„И тогава мен вече истински ме достраша, че беше способна да тръгваш след думите далеч по-неудържимо, отколкото след хората…“
Горното е мисъл на един от главните герои в романа „Нас, които ни няма“. Но именно така, неотклонно и красиво, след думите и изяществото на езика, върви неговата авторка Антония Апостолова.
Езикът ѝ (подобно на този, който засвидетелствахме в сборника с разкази „Потъване в Мъртво море“) е богат, наситен, образен, вкусен и опредметен дори. Език, в който:
„Вече предвкусвах препечената кора на саралията с нейния цвят на влажна есен – хрупкава отвън, но с разкашкана вътрешност, подобно на сладостта от това да нагазиш в небето на локва и взаимно да се изцапате.“
Език, в който едно момиче пристига и озарява света на едно момче „ухаеща на чушка, току що измита, хрупкава“; в който описанието дори на селска краставица има силата да изпълни ума и устата на читателя с болезнено сладки спомени.
Сюжетната нишка в романа е водена от писмата на двама 16-годишни юноши, структурата му е находчиво огледална, а самата Антония Апостолова го определя като „болезнено личен автофикционален текст с двама разказвачи – момчето и момичето, в чиито души Ерос и Танатос се борят за надмощие“.
„Нас, които ни няма“ се отличава с фин рисунък на човешките характери, на различните дискурси и на времето на 90-те – с неговата музика, литература, ярки личности и сиви битовизми. Персонажите и образите, родени от размисли, наблюдения и интроспекции, се движат между реализма и сюрреалистично красивото, въобразено и фикционално.
Главните герои трупат дълбочина и всеобхватност в хода на кратки, наситени събития, спомени, епистоларни опити и интроспекции.
Второстепенните персонажи – от яркия образ на майката, изпарилия се неусетно баща и Старата баба до неугледния пияница, оцелял „по чудо като кьолнската катедрала“ и четящ издания от 1970-а – се отличават с първокласни портрети, с дребни „говорещи“ детайли (детайли, толкова красноречиви, че изграждат портрет по-правдив, в сравнение с всяко друго обстоятелствено и дребнаво рисуване).
Едно от най-големите достойнства на „Нас, които ни няма“ е дълбокият му психологизъм, съсредоточен в серия интензивни епизоди, описващи различни пропасти (и близости) в общуването между хората.
„Помниш ли какво ти казвах за маман – тя вършеше нещата толкова бързо, че сякаш ги разрушаваше.“
В споменът на читателят дълго отеква начинът, по който чете майката на момичето, начинът, по който майката на момчето разрушава, докато подрежда, тичането на единия баща, отсъствието на другия, бабите и дядовците…
В младия, 16-годишен живот на главните героите има много първи неща, удивително описани епизоди. Освен предизвестеното от хода на повествованието и от читателските очаквания първо правене на любов, ги има и раждането на първородното дете, първото ходене на истински театър, първото отиване на детска градина и още мн. други първи и важни дори в своята битовост или пък откривателство моменти.
Особено щедри в това отношение са автобиографичната проекция и сюрреализма на моментите от детството, тези които героинята няма как да помни дори, но „може да види откъм съзнанието“ на близките си.
„Не видях смъртта – само коридора ѝ.
Татко висеше от часове пред прозорците […] После пак подсвирна отдолу и някой му каза, че тъкмо се раждам да поизчака. И той зачака в същото страшно преддверие, докато теглеха самата мен от смъртта. Аз още не дишах, пъпната връв се беше омотала около мен като усмирителна риза, кохерите убиваха на сестрата и тя побърза да среже живота от смъртта. Цялата бях посиняла и за миг, вместо да извикам, отново тръгнах към утробата. Плъзнах се обратно към нейния глинест мрак чак до мястото на татковото желание.“
И все пак първото, което ще ви порази, в което ще се зачетете едва ли ще е самата история. Не очаквайте да се заплетете в лабиринта на сюжетни нишки. Вместо това ще почувствате, че тази книга ви говори. Че сюжетът почтително се покланя на изказа, че наративът кротко подвива опашка пред дискурса. „Нас, които ни няма“ ви говори с толкова плътно наситени параграфи, че не може да не се връщате, отново и отново, да ги препрочитате. Думите му са мъдри, опитомявани дълго, пренареждани, съвършени в мястото си, в ритъма, точно прицелени. Но не се изненадвайте, ако понякога тези до съвършенство опитомени думи оголят диво зъби, ако ви сепнат, ако ви изненадат с нова, неподозирана сила и изразност.
Езикът на Антония Апостолова раздава присъди с хирургическа точност – разрезът е дълбок и прецизен, но раната почти не кърви. Защото непосредствено след прореза бива наложена с нежния компрес на други думи и картини, в които ръцете са „самородно женствени“, „рамото ти изпъква, поднесено като плод, мъхът по теб излинява, кожата ти мъжди в сепия“, жегата не вечерта е „изплезена“, а ние омагьосани очакваме „онзи час, в който като градски хамелеони хората започват да лилавеят“ и
„Всички съществувахме поради миговете преодоляна самота.“
Още избрани цитати
„Прелъщение – ти знаеш тази дума, която съчетава в себе си и блясъка и примката. Не можех само да проумея защо този е единственият възможен и някак почти съвместен избор: между порнографското творение и Библията. Та имаше ли по-библейска дума от творение? И защо онзи недодялан глагол – пробутвам – ми беше причинил отмаляващо притискане, като юмрук в джоба над невръстните ми тогава слабини, което почти веднага беше отминало? В този джоб се оказваше Книга на книгите. Бях убеден, че и тогава, и на шестнайсет, в този странен избор винаги бих посегнал към Библията.“
„Силуетът ти беше част от декора, нетрайна хартийка, изрязана от ръчичката на момиченце, по тънките ѝ ръбове кръжеше златна мъхеста ивица. Все още можех да се наведа и да те духна – и може би ти щеше да прошумолиш, издавайки овреме заблудата, че си истинска.“
„Мястото на петите им е протрито и олисяло като главата му, но той още е красив, още е огромен, както ми се струваше и преди, когато придърпваше маман под лакътя и стягаше примката край врата ѝ. Над лакътя му висеше истинската ѝ коса, все още сресана и дълга до гърдите ѝ, а той затягаше като в буркан конфитюрената ѝ съпротива.“
„И тогава – далечна искра от ревност, като припукване над хоризонта. Кратка ревност от самия мен, изтънена от усмивката ти. Но ти казваш хей и пак се облягаш. Вече сме пред асансьора и този път те стискам здравата, завивам те с краищата на разгърдената риза, набутвам те решително в моя въздух, в миризмата си на момче, прекосило три път града с теб, във вътрешния си мрак, и ти неволно се смаляваш.“
„Вече знаех, че навсякъде, където влезеше, първо се залепяше за домашните библиотеки. Навярно и тук по същия начин загърбваше нуждата да се разговаря, неудобството на тесните пространства, смущението да бъдем за пръв път, очи в очи, в детската ми стая. Толкова близо до леглото, до моите миризми, до невинността, която на моята възраст всъщност ме злепоставяше.“
„Взирах се в ноктите на опнатите ѝ върху масата нокти – винаги лакирани в червено, в малък семпъл маникюр – и в ума ми като морски анемони плуваха твоите, с изрязани накриво нокти и бели точици по восъка им. Според маман те означаваха липса на витамини. но точно заради това пренебрежение към вида на ръцете ти изглеждаха така разсъблечено, така самородно женствени.“
„Времето на ужасните чудеса. И досега изтръпвам от тези три думи (от романа „Соларис“ – Б. р.). Тяхното жестоко предсказание, което те призовава да понесеш немислимото.“
„беше дъх на бадеми и белина, на изветряла бира, на смут и съзаклятие: всичко, на което навярно мирише семето“.
„И досега това остава най-сбитата метафора на страстта: мрак с процепи безплътна светлина, дихание на миналогодишно вино, ръждиви остриета и наточени инструменти, колелото на отпътуването и завръщането. А в ядрото на огъня – каменист хлад.“
„Винаги ще се страхувам от смъртта, но единствено в селското гробище над реката смея да пристъпя към плодовете ѝ. (…) Изобщо няма смърт, усещаш накрая тук, където всичко пращи, чурулика и ромони в покоя, надвесено над камъните, корените, реката с моста. Над нас е единствено хълмът с клепалото на козите и воднистото небе – купол, на правен по наша мярка.“
Още от / за Антония Апостолова
Антония Апостолова е родена през 1977 г. в Бургас, града на морето и поезията, където завършва английска гимназия и издава първата си поетична книга. Дипломира се като магистър по английска филология в СУ “Климент Охридски“ и петнайсет години работи като редактор и журналист във водещи български медии. След като окончателно напуска корпоративния свят, създава литературния сайт и фейсбук страница “Литературни разговори”, където публикува рецензии за най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели и новини за предстоящи заглавия.
Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия ДА, 2017). През 2019 г. излиза втората й книга – “Потъване в мъртво море”, разкази (изд. „Жанет 45“). В момента пише редовно литературна критика за „Литературен вестник“ и други издания, както и рецензира редактира ръкописи. Нашите читатели я познават добре от
Колонката на Антония Апостолова
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.