Текстът на Вера Павлу „John Craxton – eдна гръцка душа“ е публикуван в списание «Περί Ου“ в броя от 14 май. 

Огромна изненада в централната сграда на музея „Бенаки“ е изложбата на John Craxton (1922-2009). Още от самото начало подробна биографична справка за художника, на стената пред входа към залата, предизвиква у посетителя усещането, че става дума за значима личност. Роден в многобройно бохемско семейство в Лондон – родителите му обичат музиката и възпитават децата си в същия дух- той е едно от шестте деца на пианиста и музиковед Харълд Кракстон и цигуларката Еси Фокнър. Чувства сe „изгубен“ в Англия, в смисъл че търси да открие част от себе си, от поезията и философията, „превърнали се в мъртва буква, откъснати от живота“, и я открива в Гърция, „която идеализира самия живот, по начин такъв, че самият живот на човека на изкуството вече представлява поетично себепостигане“…

Отначало влиза в съприкосновение с творбите на Пикасо в Париж посредством отношенията с Марк Оливър, баща на негов съученик и колекционер на творби на Ел Греко. А след това по време на престоя си в английската провинция при чичо си, който е художник, открива античното гръцко изкуство в музея на Дорсет. Болнав, туберкулозен, той усеща притегателната сила на това място, на слънцето, морето, на мраморните цикладски идоли и на минойските съдове, които не са бездушни предмети, а магически обаяния, теглещи го да се установи първоначално на остров Порос, недалеч от Атина, а в последствие на Крит. Впечатляващ път, който освен в един богат живот, ще даде плод и като творчески взрив на изкуството му, ще доведе и до пълното му изцеление. Бихме казали до неговото самоизцеление.

Топлият климат на Гърция и особено на нейния юг ще подейства целебно на слабите му дробове, но и в метафоричен смисъл ще представлява метонимичния символичен бял дроб на съживителния за неговото съществуване кислород. Много повече отколкото за жителите на страната, а и в контакта със забележителни личности, с които е имал дългогодишни приятелства. С първия гръцки нобелист поета Георгиос Сеферис, с художника Хадзикириакос-Гикас, с двойката Джоан и Патрик Лий Фърмор (Patrick Leigh Fermor), но и с обикновени хора, с които го среща всекидневният живот и техните занимания. Той ще се гмурне в гръцкия дух, в светлината на Егея, в цивилизационния водовъртеж, в очарователния живот на пространствата и действията. Насловът на изложбата като сигнално обозначение предава гръцката стихия на светлината към душата, която я поглъща.

На отсрещната стена, преди да влезем в изложбената зала, доминира черно-бяла фотография на Кракстън, излъчваща свободния му дух, яхнал мотоциклета си, някъде из критските планини.

Редом, изпратена от него картичка през 1954, до младеж на Порос, пропита с носталгия от Англия към топлия благодатен климат на Гърция. Където той идва за пръв път през 1946, 24-годишен, успявайки да се качи на самолет от британската военна авиация заедно със съпругата на тогавашния посланик на Британската империя в Атина, слагайки по такъв начин начало на края на „болестта и самовторачването“.

Творчеството му, богато и впечатляващо, е изпълнено с линии и цветове. Множество портрети на жители на страната, но и на кози обитаващи Гърция, ъгловати лица чието изражение естетически препраща към архаичното, към необследваната брънка, свързваща човека и животното, чрез техния прадревен произход от козлоногото божество Пан. Една от открояващите се картини в изложбата е „Карнавално“ (Γαϊτανάκι), маслено платно рисувано на Порос през 1954 г. Напълно нормално завръщането му на север през същата година да предизвика депресивно състояние, изразено в картичката, написана на гръцки с неправилен правопис, подобно детски кривулици.

В сценографския си проект за „Дафнис и Хлоя“, поставена в Ковънт Гардънв Лондон през 1951, Кракстън преплита настояще и минало, повлиян от пътуването си до Кносос през 1947, свързвайки танца зейбекико на негов приятел касапин, последвал го в Ираклио и когото рисува, с танцьорите премятащи се през гърба на бикове от фреската в минойския дворец в Кносос, датираща отпреди 4 000 години.

Между първата и третата зала „се вклинява“ тъмно пространство, съответстващо на периода когато Кракстън се озовава изгнан от неговата любима страна и „осиновена“ родина и от живота си на Порос, периода на диктатурата на полковниците. Живее едно десетилетие като скиталец из Средиземноморието, от Източна Африка до Канарските острови, в търсене на светлината. През този период се озовава отново в Единбург, където под негов проект и под негово напътствие бива сътворен особено впечатляващ гоблен, наречен „Пейзаж с природни стихии“, дан на почит към тъкаческите умения и традиция, с които се е срещнал на Крит. Към елегични картини от планински ждрела, с които островът изобилства, към митологията, климата и чувствеността на Гърция. С 500 цветови нюанса на нишките, с които е работил, той композира „платно“, запечатващо слънцето и луната в една смътност, които бележат раздялата, откроявайки дълбоката връзка на изкуството с душевността на човека на изкуството.

Завръща се в Гърция през 1976 г. – след падането на хунтата управлявала страната в периода 1967-1974 г. – където преоткрива своето пространство, своята „престолнина“, окончателното свое място, в една венецианска къща недалеч от пристанището на Ханя, в Западен Крит. Това завръщане е запечатано в невероятните форми и цветове в третата зала на изложбата. Тя пулсира от живот, танцов ритъм и отношения с другите и заобикалящия го свят.„Фигури на фона на изгряващото слънце“, „Касапинът и закланото от него животно“, „Пастир“ – човек и коза в експлозивно телесно преливане. Това е периодът през който Кракстън рисува „Пейзаж от Хидра“, намирайки се далеч от любимия остров, където е прекарал известно време заедно със забележителния гръцки художник Никос Хадзикириакос-Гикас в неговия старинен дом там. От една страна, заниманията с гръцкото пространство всеки път, когато разстояние го дели от него, от друга, дистанцирането от родната му Англия, изразяват лишеното от, или с разместен център място на субекта, който е в състояние да наблюдава себе си, света и душевния мир, изхождайки от обърнатост навън (ек-зотеричност), откъдето идва и думата екзистенция, ex-istence. Съществуванието, желанието, творчеството като непрестанно насочено отвън навътре търсене.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова

Το κείμενο της Βέρας Παύλου  “John Craxton – Μια ελληνική ψυχή” δημοσιεύτηκε στο περιοδικό Περί Ου (14 Μαίου 2022). Βέρα Παύλου: John Craxton – Μια ελληνική ψυχή.

Τεράστια έκπληξη στο κεντρικό κτίριο του μουσείου Μπενάκη η έκθεση του John Craxton (1922-2009). Μια αναλυτική βιογραφία στον τοίχο πριν την είσοδο προκαλεί ήδη στον επισκέπτη την αίσθηση ότι έχει να κάνει με μια σημαντική προσωπικότητα. Γόνος πολυμελούς, μουσικόφιλης, μποέμικης οικογένειας του Λονδίνου, ένα από τα έξι παιδιά του πιανίστα και μουσικολόγου Harold Craxton και της βιολονίστριας  Essie Faulkner, «χαμένος» στην Αγγλία , με την έννοια ότι αναζητά  κάτι από τον εαυτό του , από την ποίηση και την φιλοσοφία , οι οποίες «έχουν γίνει νεκρό γράμμα, έχουν αποκοπεί από  την ζωή» βρίσκει στην Ελλάδα «που εξιδανικεύει την ίδια τη ζωή, με τέτοιον τρόπο ώστε η ίδια η ζωή του καλλιτέχνη ήταν ήδη μια ποιητική πραγμάτωση», Αντρέ Ζιντ-ο Ανηθικολόγος, το νόημα και την υγεία του… Αρχικά έρχεται σε επαφή με το έργο του Picasso στο Παρίσι με τη σχέση του με τον Mark Oliver, πατέρα συμμαθητή του και συλλέκτη έργων του El Greco και στη συνέχεια ανακαλύπτει την αρχαία ελληνική τέχνη στο μουσείο του Dorset κατά την παραμονή του στους θείους του που ήταν ζωγράφοι. Φιλάσθενος, φυματικός, νοιώθει τη δύναμη της έλξης για τον τόπο του ήλιου, της θάλασσας, των μαρμάρινων κυκλαδικών ειδωλίων και των μινωικών αγγείων που δεν είναι άψυχα αντικείμενα παρά μαγικοί ελκυστές που με τη δύναμη της έλξης τον φέρνουν  να εγκατασταθεί αρχικά στον Πόρο και στη συνέχεια στην Κρήτη. Πορεία εντυπωσιακή η οποία πέρα από έναν πλούσιο βίο θα φέρουν τη δημιουργική έκρηξη της τέχνης του και την πλήρη ίασή του. Θα λέγαμε την αυτοίασή  του. Το θερμό κλίμα της Ελλάδας και δη του νότου θα λειτουργήσει θεραπευτικά για τα αδύναμα πνευμόνια του αλλά και μεταφορικά  θα αποτελέσει  τον μετωνυμικό συμβολικό πνεύμονα  αναζωογονητικού οξυγόνου για την ύπαρξή του. Πολύ περισσότερο από τους κατοίκους της χώρας και σε επαφή με σημαντικές προσωπικότητες, με μακροχρόνια φιλία με τον Γιώργο Σεφέρη, τον Νίκο Χατζηκυριάκο-Γκίκα, το ζευγάρι Joan και Patrick Leigh Fermor, αλλά και καθημερινούς απλούς ανθρώπους  και τις ασχολίες τους, θα εντρυφήσει στο ελληνικό πνεύμα , στο φως του Αιγαίου, στον πολιτισμό, στη γοητευτική ζωή των χορών και των δρώμενων. Ο τίτλος της έκθεσης  ως σημαίνον, αποδίδει το ελληνικό στοιχείο του φωτός στην ψυχή που το απορροφά. 

Στον απέναντι τοίχο, πριν καν εισέλθουμε στην έκθεση, δεσπόζει ο καλλιτέχνης πάνω στη μηχανή του στα βουνά της Κρήτης, αναδύοντας το ελεύθερο πνεύμα του.

Πλάι, μια κάρτα που έστειλε το 1954 , σε ένα νεαρό  παιδί στον Πόρο, νοσταλγώντας έντονα από την Αγγλία το θερμό κλίμα της Ελλάδας. Πρωτοήρθε το 1946, 24 ετών,  καταφέρνοντας να μπει σε ένα μαχητικό αεροπλάνο με τη σύζυγο του Βρετανού πρέσβη στην Αθήνα βάζοντας την αρχή του τέρματος «της ασθένειας και της ενδοσκόπησης».

Το έργο του, πλούσιο και εντυπωσιακό, είναι γεμάτο γραμμές και χρώματα. Πολλές προσωπογραφίες κατοίκων αλλά και κατσικιών της Ελλάδας, πρόσωπα γεμάτα γωνίες και έκφραση παραπέμπουν αισθητικά στο αρχαϊκό, ανεξερεύνητο στοιχείο που συνδέει άνθρωπο και ζώο μέσα από την αρχέγονη καταγωγή τους, από τον θεό Πάνα. ‘Ένα έργο που ξεχωρίζει είναι το Γαϊτανάκι, λάδι σε μουσαμά στον Πόρο, το 1954. Πολύ φυσικό η επιστροφή του την ίδια χρονιά στη γκριζάδα του Βορρά να του προκαλέσει κατάθλιψη που εκφράζεται στην κάρτα , γραμμένη με ιδιόμορφα ελληνικά, σαν πρώιμη παιδική γραφή. Στα σκηνογραφικά του σχέδια για το μπαλέτο Δάφνις και Χλόη που ανέβηκε στην  Βασιλική ‘Όπερα του Covent Garden στο Λονδίνο το 1951, συγχωνεύει παρόν και παρελθόν, επηρεασμένος από το ταξίδι του στην Κνωσό το 1947, συνδέοντας το ζεϊμπέκικο ενός φίλου του, χασάπη, τον οποίο  ακολούθησε στο Ηράκλειο και τον ζωγράφισε, με τα ταυροκαψάθια στην τοιχογραφία της Κνωσού με παράδοση 4.000 ετών.

Ανάμεσα στην πρώτη και την τρίτη αίθουσα, παρεμβάλλεται ένας σκοτεινός χώρος που αντιστοιχεί στην περίοδο που ο Craxton βρέθηκε εξόριστος από την θετή του χώρα και την κατοικία του στον Πόρο, στην περίοδο της δικτατορίας. Περιπλανήθηκε για μια δεκαετία στη Μεσόγειο και την ανατολική Αφρική έως τις Κανάριες Νήσους αναζητώντας το φως. Την περίοδο αυτή ξαναβρέθηκε στο Εδιμβούργο όπου από απόσταση συνέθεσε μια άκρως εντυπωσιακή ταπισερί , Τοπίο με στοιχεία της φύσης , φόρος τιμής στην κρητική υφαντουργία, στις  ελεγειακές εικόνες φαραγγιών, στη μυθολογία, στο κλίμα και στον αισθησιασμό της Ελλάδας. Με 500 διαθέσιμα νηματικά χρώματα συνθέτει ένα έργο  που αποτυπώνει τον ήλιο και το φεγγάρι με μια θαμπάδα που σηματοδοτεί τον αποχωρισμό, αναδεικνύνοντας την βαθιά σχέση της τέχνης με τον ψυχισμό του καλλιτέχνη.

Η επιστροφή του στην Ελλάδα στην μεταπολίτευση το 1976, όπου βρίσκει τον χώρο του, την έδρα του, τον οριστικό του τόπο στο βενετσιάνικο σπίτι του δίπλα στο λιμάνι των Χανίων, αποτυπώνεται στα εκπληκτικά σχήματα και χρώματα της τρίτης αίθουσας. Αίθουσα που πάλλεται από ζωή, χορό και  σχέσεις. Φιγούρες στον ανατέλλοντα ήλιο, ο Χασάπης και το σφαχτό του, Βοσκός, ο άνθρωπος και η κατσίκα σε μία εκρηκτική σωματική συναίρεση. Είναι η περίοδος που ζωγραφίζει  το Τοπίο της ‘Ύδρας όντας σε απόσταση από το αγαπημένο νησί όπου πέρασε χρόνο με τον  Νίκο Χατζηκυριάκο –Γκίκα, στο αρχοντικό του. Η ενασχόληση με τον τόπο κάθε φορά σε απόσταση από αυτόν, σε απόσταση και από την γενέτειρά  του την Αγγλία, εκφράζει την έκκεντρη θέση του υποκειμένου που είναι σε θέση να παρατηρεί τον εαυτό , τον κόσμο και τον ψυχισμό με βάση την εκ-σωτερικότητα, εξου και η λέξη ex-istence.  Η ύπαρξη, η επιθυμία, το έργο ως διαρκής έξωθεν αναζήτηση.

Джон Кракстън – влюбеният в Гърция безразсъден носталгик

Британският художник Джон Кракстън/John Craxton (1922–2009) учи в Académie Julian and the Académie de la Grande Chaumière in Paris през 1939 г., като довършва следването си в Лодон, в Westminster School of Art and the Central School of Arts and Crafts. Първата му самостоятелна изложба е в Лондон през 1942 г., в Swiss Cottage Café, следващата, която прави впечатление, в Leicester Galleries (1944). Художеството му се възприема като част от неоромантичното възраждане, а ранните му – отпреди 1945 година – работи са повлияни от тези на Грахам Съдърланд ( 1903 – 1980) и пейзажиста Самуел Палмър (1805 – 1881), като той е силно повлиян и от неговия приятел и ментор Питър Уилсън.

След войната Кракстън пътува из Сицилия, Швейцария, до Истанбул, Испания, Италия, но най-вече из Гърция, по-специално Крит, от 1946 до 1966 г. Пренася се за постоянно на гръцкия остров приблизително от 1970 г., редувайки периоди в които живее на Крит и в Лондон. Писателят Ричард Олни (Richard Olney) си спомня за Кракстън с когото живеят заедно, когато художникът отсяда във френската столица на път за Гърция през лятото на 1951: „Джон Кракстън, млад английски художник  (…..) се движеше в буколически свят – като в съновидение – населен с красиви гръцки пастири и козари. Скоро след това замина за Гърция“.

През 1951 г. работи по декорите и сценографията на балетната постановка „Дафнис и Хлоя“, поставена от Sadler’s Wells Ballet в Ковънт Гардън. Става дума за времето когато дизайнът за балетна сцена предоставя желан пристан за творци работещи в неоромантичен дух на изкуствата. В тази сценография той има възможност да използва познаването си на Гърция от първа ръка и преживения там опит.

Кракстън е имал множество изложби, както в Англия така и в Гърция. Голяма негова ретроспективна изложба се състоява в Whitechapel Art Gallery (1967). В по-късния период от творчеството му работата му става по-структурирана и декоративна, при все че все още темите са романтично-пасторални. Също така негови са сценографията и костюмите за постановката през 1968 г. в Кралската опера (Royal Opera House) на „Аполон“ от Стравински. Репродукции на негови творби са публикувани в списания като New Writing, Horizon, илюстрирал е книгите на Патрик Лий Фърмор (Patrick Leigh Fermor). Автор е на литографии, илюстриращи няколко антологии, включително „Визионерски стихове“ (Visionary Poems 1944).

През 1993 г. е избран за академик от британската Кралска академия. Продължава да живее в Ханя на Крит и в Лондон. Любовта му към Крит намира изражение и в това, че става един от почетните консули на Великобритания в града. Умира на 87-годишна възраст. През 2011 е издадена негова биография със заглавие „Джон Кракстън“, написана от Иън Колинс (Ian Collins). Музеят Fitzwilliam в Кеймбридж показва негова ретроспективна изложба през сезона 2013 -2014.

Като един нов Одисей, като героите от критските народни песни „ризитика“, британският художник е носталгик. Високо в критските планини Лефка ори, яхнал мотоциклета си, той посреща от снимката пред входа на изложбата посетителите й в музея Бенаки, намиращ се в импозантна неокласическа сграда на ъгъла на един от най-оживените атински булеварди, „Кралица София“. Редом с впечатляващата фотография стоят ботушите, ямурлука и раницата на странстващия художник. Така аранжирани, като „портал“ към ретроспективната изложба на художника, имаш чувство, че той ще се завърне, за да продължи пътуването. Дори човек да не знае нищо за живота на твореца, изложбата прилича на пауза за отдих; спирка за водача, за да се запита: „накъде ли води този път?“.

Експонираното в изложбените зали покрива всички периоди от живота и творчеството на Кракстън: графики и рисунки, маслени картини, както и снимки и лични вещи. Представени с обяснителни текстове, с едно обичливо знание. Това запознаване с художника дължим на куратора на изложбата и негов приятел Иън Колинс. „Роден и израснал в култивирано бохемско семейство, Джон Кракстън (1922-2009) копнее от млад да живее работи в Гърция. Постига целта си и радостта му прелива от образите, които създава: искрящи картини от един свят в който мита пресъществява реалния живот.…

Джон Кракстън е един очарователен авантюрист, възползвал се от прекрасни възможности, воден от любопитство, чевръст ум и дързост, която би могла да бъде наречена безразсъдство. Притежавал е способността да се намира на правилното място в подходящия момент. Зарязва училище, без никакви специализирани знания, за да заживее с двойка негови родственици, художници и двамата, сред дивата природа на Дорсет. По средата на едно прекрасно нищо, на миля разстояние от музея Pitt-Rivers във Фарнъм (Farnham) – и той се превръща в негова школа. Очарован от дарвиновата теория за еволюцията на видовете, офицерът от британската армия, етнолог и археолог Пит Ривърс прави сбирка с находки от праисторически времена до наши дни (вж. Pitt Rivers Museum: https://www.prm.ox.ac.uk/), за да покаже еволюирането на човека чрез цивилизацията. Резултатът е нещо като „пещерата на Аладин“, пълна с археологически и исторически съкровища с местно, но и с по-обхватно значение. Джон не обръща особено внимание на теориите на основателя на музея. Но под светлината, обливаща експонатите в прашасалите витрини, се научава, че ценните неща трябва да представляват част от всекидневния живот, а не да бъдат благоговейно покривани сякаш в мощехранителница“.

Едва 14-годишен, по време на Испанската гражданска война, когато Европа буквално ври и кипи, баща му го взима със себе си в Париж. На международното изложение във френската столица вижда „Герника“ на Пикасо. Неговите влияния са видими в експозицията в музея Бенаки, в полу-кубистичите картини на Кракстън. Не остават незабелязани и бляскавите имена на хората, които са били негови приятели и съмишленици. Огнени натури, а не светски присъствия, както личи от кориците на които е художник Кракстън – например, на книгите на Патрик Лий Фърмор, декорите за балета „Дафнис и Хлоя“ с прима балерина Марго Фонтейн.

Повратна точка в личния и творческия му път става срещата му с Гърция. От края на 1946 до началото на 1947 г. с Лусиан Фройд рисуват заедно на остров Порос. Хидра, а по-късно Крит се превръщат в неговата „Аркадия“, един земен рай, който веднага спечелва художника. На Крит се завръща през 1960 г., реставрирайки стара венецианска къща на пристанището в Ханя, и започва да поделя времето си между южния гръцки остров и Хампстед. Наслаждава се на оцеляването на митичното във всекидневието на гръцката провинция, която в неговите очи изглежда непроменена от Омирово време. Толкова голяма е любовта му към Гърция, че имал обичая да казва: „В Лондон се чувствам като емигрант!“ (цитат от „Децата на Порос“ на Г. Сулиотис). Тази нагласа е оставила ярък отпечатък в творчеството му, изпълнено с буколически сцени и пейзажи, кози, котки, портрети на моряци, пастири, рибари, месари. Мнозина от неговите съвременници наричат изкуството му „неоромантизъм“, самият той обаче отхвърля етикетите, като предпочита да нарича себе си художник аркадианец («Arcadian»).

Когато бива изгнан от Крит, по време на седемте години управление на хунтата, пътува в Единбург – „Атина на Севера“– за да работи по и надзирава изпълнението на гоблен с огромни размери, отдаващ дан на почит на традиционното критско тъкачство и митологични корени, на климата, пейзажите и чувственото преживяване на Гърция. Централен експонат в изложбата в Бенаки представлява монументалният стенен гоблен „Пейзаж с природни стихии“, който пътува за пръв път от Шотландия в Гърция.

Здравка Михайлова, Атина