„В гласа ѝ има начупено стъкло и бодлива тел…“

„Тяло под роклята“ на Галин Никифоров е роман, който ни кара да усещаме текста почти тактилно, болезнено. Но и ни приласкава с поетическата мощ на думите си:

„След два часа тихата есенна вечер е влязла на пръсти и се е настанила навсякъде.“

Авторът му, изглежда, вярва в литературата като фикционално и експериментално пространство. Едновременно.

„Тяло под роклята“ е сплав между социален и психологически роман. Повествованието неизменно се завръща към отхвърлените, неразбраните, самотните, угнетените – особено към възрастните по домовете и децата със специални потребности (както съвременния евфимизъм грубо и неточно ги описва).

В същото време психологически задълбочено представя личната и интимната съдба на централния си герой.

Двете нишки на фабулата, съвременна и ретроспективна, са изплетени от Галин Никифоров  търпеливо и с внимание към детайла, за да постигнат достоверност на психологическия наратив.

В центъра им е историята на двама близнаци – Борис и Бориса, които губят родителите си и израстват в пансиона на своята леля Лео (един от най-интригуващите герои в романа, чиито психологически портрет рисува жестока, но и дълбоко наранена жена, без ръка, но със стоманено сърце и воля).

Самият пансион, приел в мрачните си стаи възрастни хора и деца с различни умствени и емоционални разстройства, е жив образ, населен с патологии и гротеска.

На този мизансцен порасналият Борис обмисля смяна на пола. И то не защото се чувства и мисли като жена в тялото на мъж, а като отчаян жест, изкупващ тежка вина. Като начин, подобно на дързък демиург, да се пресъздаде, нов, чист и по-добър, измолил прошка и „по-цялостната“ (по думите на един от второстепенните герои в романа) женска същност.

Ако сте попадали на рецензия за „Тяло под роклята“ вероятно вече свързвате книгата с изрази като европейски роман и световен автор. Каквито безспорно са верни за този текст, не само защото може да се развива по всяко (почти) време и на всяко място.

И не само защото се занимава с големи, толкова свойствени на европейската литература теми като идентичността, женското и мъжкото начало, способността (и правото) ни да се измисляме наново. Срещаме ги още от старогръцките митове за мъжко-женската цялост на идеалните същества, през „Метаморфози“ на Овидий, шекспировите пиеси, където маскирането не е обикновен акт на преобличане, а е свързано с духовна промяна, после отново при писателите романтици, в „Орландо“ на Вирджиния Улф, та чак до съвременните автори, като шотландката Али Смит и нейното „Момче или момиче“.

Горното са колкото факти, толкова и безспорни достойнства на романа на Галин Никифоров. Но той има и други, много по-значими. Не темите в „Тяло под роклята“ са изненадващи и големи. А дръзновението да погледне на тези теми по нов начин, да обговори слабо засегнати от българската литература състояния на духа и тялото, да ги изведе от злободневието и да ги превърне в ярък текст. Да ни въведе в сюрреалистично главозамайващ, магично красив, но и реалистично трептящ и болезнен свят, с цялата му образност, съградена умело и търпеливо.

На премиерата на романа поетесата и литературна критичка Амелия Личева подчерта, че стилът на романа е

„експресивен и енергичен, без излишни разточителства“.

Езикът му обаче се лее и си позволява неочаквани словосъчетания и фигури. Например в протяжните сцени с птици, бавно насищащи страниците с жестокост (сравнения и метафори):

„Въздухът се изпълва със спиралки от прах, които на светлината като стрито злато. […]  От Маминка е чувал, че по тези места невестулките ги наричат ненагледници и могат да минат през венчален пръстен, толкова са гъвкави. […] Движенията ѝ са насечени като на филм, пуснат на неподходяща скорост. […] Борис я гледа като хипнотизиран. Предчувства какво ще се случи, но не помръдва. Иска да го види. […] Облизва устните си и сякаш усеща вкуса на кръвта, която пулсира под нежната кожа на беззащитните птички. Няма време да се отвращава от себе си…“.

Тази и много други картини ни карат да се чувстваме сякаш следим кинокамера, обхождаща сцените (може би не случайно героите на Галин Никифоров често се позовават на имената на актьори и филми, а самият той сподели, че предрешените като жени Ал Пачино и Дъстин Хофман в някои от любимите му ленти са формирали не малка част от вдъхновението му).

Единственото, което се усеща като липса е разгръщането на образа на Бориса. В поставянето на плътни и убедителни психологически пластове на романа тя би била добър противовес, а и допълнение на образа на Борис. Също така текстът само би спечелил, ако посланията му не са така явни и категорично обговорени от героите, а борави с повече значения, скрити под повърхността му.

„Трудно ми е да разбера напълно хора като Вас, въпреки убеждението ми, че ние, мъжете, трябва да се учим от жените и да приемем техните приоритети. Но не за да станем по-женствени, както ни е страх да си признаем, а по-цялостни. Кога най-сетне човечеството ще се научи, че гордостта е най-големият му грях…“

„Тяло под роклята“ е  роман-алегория на изпълнената с противоречия човешка душа. На двойствеността, която и тялото, и духът ни познават. И макар да е (опасно) възможно разглеждането му през призмата на нажеженото обществено напрежение около Истанбулската конвенция, както сподели и Галин Никифоров  на премиера на книгата:

„Тяло под роклята“ не е роман за сексуалността или половата идентичност, а за човешката природа, за човешката душа и нейните странности.“

Избрани цитати

Ако накараш природата да отстъпи от творенията си, тя никога не го прави безусловно

• Всеки художник има по един неудобен ъгъл в картината, която рисува, и Ева е неговият неудобен ъгъл в картината на усилията му, неговата болезнена уязвимост, защото я обича и иска тя да се чувства добре.

• Една сладка топлина се разлива в слабините му – като гнездо на малка птица е, затоплено от телцето ѝ. […] В секса има нещо смущаващо, някакво едва доловимо насилие, което му се струва, че никога няма да може да понесе или да причини.

• – Момчетата и младите мъже имат един странен, едва доловим мирис на мокър пух, на влажна перушина; жените винаги го усещат. Нещо бебешко… мирисът на бебето ти, когато ожадняваш, докато го кърмиш. Усещаш го повече със зъбите и езика си, отколкото с носа. – Тя затваря очи и внимателно го прегръща, за да помирише врата му. – При тебе още го има… едва-едва ,но го има. Защото си нежен като момиче.

• Едва забележим горчивина пробягва по лицето ѝ, като пукнатина върху ударено стъкло.

• (Жените сякаш се втвърдяват и загрубяват, когато трябва да вършат задълженията си, и се размекват и стават по-гладки, когато си почиват или правят секс. Вещици.)

• … тишината е сложила пръст на устните си. Равновесието е пламък на свещ, който не се поклаща.

… жените, които един мъж харесва са прекрасен ключ към неговата същност.

• Навън нощта взема пламналото му лице в ледените си ръце и му прошепва да се успокои.

• Неочакваните му чувства са като ярки розово-червени плодове на полуизсъхнало дърво, поникнало в пустинята, и той може само да попива случайните капчици влага, които въздухът носи, за да продължи да живее на ръба на изнемогата.

Откъс от “Тяло под роклята” на Галин Никифоров

Тази статия е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с финансовата подкрепа на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.