English version below

Юрий Коняр е танцьор, хореограф, пърформър, импровизатор, изследовател, писател, куратор и мениджър, работещ в полето на танца.

След като завършва програмата „PARTS“ в Брюксел, се присъединява към танцовата компания „Les Ballets C de la B“. Работил е със и за имена като Мая Делак, Янез Янша, Борис Шармац.

През 2007 г. преживява травма на главата, след която започва да се занимава с темата за възможностите на настоящето.

През 2009 г. стартира задълбоченото си изучаване на видеото на Стив Пакстън върху „Голдбергови вариации“, което прераства в дългосрочна импровизационна практика и става основа за продължаващ диалог. Представлението „Голдбергови вариации“ продължава да пътува по света и до днес, заедно с работи като колективната творба „Monday at eight“ (2017) и „Ventilator series“ (2020).

През 2011 г. част от кореспонденцията му със Стив Пакстън е издадена в книга със заглавие „The Goldberg Observations“ (Издателство „Contact Quarterly“).

През 2014 г. той основава номадското работно пространство за практики, фокусирани върху процеса, „Хабитат“, с което е на турне и в момента. Води и съорганизира различни танцови класове и школи.

Срещнахме го на 13-ия международен фестивал за съвременен танц и пърформанс Антистатик и, след въздействащото му изпълнение, не устояхме на изкушението да разговаряме…

Бяхме омагьосани от вашето изпълнение на „Голдбергови вариации“ в София, по време на откриването на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс Антистатик. След това участвахме в също толкова интересна дискусия, посветена на работата ви и конкретната творба. Тогава казахте, че говоренето е друго състояние на духа, но се надяваме да споделите още мисли с нас.

Разказвайки за процеса на създаване на вашите „Голдбергови вариации“, споменахте, че по време на дългия Ви престой при Стив Пакстън, обсъждайки с него това, което виждате във видеото и мислите за неговите вариации, Стив реагира на коментарите с:

вие ме хореографирате.

Но същото, изглежда, е валидно и за Вас. По време на дискусията хората имаха толкова много въпроси относно пърформанса и звучаха сякаш „хореографират“ лични мисли и преживявания върху вашите движения. Как се чувствате в такъв момент? Как обичате да бъдете хореографиран и възприеман от публиката? Мислите ли за това, когато създавате или изпълнявате дадена работа?

Веднъж след като една работа е поставена на сцена, тя вече не е една конкретна работа или „моята“ работа“.

Съществуват толкова пърформанси, колкото са хората в публиката, плюс един –

защото аз като изпълнител също имам субективно преживяване, докато наблюдавам изпълнението в реално време. След това пърформансът вече не е мой, той принадлежи на всички; и всеки може да направи от него това, което пожелае.

На Антистатик наистина отново видяхме и почувствахме, че „Животът е на живо“. А какво е танцът и импровизацията за Вас?

И „танц“, и „импровизация“ принадлежат към големите думи, думи като „любов“, „култура“, „родина“.

Ние знаем – повече или (обикновено) по-малко – какво се разбира под тези големи думи, когато ги произнасяме. Мисля, че често ги казваме, за да ги „отстраним от пътя си“, така че това конкретно съдържание и материя да може да се обсъжда, именува, сравнява и да се учим от него.

Бихте ли ни казали малко повече за това как виждате движението и движещото се тяло? В София споменахте, че се опитвате да изчезнете, да следвате тялото и по време на изпълнение да нямате минало или бъдеще. Възможно ли е това?

Има много начини човек да изчезне.

В контекста, който се има предвид в горната фраза, означава най-вече да не се опитвате прекалено, а да се потопите в дейността си.

Независимо дали е възможно (изчезването) или не, изникват въпроси. Когато репетирам, първо забелязвам неща (явления), а след това преминавам през процеса на тяхното именуване. Понякога забелязвам въпроси, а понякога и отговори, или пък не е ясно какво е нещото, просто го забелязвам.

Нито въпросите, нито отговорите са окончателни и не са „верни“ в някакъв смисъл. Те са дестинации, към които се придвижвам, диалогизирам с тях, откривам нещата по пътя.

„Следвайки постоянно менящ се баланс“,

това може да е отговорът на първата част от въпроса ви.

Няколко месеца преди 13-тия Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс разговаряхме с артистите, които стоят зад него. Ива Свещарова ни каза „От дълго време не съм попадала в период, в който и план Б не е достатъчен.“ Вили добави: „Ще се родят нови форми, които ще бъдат нещо повече от Zoom танц. Със сигурност обаче живите изкуства са такива, за да се случват на живо. В момента  тялото става все  по – “мащабно”, но и самотно“. А Стефан А. Щерев беше убеден, че „Танцът ще намери нов език“. Какво би казал ти?

За мен „нови форми“ и „нов език“ също се числят към големите думи… Не че не са необходими, но когато мога, предпочитам да говоря по-конкретно.

От моя опит съдя, че истинските неща не са непременно видни като „истински“ неща.

Те идват от различни посоки – отзад или отстрани, или така или иначе от някъде, от където не очаквате. Бавно си проправят път в живота ви и изведнъж осъзнавате, че правите конкретното нещо от известно време, че то е неотделимо от вас самите и че имате нужда от него в живота си, то му придава смисъл. Мисля, че така правят откритията си (не само!) артистите.

Също така мисля, че изкуството има репутация (може би винаги я е имало) на бизнес, политически инструмент и мода… и езиците на други дисциплини (като политика, маркетинг) му дават изрази и гледни точки. Обществото ни е постоянно между паника и истерия. А изкуството не извън това общество. Защо то трябва да е по-различно?

Какви страхове, съмнения и надежда имате след периода на изолация?

Можем да предложим подкрепа на себе си, един на друг като личности и на общността. Това е една от целите ни като хора. По същата причина е необходимо да поддържаме вътрешните си думи живи и здрави. Изкуството може да помогне в тази насока, но също и ежедневните физически практики, ангажирането на тялото ни (осъзнато), назоваването на случващото се, писането и препрочитането на мислите ни. Наблюдаването на непрекъснато променящия се баланс на всички тези неща.

Ако продължа да бъда верен на себе си, ще погледна на този период просто като на друга част от практиката ми. Също така ми е необходимо да поддържам поглед „отвън“ по отношение на това какви са собствените ни ограничения: колко искаме да се покажем пред медиите, колко можем да понесем.

Много зависи от нас самите.

„Насочил съм антените си“, казахте в София. Какво имахте предвид? И какво улавят те сега?

Вечерята долу започна. Ще се присъединя към останалите.

Утре започваме семинара, посветен на някои от нещата, написани в това интервю/ доклад …

Jurij Konjar: The moving body follows an ever changing balance

 Jurij Konjar is a dancer, improviser, performer, choreographer, researcher, writer, curator and organizer, working in the field of dance.

He studied at PARTS in Brussels, then started dancing with Les Ballets C de la B. He worked with/for Maja Delak, Janez Janša, Boris Charmatz.

In 2007 he suffered a head injury that shifted his focus towards the potential of the present moment.

In 2009, an in-depth observation of Steve Paxton’s Goldberg Variations video triggered what became an ongoing improvisation practice and provided a basis for a rich ongoing dialogue. Some of his still touring performances are Goldberg Variations (2010, after Steve Paxton) and collective works Monday at eight (2017) and the Ventilator  series (2020).

In 2011 a selection of his writings and exchanges with Steve Paxton was published as The Goldberg Observations (Contact Quarterly, 2011).

In 2014 he has launched Habitat, a nomadic working space for process oriented practices (touring at present). He co-organised Contact Improvisation as a Research Paradigm (CIRP, Paris 2018) and International Summer School of research in improvisation (ISS Nice, 2019), curated Out Of The Toolbox festival (Ghent 2019) and is part of Dance Out Of Line mixed ability EU education project (2018-2020).

We met him at the 13th Antistatic International Festival for Contemporary Dance and Performance and after his amazing performance we couldn’t resist talking to him…

We were impressed and captivated by your performance of Goldberg Variations in Sofia, at the opening night of Antistatic International Festival for Contemporary Dance. Then we participated in an equally interesting post talk about your work and this specific piece. You told us that talking is another state of being, but would you like to answer just a few more questions?

Referring to the process of creations of your Goldberg Variations you mentioned that during the time spent with Steve Paxton and discussing what you see in the video of his Variations, Steve said to you: You’re choreographing me. But the same somehow appeals to you. People had so many questions on your performance and seems to be projecting some personal toughs and experiences on your movements. How do you feel about that? How do you like to be choreographed and perceived by audiences? Do you think about this, when creating a piece or performing?

Once the piece is on stage it is no longer one piece, or „my“ piece. There are as many performances as there are members in the audience, plus one – because I as the performer also have a subjective experience of observing the performance in real time.

Than the performance is no longer mine, it belongs to everyone; and everyone can make of it what they will.

At Antistatic Festival we really saw again that “Life is Live”. And what is dance and improvisation to you?

Both „dance“ and „improvisation“ belong to the Big words, words like „love“, „culture“, „homeland“.

We know more or (usually) less what is meant by these big words, when they are being said. I think often we say them to get them „out of the way“, so that particular content and substance can be discussed, named, compared, learnt from. 

Would you tell us little bit more about how you see movement and the moving body? You told us in Sofia that you try to disappear, to follow the body, and during performance you don’t have past or future. Is it this even possible?

There are many ways one can disappear. In the context that was meant in the phrase above, mostly by not trying too hard, but by getting immersed in an activity.

Whether it’s possible (to disappear) or not a question that comes up for me. When practicing, I first notice things (phenomena), and then I go through the process of naming them. Sometimes I notice questions and sometimes answers, or it is unclear what something is, I just notice it. Neither questions nor answer are final, and are not „true“ in any sense. They are destinations I am moving towards, dialoguing with them, discovering things on the way.

„Following an ever changing balance“,

that could be the answer to the first part of your question.

We talked with the artists behind Antistatic international festival for contemporary dance and performance, just a few months after the 13^th edition. Iva said to us: “It’s been a long time since I last found myself in a period, when a plan B is simply not enough.” Willy added: “No doubt that new forms will emerge and they will be more than just Zoom dance. Yet live arts are what they are because they are meant to happen in person. In that perspective, at the moment the body becomes “larger”, but it also gets lonelier.” And Stephan was certain: “Dance speaks all languages; dance will discover a new language. There is no doubt about it.” Do you have a comment on those words?

For me, „new forms“ and „new language“ are also members of big words… Not that they are not necessary, but when I can I prefer to speak more specifically.

In my experience true things are not first apparent as „true“ things.

They come to you sort of from behind, or the side, or anyway from somewhere you don’t expect. They slowly they find a way into your life, and suddenly you realize that you’ve been doing this something for a while, that it’s inseparable from yourself, and that you need this for your life to keep having meaning. I think that’s how (not only!) artists discover.

I also think art got a reputation (perhaps it always had it) as a business, and a political tool, and a fashion…  and the languages of other disciplines (such as politics, marketing) lend expressions and points of view from all these languages. Our society is between panic and hysteria all the time. Art is not exempt from this society. Why should it be any different?

What fears, doubts and hope do you have after the isolation period?

We can offer support to ourselves, to each other as individuals and to the community. That’s one of our purposes as people. Also because of that, we should keep our internal words alive, and healthy. Art can help with that, but so can daily practice, engaging our body (getting physical, with awareness), naming what is happening, writing and re-reading our thoughts. Observing the ever changing balance of all these things.

If I keep true to myself this period will be seen as just another part of the practice. I also need to keep an „outside“ view of what our own limitations are: how much we want to expose ourselves to the media, how much we can handle.

A lot depends on ourselves.

“I have my antennas out” you said. What do you mean? And that they are capturing now?

That dinner has begun downstairs. I’ll go and join them.

Tomorrow we begin the workshop, on some of the things written in this interview/report…