Богдан Русев публикува първото си фентъзи за възрастни  – своеобразно продължение на „Принцът на Алкирия“ – една от най-култовите книги-игри от 90-те.

Трийсет години след култовите „Варварският бог“ и „Принцът на Алкирия“ – най-продаваните български книги-игри и до днес – Богдан Русев, познат като Робърт Блонд, се завръща, за да разкаже продължението на историята.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Тронът на Алкирия“ е мрачно и брутално фентъзи за пораснали читатели, което започва там, където завършва разказът в „Принцът на Алкирия“, и което ще потопи читателя в свят на черни и бели магове, фантастичен екшън и мистериозни убийци с кожени маски.

            Понякога мракът е за предпочитане…

            Алкирия – далечно южно кралство, верен съюзник на Империята – е разтърсено от жестока гражданска война. Току-що е предотвратен кървав опит за държавен преврат. Младият Принц се е завърнал и е готов да седне на престола. Песните във възхвала на Принца и неговия млечен брат са ги изпреварили по пътя им обратно към дома. Но преди да застане начело на народа си, му предстои една недовършена задача. Защото миналото все още не е приключило. И дебне в сенките, жадно за отмъщение.

Едно почукване на вратата отнема на Тарк всичко, което има, а смъртта остава единственият му избор. Чейн, някога перспективен кавалерийски офицер, се опитва да удави в алкохол спомена за своя произход. Суин се разкъсва между дълга си като страж и желанието да оцелее. Сола вече не е жена, не е майка, а сянка – инструмент на отмъщението. Тя няма избор, а само предназначение. Да убива.

 Четиримата са отчаяни, притиснати от обстоятелствата и готови на всичко, за да се измъкнат от лапите на собствената си съдба. Дори и това да означава самоубийствена мисия, която ще ги преведе из най-опасните места в Алкирия и отвъд границите на познатото.

От едно смъртоносно свърталище към следващото – скоро те ще разберат, че защитниците трябва да побеждават всеки път, а нападателите трябва да успеят само веднъж. И залогът в тази игра на сенки е не само тронът на Алкирия…

            Богдан Русев създава богато нюансирано и безмилостно добро фентъзи, в което  опасности дебнат навсякъде, героите имат две лица, а битката за властта никога не е била толкова жестока.

Кървав и напрегнат, „Тронът на Алкирия“ е всичко, което почитателите на мрачното фентъзи могат да иска от една история.

„Тази книга не е за деца. Не е дори за юноши.

„Тронът на Алкирия“ е мрачно, брутално, трагично фентъзи за пораснали читатели.

И, заклевам се, „Тронът на Алкирия“ е най-добре написаната ми книга досега. Не въпреки жанра, а точно заради него. Все пак, за 30 години би трябвало да съм научил нещо. Радвам се, че вече мога да я споделя с вас.”

Богдан Русев

Тронът на Алкирия

1.

Тарк трябва да направи избор.

Ръцете му са маска. Ръцете му са щит. Ръцете му са окър-вавени.

Ако ги свали от очите си, ще види къща, пълна с мъртъвци. Ако продължава да се крие зад тях, няма да вижда нищо друго освен мрак.

Понякога мракът е за предпочитане.

Чува писъци някъде отдалеч. През вонята на кръв по ръцете и лицето си подушва дим. Някоя друга къща в селото също е пълна с трупове. Някоя друга къща гори.

Доброто продължава да побеждава.

Тарк няма избор. Сваля ръце от лицето си. Мимоходом отбелязва, че дори не треперят, и ги ненавижда за това.

Вижда трима мъртъвци. Двама от тях са мъже от неговото село, които е познавал през по-голямата част от живота си. Хоберт – големият Хоберт, силният Хоберт, малко мудният Хоберт. Градинарят Хоберт, който продава – продаваше – семена и луковици на малкото площадче в центъра на селото всеки пазарен ден. Добрият Хоберт, който никога не се опитваше да измами съселяните си.

Хоберт седи до стената, прегърбен напред под собствената си тежест, а главата му е увиснала на гърдите. Краката му са опънати пред тялото, разтворени и неподвижни. Няма как да му е удобно в тази поза, но не помръдва. Убит е със собствения си нож, с едно пробождане в гръкляна, но след това убиецът му продължи да забива ножа, вече без да се прицелва, отново и отново – в гърлото, в гърдите, в лицето. Кръвта по ръцете на Тарк е най-вече негова.

И Харлан – какво да се каже за него? Харлан нямаше занаят. Хващаше се на работа, когато трябваше да се прибере реколтата, да се пренареди пропаднал покрив или да се изкопае канавка, но не беше нито сръчен, нито работлив. Работеше най-вече устата му и най-често в селската кръчма. Обичаше да яде, макар и по дългото му, кльощаво тяло да не си личи. Обичаше да пие, макар и не толкова, че да си спечели славата на селския пияница. (Това е Гумар. Или това беше Гумар. Тарк не знае докъде са стигнали навън.) Обичаше да не плаща. Но най-вече обичаше да приказва. Харлан беше човекът, който знаеше – или поне си даваше вид, че знае – какво се случва по света. Онзи, който пръв научаваше новините. Онзи, от когото тръгваха слуховете.

Харлан лежи по очи. Или по-точно казано, тялото му лежи по корем, а очите му гледат нагоре към тавана, широко отворени и невиждащи, защото главата му е обърната назад към гърба – по-далеч, отколкото може да се обърне главата на жив човек. Тарк го уби, за да стигне до неговия другар с ножа.

Но не стигна навреме.

Третият мъртвец е едно момче, което е познавал през целия му живот. В този ден, две седмици след началото на пролетта, целият живот на момчето не беше продължил и четири години. В деня, когато новината за победата над злото най-сетне стигна до селото без име в подножието на Непристъпните планини, животът на момчето свърши.

Животът на Тарк продължава, но Тарк няма за какво да живее.

Момчето, което познаваше през целия му живот – от онази мъглива сутрин преди почти четири години, когато вързопчето се раздвижи в ръцете му, когато изумителното малко нещо се превърна в личице, докато Тарк неразбиращо се взираше в него, ето ги очичките, стиснати от негодувание, ето това е устичката, а това са пръстчета, богове, колко са мънички, но несъмнено са пръстчета, и пет от тях се вкопчват в собствения му пръст, когато посяга да ги пипне – е неговият син. Беше неговият син.

Тарк не може да диша, но това не го тревожи. Няма нужда да диша. Не иска да си поема дъх. Не може да гледа момчето по-дълго от един удар на сърцето (мимоходом отбелязва, че сърцето му продължава да бие и го ненавижда за това), така че бавно завърта глава обратно към първия мъртвец. Усеща лицето си като камък. Усеща тялото си като статуя. Усеща се много по-стар от своите четиресет и пет години, смъртно уморен. Не може да проумее защо тялото му упорито продължава да живее, защо животът не го напусне сега, защо не се свлече тук, на пода на бащината си къща, в която живееше сам с невръстното си момче, след като майката на момчето си отиде… не, не си отиде, а беше отнесена против волята си, но сега просто няма достатъчно мъка и ненавист, и безсилие у себе си, за да мисли и за това. Целите му мъка и ненавист, и безсилие са затворени в тази къща, пълна с мъртъвци.

На третия ден от началото на пролетта слънцето успя да пробие планинската мъгла едва към обяд и Хоберт здравата се беше намръзнал, докато самотно стърчеше зад сергията си на площадчето, а съселяните му си стояха по домовете. До обяд все още не беше продал нито една кесийка със семена, нито една луковица, нито едно гърненце с разсад, защото нямаше на кого. Но сетне слънцето най-накрая се показа и огря покривите на къщите в селото – от дебели, неравни каменни плочи, зеленясали и напукани, нашарени с жълтеникави петна лишеи, – капчуците отново подеха своята песен и дори в това село накрай света изглеждаше, че се вижда краят на зимата и отново ще има пролет и лято, и живот.

Момчето нямаше търпение да отидат на пазара, но Тарк го задържа на вратата, за да му върже шалчето, преди да излязат. Момчето беше болнаво, макар и не повече от другите деца в това усамотено село в планината, където храната никога не достигаше, но освен това нямаше и майка, каквито повечето други деца имаха, и цялата тревога и грижа за него се падаха на Тарк – така че нямаше да го пусне навън, без да му върже шалчето, не и днес, в този измамно слънчев, но студен ден в началото на пролетта. Знаеше, че това шалче няма да попречи на Червената смърт да го отнесе, ако се върне (и тази мисъл понякога го държеше буден по цяла нощ, колкото и да беше уморен), но нямаше какво друго да направи. Освен да се грижи момчето да е облечено и нахранено, и измито, и завито, и да го прегръща толкова дълго, колкото е необходимо, когато му стане мъчно, и да го утешава, когато се удари, и да го носи на раменете си, когато се умори, а всичко това отнемаше повече време, отколкото един мъж с жена у дома си можеше да си представи.

Носеше го на раменете си и сега, защото замръзналата отъп-кана земя между къщите в селото – Тарк не можеше да я нарече „улица“, беше виждал улици и те нямаха нищо общо с това тук – се беше разтопила и гъстата кал стигаше до глезените му. Момчето ровеше с пръсти в косата му, както винаги правеше несъзнателно, когато седеше на раменете му, сякаш искаше да се убеди, че баща му още е там.

Ако имаше време и повод за това, Тарк щеше да се гордее с косата си. Косата на другите мъже на неговата възраст оредяваше или се покриваше със сняг, но косата на Тарк все още беше гъста и тъмна, макар че лицето под нея беше прорязано от дълбоки бръчки. Бяха най-дълбоки от двете страни на устата му, така че му придаваха вид, все едно постоянно се мръщи дори когато се опитваше да се усмихне. Дължеше тази коса на своя баща, който си беше отишъл от този свят без нито един бял косъм на главата си. (И с една последна, смущаващо конкретна ругатня по адрес на „узурпатора“ – както баща му упорито продължаваше да нарича Имперския наместник, с когото бяха връстници.) Мислите на Тарк се лутаха между миналото и настоящето както обикновено, така че се наложи момчето на раменете му да повтори въпроса си, преди да го чуе: „Пролет ли е вече?“.

Бяха стигнали до пазара на площадчето и Тарк спря пред сергията на Хоберт, който се извисяваше зад нея, почервенял от студа. Хоберт се усмихна, когато ги видя. Тарк се огледа за онова, което търсеше, и го откри в края на сергията – шокиращо оранжево петно сред кафявото на пръстта и зеленото на стръковете. Хоберт беше набрал минзухари и сръчно ги беше навързал на малки китки, макар и да беше трудно да си представи човек как е успял с големите си груби пръсти.

„Ето, виж – каза Тарк и ги посочи на момчето. – Пролетта е дошла.“

Усмивката на Хоберт се разшири, като огря цялото му лице, широко и сипаничаво. Мъжът внимателно хвана една от китките минзухари между върховете на пръстите си и протегна голямата си ръка нагоре, над главата на Тарк, към момчето. То се поколеба.

„Какво казваме?“, напомни меко Тарк.

„Благодаря“, смотолеви момчето.

Хоберт благо кимна. Тарк знаеше, че няма да му вземе нищо за минзухарите, и понечи да разгледа по-подробно какво друго беше подредил на сергията си, за да купят нещо от него (нещо малко, напомни неумолимо онзи глас в главата му, който никога не млъкваше, защото парите не достигаха, особено напролет – гласът, който понякога беше на баща му, а понякога на самия Тарк, но никога на Одина, защото тя умееше да създава радост и красота и да вижда по-далеч от днешния ден, богове, колко му липсваше само), – но в този миг забеляза, че Хоберт гледа някъде над главата му, зад него, а усмивката му се е стопила.