петра, тъй като в действителност нямам представа какво да кажа на човек, чиято любима напитка е чешмяна вода.

През последните петнайсет минути съставяме кръстословица с думи, свързани с готвенето. Когато часът свършва, въздъхвам леко, уж от разочарование, и поклащам глава, за да покажа колко ми е мъчно, че трябва да приключваме. Ръкуваме се, как иначе, и Петра се отправя към къщи, вероятно за да вечеря шницел и наденички с чаша чешмяна вода.

През петминутната почивка всички се тълпят в миниатюрната учителска стая, за да избегнат какъвто и да било контакт с учениците. На стените висят постери на „Берлиц“ с мултикултурни физиономии и изречения, завършващи с удивителен знак. Трите рафта са пълни със списание „Паспорт“, издание на „Берлиц“, и видимо неотваряни учебници по испански, руски и френски. За сметка на това тези по английски са дотолкова оръфани, че повечето се разпадат или са подлепени с тиксо.

Никой от преподаващите в „Берлиц“ не е професионален учител. Майк е безработен актьор, Джейсън пише дисертация за Шьонберг, Клеър преди е работила в маркетинга, Рандъл е графичен дизайнер, Сара е инженер, Ребека е лютиер, Карън е бакалавър по медии и комуникации, а аз самата все още мечтая един ден да стана писателка. Единственият учител по образование е Кен, а той е почти толкова мразен, колкото Дагмар, администраторката на нашия филиал на „Берлиц“ на Марияхилферщрасе.
Кен се намъква в учителската стая и се мъчи да си проправи път до ксерокса с една отворена английска граматика в ръка.

Никой не му обръща внимание. До открехнатия прозорец са се свили Майк и Клеър и
се опитват да пушат през едносантиметровата пролука.

– Имам четири поредни часа с една и съща група – въздъхва Клеър и пъхва запалката
в кутията с цигарите. – Ще свърша чак в осем.

– Още малко. И повече никога няма да го правиш – успокоява я Рандъл, понеже Клеър
скоро ще се прибира в Лондон да завърши магистратурата си.

– Аз пък започвам дванайсетия си час за днес – обаждам се и давам повод за впечатлен
шепот.
В учителската стая има само три теми за разговор: колко урока имаме през деня, колко зле са учениците ни и колко мразим Дагмар.

– Току-що приключих с група от АМС – контраатакува Майк.

Всички въздъхват съчувствено. АМС е австрийската служба по заетостта. Преди няколко години „Берлиц“ сключи изгоден договор с държавата да осигурява обучение по английски език за всички безработни, които пожелаят. Малко са нещата, по-потискащи от преподаването на група от АМС.

Последната ученичка за деня е нова. Когато влизам, тя вече чака в стаята и гледа
Марияхилферщрасе през мръсния прозорец. С облекчение виждам на картата ѝ, че английският є е оценен на „ниво пет“, тоест „високо ниво на познаване на чуждия език“. Колкото по-високо е нивото на ученика, толкова по-малко усилия за мен.

– Здравей, аз съм Джулия – подавам ѝ ръка.

Слабата жена протяга изненадващо топла длан. В следващия четвърт час научавам, че се казва Вера, родом е от Грац, работи като пиар за Австрийската народна партия и е самотна майка на осемгодишна дъщеря.

Лошото е, че Вера също започва да задава въпроси.

– А ти откъде си?

– Sweden – отговарям, без да се замисля.

Незабавно между очите на Вера се появява бръчка и аз осъзнавам грешката си. Макар
английският ми да е безгрешен и без следа от акцент, никой не иска да чува, че не идвам от англоезична страна. Дори администраторката на „Берлиц“, Дагмар, дискретно ми намекна да не споменавам пред учениците, че съм от Швеция и всъщност се казвам Юлия, не Джулия. Веднъж Ребека разказваше за времето, когато заработвала допълнително като сервитьорка в грилбар в Кернс. Въпреки че винаги запомняла всички поръчки, налагало се да се преструва, че ги записва в тефтерчето си, понеже забелязала, че клиентите нервничат, ако не го прави. И аз се чувствам по сходен начин всеки път, когато трябва да лъжа за произхода си.

– Суиндън – поправям се. – В Англия. Северна Англия.

Вера ме гледа все така вторачено.

– Суиндън не е ли в Южна Англия? – пита. – Близо до Бристол? Ходила съм там на
курс.
Усещам как бузите и шията ми пламтят.

– Това е друг Суиндън – казвам бързо. – По-малък Суиндън. Наричаме го… Мини Суиндън. Е, Вера, разкажи ми какво обичаш да правиш в свободното си време. Какви са хобитата ти?

Вера продължава да ме гледа с леко подозрение и аз си мисля, че наистина трябва
да последвам съвета на Ребека и да спра да водя по толкова много часове на ден.

За мое съжаление, английският на Вера е почти перфектен. В края на урока все пак казва in the end of the month вместо at the end of the month и най-после ми се удава възможност да я поправя и да спра да се чувствам като ненужен реквизит.