„Братоубийците” излиза за пръв път на български  –

в луксозно издание с твърди корици в превод на Драгомира Вълчева – и засяга характерните за цялото творчество на Никос Казандзакис теми – Спасението на душата, същността на Бог, съдбата на хората, връзката между човека и земята, между човека и неговия народ, между човека и историята.

В края на 40-те години на XX век, когато в Гърция властва убийството, „тази прастара човешка нужда братът да се втурне да преследва брат си”, големият гръцки писател създава „Братоубийците” – романа, в който едно цяло поколение е затиснато между двата воденични камъка на старото и новото време.

Гражданската война в Гърция е в разгара си. Покривът на света се е срутил след опустошителната Втора световна война, а сред руините се е настанили зверствата на нова битка.

Партизани и националисти се бият в планините, обикновените хора страдат, а един свещеник се опитва да намери обяснение за тази трагедия и да открие начин да запази вярата си и да я използва за добро, докато родината му се срива.

В момент, в който брат брата си убива, Бог сякаш е обърнал гръб на хората, а Янарос е единственият, който има смелостта да се опълчи срещу човешките закони и инстинкти…

Братоубийците
(откъс)

Никос Казандзакис

Започна ли да разказвам за този брат на майка ми, все не мога да престана. Затова и млъквам и го оставям да говори сам. Явно е бил в добра форма, когато е писал това писмо. Забележи с каква наслада мачка хората и идеите, но и как постепенно се пали и изпада в ярост.

„Скъпи племеннико Леонидас, лъжеспартанецо, привет! От последното ти писмо научавам, че твое любомъдрие има интелектуални терзания – прословутите духовни тревоги на младежите. С размах формулираш проблеми и после се втурваш да ги разрешаваш, и не успяваш, и се отчайваш, и се сърдиш на Бог, на дявола и на човешкия ум. После надаваш горестни викове и ме зовеш на помощ. Как да помогна на едно нещастно очилато паленце от Атина? „Напред, юначе, и ура!“, както крещите вие, когато вземате на юруш партизаните. Хвърли се върху страшните бодливи таралежи – тези вечни въпроси – разбий си муцуната, усети кръвта от бодлите им и едва когато осъзнаеш, че кръвта, кояtо облизваш с наслада, не е тяхната, а твоята собствена лееща се кръв, едва тогава капитулирай безусловно и мирясай. Отдай се на някой голям таралеж, сиреч на някоя голяма идея – има ги толкова много: родина, религия, наука, изкуство, слава, комунизъм, фашизъм, равенство, братство… Дошло е време за разпродажба, скъпи младежи, избирайте и взимайте! Днес съществуват цели дузини големи идеи, защото всъщност не съществува нито една. Вие заварихте разпродажбата – настъпила е вечер, панаирът е към края си, цените са паднали и можеш да си купиш голяма идея срещу един къшей хляб.

Спомням си, че когато и аз бях млад, на нашия остров беше дошъл един италиански шарлатанин с шапка като комин, кой то лекуваше всякакви болести и прочее бабини деветини. Стоеше прав в една каруца, теглена от блага и безропотна магаричка, коя то наричаше, незнайно защо, Каролина. На него пък му викаха Каролито. Шепите му бяха пълни с шишенца, прахчета и мазила. Имаш ли някакви болежки? Каролито за всичко ще намери цяр. Вадеше даже зъби и поставяше стъклени очи. Продаваше дървени ръце с дебели куки  за едноръките, дървени крака с пружини за еднокраките и ластични колани за сецнатите в кръста. Имаше и магически заклинания за любовни страдания, и една бяла мишка, коя то избираше с муцунката си листче с двустишие, кое то пророкуваше съдбата ти…

Драги Леонидас, човешкият ум прилича на този Каролито. Кажи му от какво си болен, и той непременно ще намери лек за болестта ти. А както мога да се досетя от други твои писма, за твоята болест съществува лек, и то чудотворен. Питаш ме откъде сме тръгнали, накъде вървим, каква е целта на човешкия живот и какво, и как, и защо? Много тежка болест! Но Каролито ще намери целебния отговор. Аз също знам какъв е този отговор, защото, в една или друга степен, и аз съм Каролито. И тъй, твоят лек се нарича Марьо. Тя може да даде сигурен и безпрекословен отговор на всичките твои въпроси. Изпивай по две-три капки Марьо вечер преди заспиване – или колкото можеш да поемеш (колкото повече, толкова по-доб ре) – и ще намериш покой.

Може би ще си помислиш, че както обикновено се шегувам и не благоволявам да обсъждам сериозни теми с тебе? Лъжеш се, млади момко. Не бих могъл да бъда по-сериозен – това тук е най-висшият плод на цялата ми мъдрост. Не вярвам нито в човешката издръжливост, нито в големите идеи, кои то тормозят младежите като младежки пъпки. Младежката им кръв кипи, тревожно се питат за началото и края на света, за целта на живота, за това дали кокошката е първа, или яйцето. Това е кожна болест, млади момко, нищо повече. Някоя сутрин, тъй както се разхождат неспокойни и потънали в сложни размишления, те срещат една стърчиопашка – пухкава селянка или анемична столичанка, чернокоса, руса или кестенява (има ги за всички вкусове) – и зяпват като невидели. И ето го отговора – женят се за нея и мирясват.

Това е, кое то мога да отговоря на великоидейното ти писмо, скъпи мой племеннико. Както вече казах, не вярвам в хората, в техните тревоги и в големите им идеи. Дошло ми е до гуша. Повдига ми се, когато слушам някой проповедник да проповядва за любов и доброта. Повдига ми се, когато слушам някой политик да говори за родина, чест и справедливост. Всичко е опошлено – знаят го и тези, които говорят, и тези, които ги слушат. При все това никой не смее да стане и да ги заплюе.

Започнах да пиша това писмо с усмивка, но колкото повече пиша и си припомням всичко чуто и видяно, толкова повече се изпълвам с отвращение и гняв. Не ми се сърди, млади момко, че не вярвам в твоите големи тревоги. Прости ми, но те са въздух под налягане.

Стана ми жал за тебе и вместо лечебно мазило, ти пращам това писмо. Прочитай го всеки път, когато получиш духовен сърбеж, и ще видиш, че действа. На мене ми дадоха друго мазило и го загазих здравата. Болестта ми се влоши, няма повече лек за нея. Накрая душата ми се превърна в магаричката Каролина, коя то тегли шарлатанския ми ум. Безутешна е тя, защото знае добре табиетите и номерата му и защото му няма никакво доверие. И въпреки това тя го тегли, слуша го как си хвали илачите и поклаща благата си глава с търпение и погнуса. И все пак аз предпочитам моята неизлечима болест пред вашите лекарства. Под достойнството ми е да търся сигурно убежище в някоя голяма идея. Посред вятъра, дъжда и страховитата буря, коя то вилнее, аз крача по пустите улици гологлав, без черно и без червено кепе, гологлав, бос, безнадежден и несломим като крал Лир, но не защото съм изоставен от дъщери те си, а защото аз съм изоставил тях. И когато падна насред пътя, бих искал да издъхна така, както е издъхнал любимият ми кондотиер Пиеро Строци на святата дата 20 юли 1558 година. Един негов богобоязлив приятел коленичил пред него и с умолително прилепени длани казал:

– Покай се, велики грешнико, покай се за всичките си деяния. Скоро ще се представиш пред Бога, прекръсти се и призови името на Христос.

– На кой Христос? – изръмжал издъхващият Строци. – На кой Христос, по дяволите? Отказвам! Моят панаир приключи.

Бих могъл да ти пиша още дълго, но още си млад и няма да го понесеш. Даже и това, кое то ти написах, ще ти дойде в повече. Остани си със здраве! Убий колкото от братята си можеш, клети племеннико – мръсна работа, но не е по твоя вина. Опитай се поне да се върнеш жив, за да успееш да изминеш пълния си кръг:  детски радости, младежки духовни терзания, женитба, тегоби, деца и смърт. Лека ти нощ!

Горното написа вуйчо ти Велисариос, Servus diabolicus Dei или – което е едно и също: Servus divines diaboli“.

Още от/ за Никос Казандзакис:

Никос Казандзакис: Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта (цитати, размисли, кратки откъси)

“Аскетика”: между философията и поезията. Където Бог е глагол, а човекът – “направен от кал и сънища” (ревю и избрани цитати)

Откъс от “Аскетика” на Никос Казандзакис

Откъс от “В дворците на Кносос” на Никос Казандзакис