Смятаме най-после да се вземем в ръце. На 14 декември, от 18 часа, в Мраморно фоайе на НДК.

Или поне да присъстваме на любопитна дискусия на тема „Вземи се в ръце. Психология на съвременния градски човек“ с авторите Кая Малановска (Полша), Владимир Полеганов и Момчил Николов, в рамките на 5-тия Софийски международен литературен фестивал.

Дискусията ще модерира Албена Стамболова. Имаме щастието тя да ни въведе в темата ѝ с няколко въпроса, които задава на писателите (а ние сме горди и любопитни домакини  на разговора им). Първо да се запознаем с Албена Стамболова:

Тя е родена в София и има докторска степен от СУ „Климент Охридски“.

Между 1990 и 1999 г. живее в Париж, където става магистър по психология и специализира семиотика и психоанализа в университета „Париж VII – Жюсие“. Преподавала е в университетите „Париж IX – Дофин“ и „Париж III – Сансие“.

При завръщането си в България работи като консултант психолог.

Автор е на книгите „Многоточие“ (1985), „Това е, както става“ (2002), номинирана за наградата „Христо Г. Данов“ и издадена в САЩ през 2014 г., „Хоп-хоп звездите“ (2003), номинирана за наградата „Хеликон“ и издадена в Полша през 2014 г., „Авантюра, за да мине времето“ (2008), също номинирана за „Хеликон“. „Боледуване в смъртта“ (2004) е студия по психоанализа. Албена Стамболова работи и като психотерапевт.

Ето кого и какво попита тя:

Кая Малановска (1974 г.) е авторка на: „Дребни шемети на всекидневието“ (номинирана за наградата за дебют „Гаранции на културата“ на полския телевизионен канал „Култура”), „Имиграции” (2011) – сборникът с разкази е преведен на български, „Погледни ме, Клара!” (2012, книгата стига до финала на Литературната награда „Нике” и е номинирана за наградата „Паспорти” на сп. „Политика“) и „Mъгла” (2015). Защитила е докторат по генетика в University of Illinois at Urbana-Champaign.

АС: „Имиграции“ е книга, която се вглежда в другите, за да отрази в огледало гледащия. Какво е онова, което най-много ви провокира в другите?

KM: Не съм сигурна дали хората ме провокират.

По-скоро съм заинтересована или дори изумена от техните различни емоции, характери и различни решения, които могат да направят в една и съща ситуация.

С годините се убеждавам все повече, че хората са толкова различни, колкото разнообразни са и биологичните видове.

Владимир Полеганов (1979 г.) завършва клинична психология и творческо писане в Софийския университет.

Разказът му „Кладенецът“ печели втора награда на националния конкурс „Рашко Сугарев“. През
2015 г. друг негов текст – „Птиците“ е включен в антологията Best European Fiction на издателство Dalkey Archive Press.

Полеганов е автор на сборника с разкази „Деконструкцията на Томас С.“.

Последната му засега книга – „Другият сън“ – е психологически роман, маскиран като фантастичен: „интимна история за времето, в което бъдещето неусетно е станало част от ежедневието, а невидимото непознато упра-влява всяка човешка дейност и разстоянията между съзнанията и сърцата изглеждат безкрайни“.

АС: Заглавието „Другият сън“ посочва, че така наречената реалност, в която знаем, че живеем, също е сън. Границите между тях са
пропускливи, докъде може да стигне взаимното им проникване и какви са рисковете от това?

ВП: Нашата “истинска” реалност е малко или много въпрос на консенсус, един вид договор, който бива постоянно мислен, обмислян и променян.

Това значи, че “реалността” ни е не толкова среда, колкото процес. Тя е нещо като съзнателно сънуване. Важно е това сънуване да остане поне малко като онова обикновеното, което ни се случва всяка нощ: хаотично, странно, носещо удоволствие или утеха, страх или страст.

Рисковете идват главно от една посока и тя е мисленето, че ежедневието, “реалността” ни, имат нужда от постоянно и стриктно регулиране и контролиране, както и от вярата, че в лицето на машини и устройства вече сме създали добри помощници в това ни начинание.

Момчил Николов (1970 г.) е автор на десетина книги с проза, между които „Фрагменти от стая“ (2000), „Лудата Дорис“ (2001), „Кръглата риба“ (2008), „Последната територия“ (2016).

Името му се асоциира с платформата „Бърза литература“, чиито представители документират съвременната градска среда, използвайки реалистични детайли от всекидневието.

Писателят е носител на престижни литературни отличия като: голямата награда за къс разказ „Рашко Сугарев“; „Хеликон“ (2008), националната награда „Елиас Канети“ (2017), наградата „Перото“ за „Последната територия“ (2017).

Момчил Николов е сценарист на известни телевизионни предавания: „Руска рулетка“, „Изпитът“, „Горещо“, „Ексклузивно“ и др.

АС: „Последната територия“ е мащабна и сложно балансирана книга между памет и обреченост на настоящия момент, между света на технологиите и света на митологиите, между индивидуална драма и социална дистопия. Това ли са компонентите на провиденциалното виждане?

МН: Нямам никаква представа какви са компонентите на провиденциалното виждане, нито съм съвсем сигурен какво точно означава провиденциално виждане. Аз съм писател, а не пророк и всичко, което съм се опитал да направя в тази книга е да опиша света, такъв, какъвто аз го виждам и усещам.

Във всеки от нас външния свят и вътрешния се преплитат и създават един уникален, собствен свят, абсолютно неповторим. В него има и минало, и настояще и бъдеще. Има лични истории, спомени, интерпретация на общоизвестни факти и събития, илюзии със статут на истини. И още: мисли, сънища, очаквания, страхове.

„Последната територия“ е моя свят – или поне: моят свят във времето, когато съм писал книгата; опит да подредя хаоса.

Още любопитни разговори с участниците в Литературния фестивал:

Биографичност или автофикция? Елица Георгиева и Петер Били отговарят/ Biography or Autofiction? Elitza Gueorguieva and Peter Bilý answer the question

За поезията, прозата, тъгата, оптимизма… Петър Крумов пита, Яна Беньова отговаря/ On poetry, prose, sadness, optimism … Peter Krumov asks, Jana Beňová answers the questions