Авторът на „Лисицата“ и „Тяло под роклята“ с нов реалистичен, но пълен с чувствителност и доброта роман.

Докато почитателите на Галин Никифоров тръпнат в очакване на не една, а цели две екранизации по книгите му – на „Тяло под роклята“ и на „Добро момче“, талантливият български писател се завръща триумфално с нов роман.

---

Книги на Галин Никифоров може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Черна светлина“ е суров, но същевременно деликатен и болезнен прочит на преодоляването на загубата и намирането на сила да се помириш с миналото. Роман за челния сблъсък със смъртта, за силата на родителската обич, за отровата на отмъщението и  спасителната милувка на надеждата.

Антон Теллалов няма да забрави този ден. Денят, по чието лице бледнеят празните булеварди и безметежни снежинки. Денят, в който животът на един нелош журналист на свободна практика и любящ баща е разбит с писъка на автомобилни гуми върху заледен асфалт. Денят, в който светофарът на кръстовището сякаш призовава сивото небе да се отвори, за да може този едър, непоклатим мъж да попадне в сърцето на Ада. И да се сблъска с непоправимата загуба.

Три години Тони все още не е намерил обратния път към света. Превърнал се в сянка на предишното си Аз, той се лута между безрадостното съществуване и самонаказанието. Това се променя, когато една вечер сред приглушените светлини на бара, в който работи, вижда онзи, който е виновен за всичко. Онзи, чието унищожение ще му даде причина да живее. И може би ще прогони демоните, завладяли сърцето му.

Но искрицата, която случайната среща разпалва, заплашва да се превърне в неконтролируем пожар на мъста. Пожар, който да постави под въпрос всички принципи, които един баща може да предаде на сина си.

Кой обаче ще има последната дума – Прошката или Отмъщението?

Вплитайки в романа множество препратки към други литературни произведния и шедьоври на киното, Галин Никифоров създава с неподражаем размах разтърсваща притча за онези крайъгълни мигове на живота, които връхлитат като цунами и предопределят минало, настояще и бъдеще.

С грубата си изящност „Черна светлина“ издига Никифоров до един от най-изявените ни разказвачи. Думите му умело плетат невидими нишки, които да преведат читателя през абсолютната тъмнина, способна да погълне човешката душа. Това е роман за бащинството, за провала и за загубата. За отмъщението и за надеждата, че дори и счупен, някой ден светофарът на живота може би отново ще свети в зелено.

„Черна светлина“ е реалистична, сурова, мъжка, но и пълна с чувствителност и доброта книга.

Веселина Седларска

Черна светлина

Галин Никифоров

Безформените снежни купчини от двете страни на булеварда са като разсипани бали памук, поръсени със сажди. Не се виждат никакви коли, само такситата от близката пиаца жълтеят върху вледененото лице на деня. От сутринта небето се колебае в какъв цвят да се обагри и сега се е спряло на бледомораво, което към хоризонта изсветлява до сребристосиво.

Тони Телалов върви по алеята към малкия паркинг, където го чака синът му. Натъпкал е ръце в джобовете на якето си и разпиляната му от вятъра коса се вее като на застаряващ рокер. Жената, с която се разминава, някак стреснато го заобикаля и после се затичва, сякаш за да се отдалечи по-бързо от него. Едър мъж е и изглежда заплашително, особено когато е ядосан. А сега е ядосан, защото дълго е говорил с хора, които му дължат пари и уважение, а не е получил нито едното, нито другото. Напоследък всички посещения из редакциите, с които е работил като журналист на свободна практика, приключват по този начин.

Стига до опела си и се тръшва на предната седалка с тихо ръмжене. Поглежда към Иво, който е залепил око на дигиталната си камера, с която не се разделя напоследък.

– Ще те оставя вкъщи, дребен. От два дни не си отварял учебник. – Гласът на Тони е дълбок и мек, не иска детето да знае за проблемите му.

– Нали ми обеща да ходим в зоопарка – казва момчето и изключва камерата.

– Не ти трябва да гледаш зъзнещи от студ зайци и хърбави сърни. Да не говорим, че клетките миришат на преизподня.

– Какво е преизподня?

– Ад. В учебниците, които не отваряш, го пише.

– Няма как да знаеш как мирише адът.

– Навремето го прочетох някъде. Май в една книга от онези, които също не отваряш.

– О, татко, стига с тези учебници и книги! Две шестици, една петица и една четворка за последната седмица си е супер.

– Четворка по математика няма как да е супер. А шестиците по физическо и музика не се броят.

– Госпожа Тонева се заяжда с мен.

– Слушал съм я тая песен. Адвокатът ме прецака, шефът ми е гаден, реферът ни закла…

Иво му се ухилва.

– И ти не си бил цвете в училище!

Тони осъзнава, че е било грешка да му покаже бележниците си от гимназията. Стратегическа грешка.

– Връщам те вкъщи, дребен – това е положението! Хаштаг: учи си уроците!

– Не е честно! – казва момчето и продължава да се смее. И двамата обичат да си играят ролите, когато са заедно. На единия му доставя удоволствие да е баща, а на другия – да е синът му.

Тони тупва по волана, който изглежда като геврече под внушителните му ръце, пали колата и нетърпеливо превключва на скорост – обича скоростта, обича да се движи бързо, макар напоследък рядко да му се случва. Това му липсва най-много от младостта, от спорта, от играта – движението, усещането, че понякога летиш, че земята се върти под теб и ти се опитваш да се задържиш отгоре ѝ. Вече наближава петдесет и е разбрал, че някои неща безвъзвратно са си отишли от живота му.

Близкото кръстовище е само на трийсет метра, но за да излезе на платното към него, трябва да заобиколи всички паркирани коли. Кой идиот е проектирал този скапан паркинг?!

– Какво засне с камерата? Има ли нещо интересно? – Професионално деформираното му въображение веднага рисува две снимки със заглавия под тях: „ДЕТЕ ЗАСНИМА МЪЖ, КОЙТО ИЗБЛЕДНЯВА И ИЗЧЕЗВА, КАКТО СИ ВЪРВИ!“ и „ЛЮБИТЕЛСКА КАМЕРА УЛАВЯ КЛОУН, ПИКАЕЩ ОТ ПОКРИВА НА „КАУФЛАНД“!

– Летящи вестници, които се лепнаха върху един дядо. Направо го опаковаха!

„НЕИЗВЕСТЕН ДОСЕГА ПРОЕКТ НА КРИСТО. УРБАНИСТИЧНА СКУЛПТУРА ИЛИ ОТЧАЯН ПРОТЕСТ СРЕЩУ ТОВА, КОЕТО НИ ПРИЧИНИХА МЕДИИТЕ?!“

– Имаш журналистически късмет. Като те изритат от училище, няма да останеш гладен. А аз ще си отдъхна.

Вече е излязъл от паркинга и се спуска към кръстовището. Снегът по тротоарите е наринат толкова нависоко, че улицата прилича на улей за бобслей. Тоя сняг няма стопяване.

Тромав градски автобус, покрит с кал и мръсен лед, се задава от отсрещното платно и влиза в кръстовището в опит да се добере до близката спирка.

– Заснех и две баби с абсолютно еднакви дрехи. Довечера ще ти ги покажа – казва Иво, включил отново камерата си.

– Довечера няма да съм си вкъщи. Но утре ще намеря време.

Светофарът свети в зелено и опелът минава през „легнал полицай“, после се спуска стръвно към автобуса, който завива, носейки грубата красота на митично животно, прекосило ледена пустиня. Тони обича такива разминавания – сякаш се цели в задницата на другото превозно средство и после минава на сантиметри зад него. Като баскетболен заслон, след който ще се втурне в освободеното място и ще атакува коша.

Момчето мести камерата си вдясно и прави панорамен кадър. Метални жици на фона на отровното небе, голи корони на дървета, далечни птици, приличащи на подвижни черни точки. И една яркочервена лента там, където булевардът леко се надига като гръб на динозавър; лента, която в следващия миг е закрита от автобуса, пъплещ към спирката си.

Опелът се спуска към освободеното платно и Тони натиска газта, очаквайки с облекчение ускорението, което ще последва. Предусещането за домашния уют докосва високото му бледо чело и ядът му започва да се разсейва.

Колата е почти в центъра на кръстовището, когато тънката червена лента отново се появява, вече превърнала се в летящо порше, плъзгащо се във въздуха като риба във вода.

Тони Телалов дори не успява да извърне глава – нещо трепва в периферията на зрителното му поле и силен удар за миг унищожава света пред очите му. Няма как да види, нито да запомни страховитото врязване на поршето в опела му. Онемяла публика са само шофьорите на такситата от близката пиаца, които неволно зяпват от изумление.

Двете коли политат в различни посоки и се преобръщат, преди тромаво да застинат насред грохота от катастрофата и шума от утихващите си двигатели. Приличат на части от трансформърс, който не е успял да се сглоби.

След секунди делничното спокойствие на зимния ден се завръща и с безразличие оглежда всичко с ледените си очи. Светът продължава да се върти сякаш нищо не се е случило.

Три години по-късно…

I

Файл „Лични мисли“ на Антон Телалов

Отдавна не съм писал нищо – нито в блога си, нито за някой сайт или списание, нито дори за себе си. Но днес, 26 юни, е особен ден и онова странно усещане, което напоследък често се промъква неканено в мен, отново се е появило и не ми дава покой. Усещане, породено от погледа на един холандски художник, чийто портрет е на календара в кухнята ми.

Роден е преди почти четири века и е рисувал през целия си съзнателен живот. Любимият му цвят е бил индийско жълто, извлечено от урината на свещени крави, хранени само с манго. Изобразявал е с него знатните дами от местното висше общество и една от малките му радости – сигурен съм – е била мисълта, че ги покрива с нечистотии. (И той като всеки човек в недоимък е недолюбвал богаташите…) Имал е петнайсет деца, четири от които умират, преди той да се запъти към отвъдното едва 43-годишен. Бил е мълчалив и затворен човек, тъжен по един средновековен начин, заради прекалено тежкия живот в онези времена. След смъртта си бива забравен за цели два века, преди отново да бъде открит и наречен Повелителят на Светлината. Най-известната история за него е как един ден накарал любимата си слугиня Гриет да погледне облаците и да назове цветовете, които вижда. И след като тя дълго се взирала в небето, изведнъж разбрала, че облаците не са просто бели. Че са и малко зелени, и малко жълти, и малко сини, и малко розови, всякакви. Познавал е светлината и е знаел как да я рисува.

Ян Вермеер – бил е най-великият…

Не знам защо, но през последните дни често се питам как е живял, как е творил и какви мисли са тревожели нощите му? Съпругата му и нейната майка били две зли и посредствени жени, чието присъствие не предполагало никакво вдъхновение за изкуство. Можел е да печели от обучението на млади художници, но не го е правил. Продавал е картините на другите майстори, но не влагал никакъв търговски ентусиазъм, затова и печалбите му били символични. Не е имал приятели и не допускал хора до себе си. Бил е сам, съвсем сам… И все пак е рисувал. Рисувал е като бог и нищо не го е спирало. Защо?!

Все така гледам портрета му и виждам погледа му, непомрачен от непосилния живот, който е водил. И бавно проумявам отговора на въпроса си. И самия себе си…

Вермеер е виждал Светлината и опиянен от нейната магия, я въплъщавал в картините си – и от нищо друго не е имал нужда. А аз живея в мрак, в тъмно вцепенение, в което съм се скрил и което бавно ме убива. Не може животът ми да бъде толкова безсмислен – все нещо трябва да има. Някаква предопределеност, някакво натрупване на енергия, някаква пътека, по която да тръгна. За да започна да чувствам отново, за да започна да виждам Светлината, за да намеря смисъл.

Днес, ако синът ми беше жив, щеше да навърши шестнайсет години…

За автора

Галин Никифоров е сред открояващите се имена в съвременната българска литература. Автор е на романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът: obscura reperta”, „Лятото на неудачниците”, „Лисицата”, „Тяло под роклята“. Отличен е с наградата „Роман на годината” за романа си „Лятото на неудачниците”, а през 2011 г. печели националната награда „Елиас Канети” за романа „Къщата на Клоуните”. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов.

“Тяло под роклята” – роман-алегория, надничащ под одеждите на човешката душа