Смокинята (корица)

Смокинята е третият роман на словенския режисьор, сценарист, колумнист, поет и писател Горан Войнович, който е първият словенски писател, печелил три пъти наградата Кресник за роман на годината.

Роман за непрестанните ни опити да разберем самите себе си по-добре – с всички сили и средства, глобални и локални. За разпадането на паметта и безутешното потъване в забравата; за скъсаните връзки, обърканите чувства и тихите разочарования.

Смокинта я е семейна сага, която обхваща живота на три поколения от едно семейство и се разстила през втората половина на 20. век – от бурните десетилетия на войни и насилие до ден днешен. Войнович е изкусен разказвач и макар в писането му да се долавя мащабност и историческа достоверност, по своята същност романът е съкровен разказ за семейството, любовта, свободата и изборите, които правим.


Романите на Горан Войнович може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN21, от Ozone.bg тук.
* Промокодът JASMIN21 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Не е нужно да си сам, за да си самотен…

Трийсетгодишният Ядран с мъка събира парчетата живот, разпилени сред три поколения в семейството му, за да се опита да разбере по-добре собствената си история. Объркан от решението на Аня да напусне живота, който са градили заедно, той търси отговори в миналото: заравя се в подробностите около смъртта на дядо си; задълбава в причините, довели до потъването на баба му в мъглявината на деменцията; полага усилия да разбере заминаването на баща си в първата година от войната и е отворен за болката на майка си и нейното безмълвно отдалечаване от собствения ѝ баща. 

Смокинята е споделяне на чувства. Разказ за семейството, любовта и свободата. Осъзнаване на тежестта на всеки наш избор. Роман за нарушените устои на общуването и наслоените тихи разочарования. Мащабен, детайлен и в същото време съкровен портрет на едно разтърсвано от динамиката на историята семейство. Но и универсална, проникновена книга за живеенето ни заедно. Пътеводител в света на човешките отношения.

Смокинята

Горан Войнович

Усети я още на летището. Задушаваше го и го притискаше към земята така, че едва се движеше. Горещината тук беше гъста като мъглата в Любляна, изпаряваше се от нагорещения асфалт, по който стъпваше. Бяха му казали, че това е суха горещина, че не е толкова непоносима като онази в Азия, но беше лято и от него се цедеше пот, дори и само докато лежеше на леглото в апартамента. Даже и въздухът не може да се движи в тази горещина, помисли си той и погледна през широко отворения прозорец към града, който се простираше отвъд замъгления хоризонт. Има дни, в които оттук се виждат пирамидите, така му каза Ахмад, неговият гид, преводач и помощник, първият египтянин, с когото се запозна Александър, един от редките египтяни въобще. Новите му колеги бяха предимно ливанци, съседите му бяха палестинци, а таксиметровият шофьор, с когото беше успял да размени няколко думи, пък беше иракчанин.

Какво ли не би дал за полъха на доброто старо течение, най-кошмарния враг. Твърде стар беше, за да свиква с нов климат, твърде стар, за да свикне да пие топъл чай посред лято, твърде стар, за да разбере онова, което беше осъждал и преследвал цял живот, макар да не каза нищо, когато Ахмад му обясняваше навика на арабите да изричат неща, които не мислят, и да се уговарят за нещо, което може би ще изпълнят или пък може би няма да изпълнят. Просто е така в Египет, говореше му Ахмад, всичко това е част от местната култура, това е нашият начин на живот, а Александър си мислеше, че е твърде стар, за да може да заживее по нов начин. Дори и този, към който трудно привикна в Любляна, му дойде в повече; дори и югославският начин на живот беше достатъчно неуравновесен и непредвидим за него; дори и югославяните беше чувал да изричат достатъчно празни думи за три живота и сега не му трябваше да слуша и арабското плямпане.

Твърде стар беше за това да работи от мрак до зори в задимените ъгли на ресторантите, твърде стар, за да седи по турски на пода и да пуши наргиле. Ако поне имаха алкохол, който би ускорил времето за него, помисли си той, а Ахмад го убеждаваше, че се справя добре, дори перфектно, че скоро ще бъде египтянин, само още малко му трябва, за да се укроти необузданият му европейски дух, и след това всичко ще му е по-лесно.

‒ Полека ‒ говореше Ахмад, ‒ полека, господин Александър, само полека. ‒ Разликата между вас и нас е ‒ обясни му той, ‒ че вие, европейците, поглеждате улицата и мислите, че движението в Кайро е спряло, понеже никой не се движи, а ние знаем, че по залез-слънце всички ще се намират другаде с оглед на това къде са били по изгрев-слънце.

Александър искаше да му обясни, че той не е европеец, а балканец, и това е нещо съвсем различно, но Ахмад поклати глава.

‒ Учих в Белград ‒ каза му той. ‒ Кръстосах тези вашите Балкани и мога да кажа само, че хората на Запад винаги виждат Изтока там, където него все още го няма ‒ така му каза Ахмад и се засмя високо, така че Александър дори се обиди малко от искреността му.

Но защо? Понеже Ахмад не признаваше неевропейската му идентичност, неговата източност? Беше ли го оскърбил с това, или по своя египетски начин просто му бе направил комплимент? Южняк му казваха понякога в Словения, немалко пъти и византиец. Защо да се обижда, ако Ахмад го нарича европеец?

Александър често се чувстваше изгубен насред Кайро, сякаш никога не се беше спускал от северняшките хълмове, въздържан към хората, затворен в себе си и нелюбезен, а и преди всичко несвикнал с тази южняшка горещина, която беше изсушила секрета в ноздрите му, навлажняваше вътрешната страна на бедрата му така, че бельото и панталоните му ги протриваха и предизвикваха парещ обрив, горещината, която напояваше обувките му със собствената му пот и смрадта от тях се разнасяше от антрето из целия апартамент. Какъв южняк беше той, Александър Джорджевич, тук, насред този пъклен град, с големи мокри петна под мишниците, с прилепнала за гърба му риза и с чело, покрито с големи потни капки, които разкриваха на всеки минувач на улицата, че идва отдалеч, от далечния, студен север? Когато децата в някоя тясна уличка се заглеждаха в него и продавачките на базара го питаха откъде е, мислеше, че е твърде стар, за да се представя наново, твърде стар за нови координатни системи, за ново вписване. Твърде стар беше и точка, приключваше той тези безкрайни разговори със самия себе си и си говореше, че сега би трябвало да си седи вкъщи, с внуците, с нея.

Не можеше да повярва, че тя му липсва. Дълго се убеждаваше, че не е това, което му се струва; че е само потребност да има някого до себе си в този огромен град, на когото да му е еднакво чуждо, или поне някого, на когото няма да има нужда да обяснява думите си. Убеждаваше се, че се нуждае само от време, с времето ще свикне, понеже сега е по-различно оттогава, когато все още беше млад, адаптираше се неусетно и с лекота му се удаваше да бъде различен. Сега беше онова старо куче, което нови мурафети не учи, затова всичко става по-бавно. Но после започна да среща други югославяни, хора от своя край, ходеше на приемите в посолството, общуваше с тях, а усещането за незапълнената празнина в него си оставаше. Оставаше нещо, което винаги я призоваваше отново.

Може би е просто носталгия, помисли си, той, който вярваше, че човек може да се привърже единствено към хората, а не към местата. Човек се ражда изкоренен и изкоренен умира, всичко друго е илюзия, говореше винаги, а сега не искаше да си признае, че може би тя е онова, което го тегли назад, и се убеждаваше, че изпитва носталгия по родината.

Най-много общуваше с Любомир, черногореца от югославското посолство, учудващо нисък за черногорец, за което намираше обяснение в това, че като дете спял на малко легло и не можел да си изпъне краката. Срещаха се в ресторант в Замалек[1] и се смееха на преживяванията си с арабите, които Любомир наричаше фараони. Опиваха се с вино и вдигаха тостове за своята неприспособеност в града, който никога не утихва. Любомир му казваше как сънувал, че в стаята си има устройство за регулиране на звука, с което да намалява шума под своя прозорец, и копче, с което на мига всички викачи и бибиткаджии в Кайро онемяват. Александър се смееше, в неговата компания се чувстваше комфортно, понеже Любомир говореше арабски и хората го познаваха, усмихваха му се и се здрависваха и с него, непознатия, който седеше до Любомир. И пийнеше ли достатъчно, така че виното да му вдъхне малко смелост, той също като своя черногорски приятел потупваше сервитьора по рамото и тогава се чувстваше съвсем местен и дори си мислеше, че египтяните все пак не са чак толкова различни.

Беше забелязал колко обичат да целуват децата си и да ги притискат с обич към себе си, както правим и ние, балканците, беше ги виждал как седят засмени в ресторантите и по цяла вечер се надвикват един друг с безкрайните си истории, а и колко бързо си изпускаха нервите и след това крещяха и размахваха ръце, беше ги виждал, а и Любомир споделяше неговото мнение. Не са толкова различни, каза той, може би повече приличат на нас, отколкото шведите или датчаните и ако не бяха мюсюлмани, щяха да са същински сърби, шегуваше се пияният Любомир и Александър се смееше на шегата му, а после си показваха един на друг гостите в заведението, като правеха предположения на кого от известните югославяни приличат те, и Любомир винаги намираше някого на съседните маси, който все едно е одрал кожата на актьора Бора Тодорович. А когато Александър пътуваше към вкъщи, той си говореше, виж сега, всичко това е носталгия, просто малко усещане за дом, тук, в Замалек, и ето че всичко е наред.

Но още на следващата сутрин, това обикновено беше събота, когато Александър нямаше задължения и можеше да се излежава махмурлийската в леглото, усещането за удовлетвореност беше отминало. Под него беше плувналият в пот чаршаф, по него пъплеше слой гнусна пиянска пот, видимият с просто око прах на Кайро се полепваше по него, но не се чувстваше мръсен. Изпитваше единствено копнеж по нея, която щеше да седи на онзи другия, още неизползван стол пред масата в кухнята и щеше да слуша несвързаните му изречения за Кайро, за Любомир, за Ахмад.

Преди всичко за Ахмад искаше да ѝ говори, за този черен висок и любезен човек мечок, който говореше понашему, но не беше наш, за това странно усещане, че не говориш общ език с някого, въпреки че и двамата говорите на един и същи език, за това, че съществуват безброй начини за неразбиране и повечето от тях нямат напълно никаква връзка с езика, който говорим, за това как Ахмад го беше поканил у дома си и колко конфузно се чувстваше, докато седеше там с тях, с жена му и четирите им деца. Искаше тя да му помогне да открие причините за това неудобство, което не проумяваше, да му помогне да разбере защо разговорите му с Любомир са толкова различни от онези с Ахмад, когото обича по същия начин.

Искаше да ѝ говори и за ливанците, за Саид, Карим и Фади, за това колко неприкрито мразят израелците, от които бяха избягали в Кайро, и колко банално простодушно споделяха това с него, без да знаят, че и в неговите жили тече еврейска кръв. Искаше да ѝ говори за това как се чувства, докато те така открито говорят за омразата си, колко странно му се струва това, на него, който идваше от страна, където омразата можеше да се напипа и да се види с невъоръжено око, но никой никога не я наричаше с истинското ѝ име, сякаш всички се страхуваха от признанието, че мразят. Той също още вчера би се заклел, че никога никого не е мразил, а сега на моменти започва да му се струва, че се е заразил с тяхната омраза към евреите. За това иска да говори с нея, за страха, че са го заразили с нетърпимост към част от самия себе си, помисли си дори, че открай време е мразил еврейството в себе си и само е чакал сгоден случай, за да може да опре на нещо тази омраза.

Знае, осъзнава, че всичко това е странно, а мислите му са в безпорядък, но все повече вярва и иска да ѝ говори за това, че потъпканите идентичности никога не са наистина потъпкани, че въздействат изпод повърхността, непрекъснато, и щом си пробият път до нея, могат да са по-пагубни от всички останали идентичности, понеже всичко отречено и отблъснато притежава някаква особена сила, с която за миг би могло да надделее и на нас, и над всичко, което си мислим, че сме.

Никога не беше говорил за тези неща, нито беше размишлявал често за тях, но сега беше сам и разполагаше с много време, а на всичкото отгоре му се струваше, че в Кайро опознава по-добре самия себе си, отколкото Египет и египтяните. Може би и затова изпитваше нужда да започне да говори, на нея, да ѝ говори всичките тези неща, да ѝ разказва за себе си, за всичко това, за което в Кайро, дори и да искаше, нямаше на кого да разказва. Защото за себе си не можеше да говори нито на Любомир, нито на Ахмад, нито на ливанците. Никой нямаше да го разбере, никой тук не го познаваше, на всички им беше еднакво непознат. Никой на този свят освен нея не би разбрал за какво говори, никой освен нея не знаеше кой е той, Александър Джорджевич.

И изведнъж той не можеше повече да си прости това, че престана да ѝ разказва, че не ѝ говореше за Михелчич и за останалите, които го притискаха, а се убеждаваше и накрая се убеди, че може да ѝ спести болката. Не можеше повече да си прости, че бе премълчал всичко пред нея, което Михелчич му казваше за баща ѝ по време на войната, и за опита му за бягство след войната, че беше решил да се изправи срещу всичко това сам, без нея. Може би тогава наистина се страхуваше, че тя би потвърдила всичко това, може би се беше уплашил от откритието, че Михелчич говори истината, но сега се срамуваше от страховете си и вече не намираше извинения за тях.

Знаеше, трябваше да знае, казваше си той, че Франц Бенедейчич не е давал своите помещения под наем срещу пари и услуги, а му ги бяха отнели без неговото съгласие, познаваше го, своя свекър, и знаеше, че той все пак не би ходил там – нито да събира наеми, нито на техните рецитали, понеже Франц Бенедейчич беше човек, който никога не беше молил никого за нищо, дори и немците. А и въобще всичко това беше толкова далече сега. Но кой можеше да знае дали слънцето се е огледало първо в Нил, или Нил е заблестял на слънцето, казваше Ахмад, и съмненията се връщаха, връщаха се и съжалението, и чувството за срам, а с тях и копнежът по нея, по искрения разговор с нея.

Всичко това се смеси в задуха на летните нощи в Кайро, в които Александър не можеше повече да направи разграничение между будност и сън. Толкова рядко тези нощи му поднасяха дълбок, здрав сън, че скоро започна да избягва спалнята. Щом паднеше мрак, той се преместваше на малкия балкон, на който се излизаше от кухнята, и сякаш там, в бледото сияние на неизгасналите светлини на града гигант, се криеше от неспокойната тъмнина, седеше и чакаше умората да го довърши, да започне сама да затваря очите му и да го задърпа към широкото му легло. Предпочиташе да вярва, че така по-лесно контролира мислите си и им пречи да се разгарят в преддверието на съня, да го завладеят и завлекат натам, където ни най-малко не му се искаше. Александър вярваше, че така се пораждат най-големите страхове. Затова той предпочиташе да прекарва нощите, седейки на балкона, и често вече се съмваше, когато той в полусън поемаше към спалнята и вместо приспивна песен слушаше събуждането на града, езаните от близкото минаре, отварянето на магазините на улицата долу, гласовете на уличните продавачи, автомобилните клаксони, децата на път за училище.

Но колкото по-дълго наблюдаваше от балкона си преплетеното угасване и просветване на живота в Кайро и колкото по-хипнотизирано се взираше в далечината, сякаш чакаше очите му най-накрая да привикнат с тъмнината, за да видят дори и невидимите пирамиди в края на хоризонта, както му обещаваше Ахмад, все повече се приближаваше в мислите си до Любляна. И до другаря Векослав Михелчич.

Изкушаваше се, наистина се изкушаваше тогава в хотел Слон, когато се бяха срещнали съвсем случайно пред универсалния магазин Нама и Михелчич го покани на кафе, като колеги, както му каза, тогава се изкушаваше да му каже цялата истина за това защо Яна Бенедейчич не прие неговата фамилия след сватбата, защо тя никога не стана Яна Джорджевич. Изкушаваше се да му каже нещо, на него, който си присвояваше цялата истина, да му каже нещо, което той не можеше да знае, изкушаваше се да му изтърси в лицето всичко за страха на Естер Алехин и за фамилията Джорджевич. Знаеше, че на този създател на съвпадения, на този Михелчич, би могъл да му затвори устата поне за миг, поне за онзи дъждовен следобед, но размисли и само още веднъж си повтори, че това си е тяхна работа ‒ на него и на Яна.

Какво го засяга Михелчич защо той не е искал жена му да приеме неговата фамилия, защо не е искал да я приемат дъщерите му! Какво го засяга Михелчич защо е искал името му да си остане единствено негов кръст! Това не засягаше никого, най-малкото пък него. Нека умира от любопитство, мислеше си тогава Александър, нека си измисли и тази истина. На никого не беше казвал, а и на него няма да му каже, той и така знаеше повече, отколкото трябва.

На своя балкон в Кайро той дори изпитваше леко удовлетворение от това, тъй като го беше лишил от едно малко, съвсем маловажно сведение. Но осъзнаваше, че е загубил войната с другаря Векослав, че се е предал без борба, и от това осъзнаване все още го болеше.

Идват времена, когато забравеното няма да бъде повече забравено, му каза тогава Михелчич в Слон и от тези думи се страхуваше най-много. От тези думи и от това, което се криеше в тях, не можеше да се избяга, това Александър го знаеше много добре. Твърде добре познаваше преследването, за да не се страхува от него. Ако създателите на съвпадения се бяха заели с лова на стари грешници и възкресяването на техните забравени грехове, тогава дори Египет и Кайро щяха да се окажат твърде близо, мислеше си той.

Щом излезе онази сутрин на улицата, езанът вече приканваше към зухр[2]. Александър пое в навалицата на Кайро, надявайки се тя да разпръсне тежките му мисли, да заглуши желанието му за нея, която тази сутрин се събуди заедно с него. Вървеше по широките френски булеварди и се опитваше да им се отдаде, оглеждаше се с любопитство край себе си. Следеше с поглед жените с фереджета как вървят на гроздове зад мустакатите си мъже. Спираше и проучваше орнаментите на минаретата. Наблюдаваше как търговците поздравяват познатите им минувачи пред витрините на своите бутици, тяхната изтънчена игра на съблазняване и ухажване, играта на неизговорени покани. Изучаваше тяхната хореография, отработените движения на ръцете им, на лицевите им мускули и на очите, с които насочваха бъдещите си купувачи. Базарът, и този, който някогашните европейски владетели си бяха представили на широките булевардни тротоари и беше предназначен за по-състоятелните жители на Кайро, си имаше собствен нотен запис, по който свиреха всички на него. Градът и неговите жители се подчиняваха на своите навици и обичаи, на своята култура на живот, на всичко онова, което на Александър му липсваше в неговия обрулен от вятър град, пресечна точка на безброй ветрове, които бяха създали в Любляна битпазар от най-различни обичаи, така че хората вече не знаеха дори и как подобава да се поздравяват на улицата.

Докато вървеше край витрините на най-хубавите магазини в Кайро, погледът му се отклоняваше от продавачите към пъстрите витрини. Щом спря пред една от тях, откри, че цените на дрехите в Кайро са много по-ниски от тези в Любляна, и си спомни думите на Любомир, че в Кайро можеш да живееш като шейх и че познава европейки, а дори и азиатки, които имат толкова много рокли, че след като ги облекат веднъж-дваж, ги подаряват на своите готвачки и прислужници. Беше му се сторило, че Любомир преувеличава, но сега докосваше прекрасните рокли от най-фин памук и осъзна, че би могъл да ги купи без затруднение. Започна да ги сваля от закачалките и да ги разглежда, плъзгаше пръсти по тях, за да усети копринената им мекота.

Никога не ѝ беше купувал рокля, това си помисли. Александър не обичаше да ходи по магазините и дори се гордееше с тази своя старомодност, която му подсказваше, че на истинския мъж не подобава да се занимава твърде много с външността си. Но сега си я представи в роклята, която държеше, и поиска да я види в мига, в който я взе в ръце, искаше да усети благодарността ѝ. Приска му се да можеше да ѝ подари всичките рокли, които висяха пред него, и то той, който открай време смяташе правенето на подаръци за нещо детинско, а на рождените им дни и на годишнините винаги повтаряше, че вече са твърде стари, за да си играят на влюбени и да си подаряват обици и вратовръзки, от което няма да спечели никой, освен продавачите на обици и вратовръзки.

Но сега изпита желание да ѝ купи нещо, каквото и да било, или пък направо всичко. Стоеше пред продавача, който му показваше нещо върху избраните рокли, и се опитваше да му обясни, че са различни размери, за три различни жени. Не, отговори Александър, какви три жени, имам само една жена, е, имам и две дъщери, но това е за жена ми, едната ми жена. После млъкна. Не знаеше кой номер носи жена му и го хвана срам от любезно усмихнатия продавач, беше го срам от тази своя проява на детинщина и от неочакваното желание за купуване на подаръци. Та нали не е тийнейджър и не е влюбен, укори сам себе си, остави златната, синята и тъмносивата рокля на тезгяха и излезе обратно на улицата. Там сведе поглед и ускори крачка, за да се отдалечи час по-скоро от магазина за дрехи.

Гони ме носталгия, рече си, докато бързаше към вкъщи, не съм свикнал да съм далече от дома, само това е и няма никаква връзка с нея, с времето нещата ще се подобрят, с времето ще мине. След това спря едно такси и помоли да го закарат до Замалек. За пръв път, откакто дойде в Кайро, пренебрегна съвета на Ахмад и не уговори цената на курса предварително. Този ден му беше безразлично.


[1] Богат район в западната част на Кайро, който обхваща северната част на остров Гезира на река Нил. Б. пр.
[2] Обедната молитва при мюсюлманите. Б. пр.

Още от / за Горан Войнович

Повечето ни читатели намират статията за любопитна. А ти?
  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (100%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук