Το άρθρο στα ελληνικά

Илиас Фрагакис е роден в Атина. Режисьор, сценарист, писател, поет, преводач. Следвал е социология в Софийския университет, политически науки в Атинския университет „Йоанис Каподистриас“, музика в Атина и режисура във Висшата школа за филмово изкуство „Савракос“ в Атина.

Занимава се изключително с кино и театър, пише литературни текстове. Автор е на повече от двайсет сценария на късометражни и документални филми, на сериали.

Преподавал е писане на сценарий в държавни професионални школи, (както и режисьорско майсторство, естетика на образа, актьорско майсторство).

Режисирал е късометражни, документални филми, сериали, театрални постановки (на сцената на Националния театър, на общински окръжни театри, на независими театрални сцени). Автор е на две театрални пиеси и на стихове за песни.

Превеждал е антична драма, сценични произведения от английския и френски класически репертоар, както и съвременна драма. Също така поезия и културологични студии, сред които студията на Богомил Райнов „Масовата култура“, част от нея е издадена в сборно издание.

Някои от издадените негови книги са: превод на „Орест“ от Еврипид (изчерпан), стихосбирката „Писма до една жена“ (изд. „Трака“ 2019, второ издание от изд. „Енипнио“ 2020), разказът му със заглавие #System Failure е включен в антологията „Светът от вчера, светът от утре“, (изд. „Кастаниотис“ – Фестивал на иберийските и латиноамерикански литератури ЛЕА-Атина, 2020) (триезично издание на гръцки, испански и португалски). Три негови хайку са включени в антологията „Пролетни хайку“ (изд. „Анемологио“, 2021).

Познаваме го с 6 въздействащи стихотворения, в превод на Здравка Михайлова

6 стихотворения от Илиас Фрагакис | 6 ποιήματα του Ηλία Φραγκάκη

За романа „Марийки“

През ноември миналата година в престижната атинска книжарница „Янос“ се състоя премиерата на дебютния роман на Илиас Фрагакис „Марикес“ (в превод означава „Марийки“) (ИК „Естия“, най-старото гръцко издателство, създадено през 1885 г.), представен от поета, дипломат и доктор по философия Никос Влахакис, автор – наред с други – и на стихосбирката „Орлов мост“, и от социолога проф. Йоргос Плиос, също възпитаници на софийската Алма матер.

„Марийки“ е Одисея, която се развива в Атина в рамките на двадесет и четири часа, в навечерието на Нова година (един от многото символи в книгата). Главните герои са непридружени непълнолетни бежанци, група неонацисти, албанска проститутка, двама полицаи, двама старци, в гражданската война стояли „от двете страни на барикадата“ – единият политически бежанец, живял в България, – а сега близки приятели, без дори да знаят какво ги свързва, макар да предстои да го разберат малко преди края на романа. В него откриваме и сина на някогашния политически бежанец – Владимирос, роден в България, учил там, но завърнал се в Гърция, който сега се грижи за бежанците.

В критическия анализ за книгата от Алкис Анагностакос четем:

Действието, външното и вътрешното – психологическо, е кинематографично, бих казал, характерно за Тарантино. Развива се с постоянен ход напред-назад в рамките на двадесет и четири часа, във фрагментирано повествователно време, подобно живота на героите. Отличава се с ритъм и монтаж, които авторът владее до съвършенство, като опитен режисьор. Роман, който балансира редуващите се картини между драмата, ужаса от насилието, фашизма, расизма, хумора, сарказма, човечността и солидарността. Оставя ни с впечатлението, че наблюдаваме тектонични плочи; те се сблъскват и разломяват на парчета с огромни пукнатини, от които изтича магма. Героите са солидни и истински, давещи се в противоречия.

Роман тежък, нежен, трогателен, изпълнен с хумор. За хора, които „не пасват никъде“. С маски. Почти всички герои ги ползват, за да скрият самоличността си. Своето име, характер, религия. И разбира се, самият разказвач е обвит в мистерия и не се разкрива до края.

Малко преди финала киното отстъпва място на театъра за кулминацията на драмата в една болница – неслучаен избор на място – където всички страдащи отиват да лекуват раните си, и в тази великолепна сцена ще се случи развръзката.

При Фрагакис няма пречистване в книгите, а в живота, така че е оставено на читателя да го осъществи.

Марийки

Бих искал някой да каже,
че този роман е хубав,
защото е изтъкан от колебание.

Г. Господинов

…

Представете си картината. Седем часа сутринта е, в целия къмпинг цари тишина, листо не помръдва, единствено аз, който се разхождам безгрижно. Наемателите на къмпинга още спят, а някои вече са се отправили към църквата. Едно-две кучета се мотаят безцелно между боровете и караваните. Котаракът Титакос[1]– още една проява на ирония, понеже Титакос беше на възрастта на Матусал[2] – та котаракът бе безспорният лидер на фауната в къмпинга. На цялата фауна, дето се вика: двукрака, четирикрака и пълзяща, понеже където и да отидеше, всички зарязваха каквото вършеха, за да се погрижат за него, да го нахранят, да го погалят, да му сипят вода, да го оближат, всеки според репертоара си. Само хвъркатите нехаеха за първенството и чара му. Титакос следваше съвсем дословно сентенцията на Ренар[3], която насърчаваше търсете смешното във всичко, ще го откриете. Котаракът така и правеше, обикаляше цяла Атина, щом усетеше, че скучае. Влизаше при някого изотзад, скачаше в камиони, вмъкваше се в автобуси, всички го познаваха и го оставяха, то и нямаше как иначе. Беше лидер. Някои дори се шегуваха. „Запътил си се към Ерму[4] на пазар ли, Титакос?“.

Та онази сутрин, както се шляе в обичайното търсене на смешното, отдалеч съзира бай Прокопис, стъпващ на пръсти, безшумно, към покоите на Аристидис. Понечва да се доближи, но Прокопис с един жест му дава да разбере, че трябва да е тих. Титакос знае какво ще последва и се спотайва, за да се наслади на сцената.

„Както щеш“, си казва. И „аз рекох да те предупредя, ама ти искаш да си строшиш кратуната“. И си я строшава.

По-рано Титакос бе влязъл в караваната на Аристидис, който, след като го почерпи с обичайната бисквита, натопена в мляко, му направи знак да пази тишина и да си ходи. А той излизайки, успя да види как Аристидис взима празната консерва от кондензирано мляко и устройва засадата.

Прокопис стига до под кухненското прозорче на Аристидис и започва да пее

„На орела синът винаги лети напред[5]„,

не успява обаче да стигне до третия стих на песента,

„и към славата“,

консервата кондензирано мляко „Нуну“ се изстрелва към плешивото му теме,

„ни води той“,

където и се приземява с гръм и трясък

„ни вод… ххх“.

Оттук и онова „дрън“, „тряс“ или нещо подобно!

„Ооооох!“

Казах ли ви, строши си кратуната.

Последва и съответното напътствие на Аристидис, пращащо го „по дяволите“.

Прокопис, „Абе, дърт комунист, потроши ме! С консерва ли ме замери, загубеняко?“.

Аристидис, „И жалко, че не беше ръждясала“. Добавяйки „майната му, я ела насам да пием кафе“. Обичайните неща.

И двамата бяха забравили да умрат. Наближаваха деветдесет. Вкаменелости от друга епоха – а може би не беше друга? – които заедно не мелеха, но и един без друг не можеха. Единият – десен, от старата школа, другият някогашен партизанин, политически бежанец[6]. Бяха се запознали в къмпинга, когато и двамата се преместиха да живеят тук, останали без средства за жилище. Прокопис, вехнещ от мъка, че е бил изоставен от синовете си, от единия, веднага щом му преписал къщата, от другия, защото не я преписал на него, а му дал гарсониерата, която имал в зестра от жена си. Аристидис, и той саможивец, понеже децата му се бяха пръснали. Единият му син останал в България. Големият, Лаократис, с българската си жена. След като се бе омъжила за сина му, и тя му беше чедо. Ако и да не можеше да я диша тази Стефка, така говореха. Имаше си причини, право да си кажем.

---

[1] Титакос е умалителна форма на името Титос, гръцкият аналог на Тит. Романовият котарак е кръстен на Тит Ливий, един от най-известните римски историци, творил по време на римския Златен век. Автор е на труда „Ab Urbe Condita Libri“ („От основаването на града“), описващ основаването и историята на Рим, на незапазени историко-философски диалози и на риторически произведения в епистоларна форма. – бел. прев.

[2] Матусал е библейски персонаж и фигура в юдаизма, християнството и исляма. Споменат е в книгата Битие, глава 5, 21 – 27. Според Битието, Матусал е 8-о поколение от Сътворението на света – син на Енох, баща на Ламех и дядо на Ной. – бел. прев.

[3] Жул Ренар (1864 – 1910) е френски драматург, литературен критик, поет и писател, почетен член на Академия „Гонкур“. Критиците го наричат „едновременно нежен и жесток“ заради хирургическата точност и безкомпромисност на прозата му. Пише реалистични разкази и повести, драми, романи, миниатюри. Автобиографичната повест за детството му „Червенокосото“ е екранизирана многократно. Близък приятел на Анатол Франс, Сара Бернар, Стефан Маларме, Сен-Пол Ру и Тристан Бернар. Жул Ренар пламенно защитава Емил Зола по време на делото „Драйфус“; в същото време вдъхновява творци като композитора Морис Равел, който пише музика по книгата му с миниатюри „Естествени истории“. – бел. прев.

[4] Улица Ерму е главната пешеходна търговска улица на гръцката столица Атина. Тя е една от първите улици, проектирани за да се създаде облика на съвременна Атина през 1833 г. Улица Ерму редовно присъства на челни места в класациите на най-скъпите търговски улици в Европа и света. – бел. прев.

[5] Тук героят запява известна песен, написана от Спирос Кесарис, посветена на тогавашния крал на Гърция Константинос I и превърнала се в музикалния символ-емблема на кралската фракция в разгара на Националния разкол (на гръцки: Εθνικός Διχασμός, 1910-1922 г.) – период в историята на Гърция, по време на който настъпват серия разногласия между гръцкия крал и либералния премиер на страната Елефтериос Венизелос относно външната политика на държавата, като връхна точка е въпросът дали Гърция трябва да вземе участие в Първата световна война. След въоръжени сблъсъци между войници от Антантата и роялистки войски в Атина по време на т.нар. ноемврийски събития, крал Константинос е принуден да абдикира. Тези събития позволяват на Венизелос да оглави страната. Музикални изследователи сочат, че „както е известно, химнът, написан от Кесарис се превръща във вик за събиране на пророялистката фракция не само през годините на разкола, но и няколко десетилетия след това“, имайки предвид бурните години на Гражданската война в Гърция, когато двамата герои са били на противоположни позиции. – бел. прев.

[6] Гражданската война в Гърция (на гръцки: Ελληνικός Εμφύλιος Πόλεμος) е първият голям въоръжен конфликт в Европа след края на Втората световна война, продължил от 1946 до 1949 г., както и първият пример за следвоенно вмешателство във вътрешните работи на чужда държава. Тя се е водила между гръцкото правителство и армия (с подкрепата на Обединеното кралство и Съединените щати) и Демократичната армия на Гърция – военният клон на Комунистическата партия на Гърция (подкрепен от България, Албания, Югославия и тайно от Съветския съюз).
Гражданската война е резултат от силно поляризираната борба между десни и леви идеологии, която се задълбочава в края на окупацията на Гърция (1941-1944 г.) по време на Втората световна война. Левите сили претърпяват поражение.
През 2018 г. на български излиза книгата „Гражданската война в Гърция (1946 – 1949 г.) и съдбата на политическите емигранти“ (изд. „Жанет 45“) на Тасула Засаки-Хили, съдържаща разкази на политически емигранти и децата им, които след като хиляди са репресирани, пратени по лагери и насилствено интернирани, живеят в принудителна емиграция повече от 30 години в Чехословакия, България и в други бивши социалистически страни. – бел. прев.

Превод от гръцки: Марина Деливлаева

Το μυθιστόρημα «Μαρίκες»
του Ηλία Φραγκάκη

Ο Ηλίας Φραγκάκης είναι σκηνοθέτης, σεναριογράφος, συγγραφέας, ποιητής, μεταφραστής.

Με σπουδές κοινωνιολογίας, πολιτικής επιστήμης, μουσικής και σκηνοθεσίας ασχολήθηκε κατ’ εξοχήν με το σινεμά και το θέατρο., γράφει λογοτεχνικά κείμενα.

Έχει γράψει σενάρια ο συνολικός αριθμός των οποίων υπερβαίνει τα 20, είτε μόνος του είτε σε συνεργασία με άλλους (Κ. Στοφόρος, Χρ. Ευθυμίου, Π. Κούστας) για μικρού μήκους, ντοκυμαντέρ και σήριαλ.

Έχει διδάξει σενάριο επί σειρά ετών σε δημόσια ΙΕΚ (όπως και σκηνοθεσία, αισθητική της εικόνας, υποκριτική)

Έχει σκηνοθετήσει μικρού μήκους, ντοκυμαντέρ, σήριαλ, και θέατρο (στο Εθνικό Θέατρο, ΔΗΠΕΘΕ, ελεύθερο θέατρο) και έχει βραβευθεί στην Ελλάδα και το εξωτερικό. Έχει γράψει δύο θεατρικά και στίχους για τραγούδια.

Έχει μεταφράσει αρχαίο δράμα, αγγλικό και γαλλικό κλασσικό ρεπερτόριο καθώς και σύγχρονο δράμα. Επίσης ποίηση και μελέτες πολιτισμού.

Έχει εκδόσει (ενδεικτικά): Την μετάφραση του Ορέστη του Ευριπίδη (εξαντλημένο), την ποιητική συλλογή «Γράμματα σε μια Γυναίκα», (εκδ. Θράκα 2019, β’ έκδ. Ενύπνιο 2020), ένα διήγημα του με τίτλο #System Failure έχει περιληφθεί στον τόμο «Ο κόσμος του χθες ο κόσμος του Αύριο», εκδ. Καστανιώτη, ΛΕΑ (τρίγλωσση έκδοση ελληνικά, ισπανικά, πορτογαλικά).

Τρία χαϊκού του περιλήφθηκαν στον τόμο Τα Χαϊκού της Άνοιξης, (εκδ. Ανεμολόγιο, 2021). Το μυθιστόρημά του «Μαρίκες» κυκλοφορεί από τις εκδ. της Εστίας, το αρχαιότερο εκδοτικό στην Ελλάδα από τον 1885.

6 πανέμορφα ποίματά του σε μετάφραση της Ζντράβκα Μιχάιλοβα (σε δίγλωσσο άρθρο)

6 стихотворения от Илиас Фрагакис | 6 ποιήματα του Ηλία Φραγκάκη

Tο μυθιστόρημα «Μαρίκες»

Το Νοέμβριο του 2021 παρουσιάστηκε στο βιβλιοπωλείο IANOS (Αθήνα) από τον ποιητή, διπλωμάτη, και Διδάκτορα Φιλοσοφίας Νίκο Βλαχάκη, ο οποίος υπογράφει – μεταξύ άλλων – και το ποιητικό βιβλίο „Η Γέφυρα των αετών» („Орлов мост“), και από τον κοινωνιολόγο και καθηγητή του Πανεπιστημίου Αθηνών Γιώργο Πλειό, επίσης απόφοιτοι του Πανεπιστημίου της Σόφιας.

Οι «Μαρίκες» είναι μια Οδύσσεια που εξελίσσεται στην Αθήνα μέσα σε ένα εικοσιτετράωρο, μια παραμονή Πρωτοχρονιάς (ένα από τα πολλά σύμβολα του βιβλίου). Πρωταγωνιστές ανήλικοι ασυνόδευτοι πρόσφυγες, μια ομάδα νεοναζί, μια αλβανίδα πόρνη, δύο αστυνομικοί, δύο παππούδες – απομεινάρια του εμφύλιου, ο ένας βασιλικός και ο άλλος αντάρτης πολιτικός πρόσφυγας – κολλητοί φίλοι πλέον, χωρίς να ξέρουν και οι ίδιοι τι είναι αυτό που τους δένει και που θα το μάθουν λίγο πριν το τέλος με έναν αριστουργηματικό τρόπο, και μαζί ο γιός του ενός που γεννήθηκε στη Βουλγαρία, σπούδασε και ήρθε στην πατρίδα, ο Βλαδίμηρος, που φροντίζει τα προσφυγάκια.

Στην κριτική  του βιβλίου από τον Άλκη Αναγνωστάκο διαβάζουμε επίσης:

Η δράση, εξωτερική και εσωτερική – ψυχολογική, είναι κινηματογραφική, θα έλεγα προσιδιάζει στον Ταραντίνο, εξελίσσεται με διαρκή μπρος-πίσω μέσα στο εικοσιτετράωρο, σε έναν κατακερματισμένο χρόνο αφήγησης όπως και οι ζωές των ηρώων, με ρυθμούς και μοντάζ που κατέχει αφού είναι δοκιμασμένος σκηνοθέτης. Ένα μυθιστόρημα που ισορροπεί τις καταστάσεις ανάμεσα στο δράμα, τη φρίκη της βίας, του φασισμού, του ρατσισμού, το χιούμορ, τον σαρκασμό, την ανθρωπιά και την αλληλεγγύη. Έχεις την εντύπωση πως παρατηρείς τεκτονικές πλάκες που συγκρούονται και συνθλίβονται προκαλώντας τεράστια ρήγματα απ’ όπου εκρέει μάγμα. Οι χαρακτήρες της ιστορίας στέρεοι και αληθινοί, πνιγμένοι στις αντιφάσεις.

Ένα μυθιστόρημα σκληρό, τρυφερό, συγκινητικό, με χιούμορ. Για ανθρώπους που «δεν χωρούν πουθενά». Με μάσκες. Σχεδόν όλοι οι ήρωες του τις χρησιμοποιούν για να κρυφτούν από την ταυτότητά τους. Το όνομά τους, το χαρακτήρα τους, το θρήσκευμά τους. Και βέβαια και ο ίδιος ο αφηγητής είναι κρυμμένος και δεν αποκαλύπτεται παρά μόνο στο τέλος.

Λίγο πριν το φινάλε, ο κινηματογράφος παραχωρεί την θέση του στο θέατρο για την κορύφωση του δράματος σε ένα νοσοκομείο – καθόλου τυχαία η επιλογή του χώρου – όπου όλοι οι κατατρεγμένοι προσφεύγουν να θεραπεύσουν τις πληγές τους, και σε αυτή την μεγάλη σκηνή θα συντελεστεί η λύση.

Στον Φραγκάκη δεν υπάρχει κάθαρση στα βιβλία αλλά στη ζωή, άρα επαφίεται στον αναγνώστη να την επιφέρει.

Μαρίκες
(απόσπασμα)

Θέλω κάποιος να πει:
Αυτό το μυθιστόρημα είναι ωραίο,
γιατί είναι πλεγμένο με αμφιβολίες.

Γκ. Γκοσποντίνοφ

…

Φανταστείτε την εικόνα. Είναι 7 η ώρα το πρωί, σιγή επικρατεί σε όλο το κάμπινγκ, δεν κουνιέται φύλλο, εκτός από μένα που τριγυρνώ αμέριμνος. Οι ένοικοι του κάμπινγκ κοιμούνται ακόμη και κάποιοι έχουν ήδη φύγει για την εκκλησία. Ένα-δύο σκυλιά χουζουρεύουν άσκοπα ανάμεσα στα πεύκα και τα τροχόσπιτα. Ο γάτος Τιτάκος – άλλη ειρωνεία κι αυτή, μια και ο Τιτάκος είχε την ίδια ηλικία με τον Μαθουσάλα – ο Τιτάκος λοιπόν, ήταν ο αδιαμφισβήτητος ηγέτης της πανίδας του κάμπινγκ. Όλης της πανίδας λέμε τώρα: δίποδης, τετράποδης και έρπουσας, μια και όπου πήγαινε όλοι σταματούσαν ό,τι έκαναν για να τον φροντίσουν, να τον ταϊσουν, να τον χαϊδέψουν, να του βάλουν νερό, να τον γλύψουν, ανάλογα τι είχε ο καθένας στο ρεπερτόριό του. Μόνο τα πετούμενα αδιαφορούσαν για τα πρωτεία και τη γοητεία του. Ο Τιτάκος, ακολουθούσε κατά γράμμα τη ρήση του Ρενάρ που έλεγε να ψάχνετε το γελοίο σε όλα, θα το βρείτε. Αυτό έκανε ο γάτος, ο οποίος γύρναγε όλη την Αθήνα, όταν βαριόταν. Έπαιρνε κάποιον από πίσω, πήδαγε σε αγροτικά, τρύπωνε σε λεωφορεία, τον ήξεραν οι πάντες και τον άφηναν, δηλαδή δεν μπορούσαν να κάνουν κι αλλιώς. Ήταν ηγέτης. Μερικοί έκαναν και πλάκα. «Πας στην Ερμού για ψώνια Τιτάκο;»

Εκείνο το πρωί, λοιπόν, καθώς τριγυρνά, αναζητώντας ως συνήθως το γελοίο, βλέπει από μακριά τον κυρ-Προκόπη να πηγαίνει στις μύτες, αθόρυβα, προς το κατάλυμα του Αριστείδη. Κάνει να τον πλησιάσει, αλλά ο Προκόπης, με ένα νεύμα, του δίνει να καταλάβει ότι πρέπει να σιωπήσει. Ο Τιτάκος ξέρει τι θα επακολουθήσει και λουφάζει να το απολαύσει.

«Όπως νομίζεις», λέει από μέσα του. Και «εγώ είπα να σε προειδοποιήσω, αλλά εσύ θέλεις να το φας το κεφάλι σου». Και τό ‘φαγε.

Νωρίτερα είχε μπει στο τροχόσπιτο του Αριστείδη, ο οποίος, αφού τον φίλεψε το καθιερωμένο μπισκότο βουτηγμένο σε γάλα, του έκανε νόημα να κάνει ησυχία ή να φύγει. Κι αυτός, βγαίνοντας, πρόλαβε να δει τον Αριστείδη να παίρνει το άδειο κονσερβοκούτι απ’ το εβαπορέ και να στήνεται στην ενέδρα.

Ο Προκόπης φτάνει κάτω απ’ το παραθυράκι της κουζίνας του Αριστείδη και αρχίζει να τραγουδά

«Τ’ αητού ο γιός πάει πάντα μπρος»,

δεν προλαβαίνει όμως να φτάσει στον τρίτο στίχο του τραγουδιού

«και στη δόξα»,

το εβαπορέ Νουνού εκσφενδονίζεται με κατεύθυνση την καράφλα του,

«αυτός μας οδηγεί»,

όπου και προσγειώνεται παταγωδώς

«Μας οδηγ…χχχ».

Εξού και το Νταν ή Ντον ή κάτι σχετικότερο!

«Ωχχχχχ»!

Σας τό ‘πα, τό ‘φαγε το κεφάλι του.

Ακολούθησε και η σχετική οδηγία του Αριστείδη που τον έστελνε «στο διάτανο».

Ο Προκόπης, «Ρε παλιοκουμμούνι, μ’ έφαγες! Κονσερβοκούτι μου πέταξες, χαμένε;»

Ο Αριστείδης, «και κρίμα που δεν ήταν σκουριασμένο». Και «άιντε τσακίδια, έλα από δω να πιούμε καφέ». Κλασσικά πράγματα.

Κι οι δυό τους είχαν ξεχάσει να πεθάνουν. Κοντά στα ενενήντα. Απολιθώματα μιας άλλης εποχής -ή μήπως δεν ήταν άλλη;- που μαζί δεν κάνανε και χώρια δεν μπορούσαν. Ο ένας δεξιός παλαιάς κοπής, ο άλλος παλιός αντάρτης, πολιτικός πρόσφυγας. Είχαν γνωριστεί στο κάμπινγκ όταν και οι δύο μετακόμισαν εκεί, μιας και δεν μπορούσαν πλέον να πληρώνουν για σπίτι. Ο Προκόπης, με το μαράζι ότι τον εγκατέλειψαν τα παιδιά του, ο ένας μόλις του έγραψε το σπίτι, ο άλλος γιατί δεν το ‘γραψε σ’ αυτόν και τού ‘δωσε μια γκαρσονιέρα που είχε απ’ τη γυναίκα του, προίκα. Ο Αριστείδης, μαγκούφης κι αυτός, αφού τα παιδιά του είχαν σκορπίσει. Ο ένας του γιός, πίσω στη Βουλγαρία. Ο γιός του, ο μεγάλος, ο Λαοκράτης, με τη Βουλγάρα γυναίκα του. Αφού παντρεύτηκε τον γιό του, ήτανε κι αυτή παιδί του. Κι ας μην την χώνευε την Στέφκα, έτσι την έλεγαν. Είχε τους λόγους του, εδώ που τα λέμε.