корицата и откъс от "Отбой в полунощ"

След като споделихме колко дълбоки отпечатъци (и чисто читателско удоволствие от досега с новите издания с твърди корици) са ни оставили „Пилето“ и „Татко“ на един от любимите ни разказвачи, бързаме да ви зарадваме:

най-горчивата и може би най-затрогваща книга на Уилям Уортън, разказваща „една истинска история, в която никой не вярва”, случила се „някъде през декември” излезе отново на български, в луксозно издание и корица, дело на художника Дамян Дамянов.

„Отбой в полунощ” е роман в духа на „Параграф 22” и на „На Западния фронт нищо ново” –  коледна приказка за смелостта и за приятелството във време на смърт.

Той захвърля читателя на границата между лудостта и подвига. Там където войната е представена в най-пълната ѝ безсмисленост, а мирът се оказва най-желаното коледно чудо.

Образът на писателя художник, завещал на световната литература вечните класики „Пилето” и „Татко”, на американеца, живял години наред в Париж, който се крие зад артистичния псевдоним Уилям Уортън и до днес е обвит в мъгла. Но едва ли има друг автор, който да пресътворява собствените си спомени за войната по по-абсурден и искрен начин.

Отбой в полунощ

Уилям Уортън

***

…Нашето отделение си има много особености. Ще започна с няколко. Първо, почти никога не наричаме германците „зелки“, „шваби“, „хуни“ или „нацисти“ – обичайните названия в армията. Те са най-много „неприятелят“. Единствено Стан Шутзър, нашият професионален евреин, ги нарича както си ще. Отец Пол Мънди му е дал благословията си. Да, имаме си и отдельонен отец: Майка Уилкинс, Отец Мънди. Но това не е втората особеност на второ отделение, а само случайност.

Отец Мънди измисли правилото на отделението: „Никакви мръсни думи“. Държим да си личи, че всъщност не сме част от тази армия. Ние сме аристократични сирачета, подхвърлени пред чужда порта, може би незаконородени деца със синя кръв. Това поддържа духа. Дори май е едно от най-големите попадения на Отчето. За човек, който понякога постъпва толкова глупаво, той може да бъде и доста хитър. Мънди е на двайсет и шест, отпаднал от семинарията – но не пропаднал, почти свещеник. Той и Майката сега са старците в отделението, останалите сме все под двайсет.

Прибираме вещите си от края на гората и се връщаме в мръсната си дупка, преди да е дошла смяната. Майката се владее доста добре. Ще ни смени Бъд Милър, нашият технически гений, автор на кръстословици и детски стихчета, заедно със Стан Шутзър, еврейския отмъстител и кандидат за рекламен агент при някой милионер. И Бъд, и Стан имат бащи бижутери, но това, струва ми се, е единственото общо между тях, освен дето са умни момчета и същевременно достатъчно глупави, за да попаднат в пехотното разузнаване. Те са през следващите четири часа, от два до шест. Нощта се пада на отделението на Едуард, но пък те са дванайсет, тъй че ще могат да дават караул всеки по два часа и няма да са чак толкова зле. След като свърши балът, музикантите отново ще поемат обичайния си пост.

Двамата с Майката се замъкваме в бивака. Сега живеем в една палатка. Преди Саар[1] той дружеше все с Джим Фрийзе. Джим определено беше пръв помощник на Майката в съревнованието по чистота. Двамата вечно се суетяха да си чистят къта, да си разтребват и подреждат вещите; после се понасяха към автопарка, за да мият и лъскат джипа си. И двамата си нямаха понятие как се поддържа джип, но техният винаги блестеше от чистота, даже в проклетата мецска кал. Милър, който е луд на тема техника и изобщо не допуска момчетата от автопарка да припарят до джиповете на нашето отделение, само се смееше на Джим и Майката, като ги видеше да се щурат наоколо.

Пропълзявам в моята половина на подгизналата палатка и измъквам книгата, която четем в момента. Казва се „Сбогом на оръжията“. Имам от страница двеста и петдесета до триста и десета. Преди мен е Уилкинс, а след мен – Шутзър. Шутзър цял ден ме гони да побързам; Уилкинс снощи свърши. Все такъв ми е късметът – да попадна между двамата най-скоростни четци отсам линията „Зигфрид”. Разкъсваме книгите, за да можем да ги четем едновременно.

Предишната книга беше „На Западния фронт нищо ново“. Обсъждахме я и се провъзгласихме за отделение, което ще напусне войната при първия удобен случай. Тогава бяхме все още всички заедно, пред Саарбрюкен. Отец Мънди не беше разбрал, че героите в книгата са немци, докато не му обяснихме. Но може и да е пропуснал някои страници. Обикновено оставяме Отчето последен – той изчита всяка дума така, сякаш я облизва.

Свършвам страниците си и ги слагам пред отвора на палатката на Шутзър.

 

Тази глава се нарича „Кратък инструктаж“. Скоро ще дойде и типичният военен инструктаж, но мисля, че сега, докато уж заспивам, мога да ви инструктирам за действителното положение.

Инструктаж в армията означава обясняване. Армейският ум изисква всичко да бъде кратко и ясно освен войните. Сигурно затова винаги се казва „кратък инструктаж“. Но понякога е трудно да се изразиш кратко и ясно. Може би в известен смисъл не само тази глава, но и цялата книга е един инструктаж; само че не знам точно за какво или по какво.

Нашето отделение представлява половината от разузнавателния взвод, втората половина. Взводът покрива разузнаването и рекогносцировката. Той е част от ротата към полковия щаб на сто и N-ти полк от 8010-а пехотна дивизия. Полкови щаб означава горе-долу едно нищо.

Да ви дам представа. Имаме си полковниче с адютант и помощник, всеки със свои ординарци. Имаме си Първи щабен, Втори щабен, Трети щабен, Четвърти щабен, Пети щабен и т.н., все майори, все с помощници и всичките с ординарци. Ординарец в армията е лошо платен военен слуга.

Освен това си имаме готвачи, кухненски помощници, помощник-готвачи, интенданти, артелчици, пощаджии, писари, машинописци, вестовои; сума ти персонал плюс тълпата от автопарка. Автопаркът е мястото, където гарират колите, най-вече джипове, щабни коли и два и половина тонни камиони – нищо особено бойно. Всъщност тези автомобили главно превозват хората и техните партакеши от едно място на друго. Шофьорите на тази флотилия за пренос – превоз са четвърти и пети клас – ще рече, сержанти и ефрейтори, от които не се очаква да застрелят никого умишлено.

Имаме си и полкови оркестър. Трийсет войници, за които е крайно невероятно да се намерят на предната бойна линия. Както казах, обикновено те дават караула за охрана на ротния лагер. Никога не съм ги чувал да свирят, но пък и не сме имали много паради. В Руан освободихме една цигулка и Мел Гордън искаше да я опита, но му казаха, че във военния оркестър няма място за цигулки. А нима нямаше да е чудесно да чуваме сигнала за лягане или ставане – а още по-добре за отстъпление – изсвирен на цигулка?

На последно място идва и разузнавателният взвод. Всяко отделение наброява по двайсет души; отдельонният командир е младши сержант или ефрейтор, без ординарци. Нашето отделение намаля до шестима. Отдельонен ефрейтор ни стана Мел Гордън, когато мен ме произведоха сержант. Не че извършихме нещо особено, просто останахме живи. Той още не си е зашил нашивките.

Разузнавателният взвод е очите и ушите на Втория щабен. Вторият щабен е командващият полковото разузнаване. Нашият Втори щабен е майор Лав, на когото и името, и службата никак не подхождат. В цивилния живот Лав е бил собственик на погребално бюро. Той пък е очите и ушите на полковник Дъглас Съгър, командира на полка, обикновено наричан Дояча. Дояча е бивш майстор на военни униформи и страхотно умее да си вири носа. Майор Лав също има голям талант да се перчи.

Главното хоби на Лав е да доставя работа на своите колеги, погребалните архивари. А най-удобното средство, с което разполага за целта, е разузнавателният взвод и той бележи с него непостоянен, но значителен успех. Уисл Томпкинс казваше, че всяко живо, мърдащо човешко тяло накърнява чувството за благоприличие на Лав.

Именно благодарение на Лав и неговия военно-погребален талант аз неотдавна бях изстрелян до трите нашивки. В Саар загубихме половината отделение при осъществяването на един от неговите вдъхновени от картата, лошо замислени тъй наречени дозори. Не можете да си представите колко безсмислено и глупаво беше. Толкова е ужасно, че няма да взема да го разказвам, надявам се.

Когато казвам „загубихме“, искам да кажа „бяха убити“. В армията никой никога не признава, че има убити от нашата страна. Те са или „загубени“ – като Кристофър Робин; или „дадени“ – може би „продадени“? – или пък „падат“ в артилерийски огън като, да речем, при бейзболен мач.

Отдельонен ни беше Макс Луис, двайсетгодишен. Негов помощник – Луис Къроло, на деветнайсет. Викахме им „близнаците Луи“. Другите четирима, които „паднаха“ този ден, бяха Мори Марголис, Уисл Томпкинс, Фред Бранд и Джим Фрийзе.

Мори беше мой другар по палатка. Закопчавахме войнишките си платнища едно за друго, за да си направим кучешка колибка; другите ни неща също бяха общи. И шестимата до един имаха резултат над 150 на АТИ-то (АТИ-то е друг внедрен военен парадокс – армейски тест за интелигентност); всеки от тях по интелект беше един сред десет хиляди.

Но това е друга история, още по-тъпа дори от дозора на Лав. Нея навярно ще я разкажа.

Имам слабост да разказвам истории, които не са за вярване. Как станах отдельонен, също е друга история. По-друга, така както „Зайко-Байко“ е по-различна от „Престъпление и наказание“.

Нашата дивизия нанесе удар при Саарбрюкен. Спечелихме няколко километра европейска територия и загубихме семената на неизброими (по-скоро отколкото непредвидими) поколения от много умни хора. Мисля, че американската армия сметна това за добра сделка.

Тъй че сега ни преместиха в Арденските гори, за да си починем и да чакаме попълнения. Това се смята за сектор, където никога нищо не се случва – един вид аристократична вила, фронтова база за поправяне на грима, отпускане на нервите и общо освежаване.

Не съм сигурен дали самият аз мога да се възстановя. През цялото време треперя от страх и сън не ме хваща – дори когато съм дневален. Вече имах два пристъпа на плач, но никой не ми обърна внимание, макар да им се навирах в очите. Влачех се след Мел Гордън, нашия неофициален отдельонен лекар и психиатър, хленчих, но той дори не ме забеляза. Никой не ще вече да гледа.

Най-голямата ми непосредствена беда е, че съм направо исторически случай на стомашно-чревни заболявания. Добре поне, че носим зелено бельо.

Докторите тук ме смятат за пристрастен към давиловите капки и не ми дават повече. Вчера ходих чак до старата ми рота, за да измоля две дози от Бренър, фелдшера на трети взвод.

На отиване кензах пет пъти, а на връщане – само три, така че трябва да е помогнало. Ям почти само сухар и сирене, но червата ми са така свити от страх, че не могат да храносмилат. Дето ме направиха командир (посран отдир), може би е една от най-непрактичните шеги на войната.

С тази весела мисъл завършвам нашия кратък инструктаж и се унасям в нещо, което тия дни минава за сън; до мен хърка Майката.

[1] Област в Югозападна Германия, където през Втората световна война се водят важни сражения. – Б.пр.

Как ни въздействаха „Пилето“ и „Татко“ може да прочетете в авторските ни ревюта тук:

Пилето – разказ за момчешкото приятелство, клетките и свободата

“Татко” на Уилям Уортън – тъжната истинска история за (почти края) на живота (ревю, откъс и избрани цитати)

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук