Катиша Агире  (Витория-Гастейс, 1981) навлиза в баската литература през 2007 със сборника разкази Липсва ни огън, последван две години по-късно от Хабитат – разкази, свързани с дома.

След няколко заглавия, насочени към детската и юношеската публика, тя издава през 2015 своя първи роман, Изчакай да превали, чиято основна тема е насилието и неговите последствия.

Млада двойка – тя баска, той от Централна Испания, обикалят през почивката си нейния роден край, което дава повод за всеобхватна картина на баското общество и неговите проблеми, като същевременно темата на дисертацията на героинята ни препраща към навечерието на Втората световна война и налагащи се паралели.

Няколко сюжетни линии се преплитат и действието е наситено с напрежение. Книгата донася на авторката наградата 111 Академия за най-добро произведение на баски за същата година и е преведена вече на няколко езика.

Катиша Агире ще бъде в София на 28 април, за представянето в книжарница НБУ в Центъра (ул. Раковски 191,Б ) на произведението на български език, издадено от „ПЛАМАР“. След раждането на второто си дете авторката написва втория си много успешен роман Майките не (2018) , в който анализира по необичаен начин взаимодействието между майчинството и творчеството.

Изчакай да превали

Катиша Агире

ГЛАВА 9

Един от онези дни, които те карат да изгубиш вяра в лятото. Ами, да, Густаво, така стоят нещата в нашите предели. В средата на юли никой не ти гарантира слънце. Може дори да стане студено, като днес. Северен вятър и дъждовни капки, остри като бебешки зъбчета. Вчера, нагазили във водите на Валие саладо, трябваше да пазим главите си от слънцето с помощта на кърпи. За сметка на това днес… ама, разбира се, съвършено нормално е, уверявам те.

Предлагаш ми да изчакаме вкъщи да превали. Смея се – горкият той. Тогава ти хрумва да излезем с колата. За разходка из Витория? Моля ти се. В крайна сметка, след като реквизирам мушами и чадъри от шкафа в коридора, аз те убеждавам да подхванем пешеходно приключение.

Понеже си представям, че веднага ще ни се поиска да се мушнем в някое кафене, вместо да поемем нагоре към Арментия (натам няма убежища, доколкото си спомням, освен ако не се скрием под арката на Сан Пруденсио, местен светец), ние се спускаме в обратна посока и крачим към центъра между високи дървета.

Искам да ти покажа университетското градче. Ако се разхождах с обущар, бих се постарала да му покажа всички обущарници в града.

По булевард „Ла Сенда“ очаквам обичайната наличност: групички отегчени юноши със съответните опаковки дребни лакомства от Гретел; семейства с достолепни фамилни имена и още по-достолепни гени, подредени за разходката като аптекарски шишета; прясно овдовели и прясно гримирани госпожи, поели към бингото. Обаче ядец! Днес, изглежда, денят е специален. Има туристи. Някакви неясни личности, които крачат бързо и без да вдигат поглед. Стройни жени, които тичат с пулсомер на ръката. Но най-вече туристи – дошли са за джаз фестивала като нас и също като нас дъждът не ги е уплашил. Правят снимки на официалната резиденция на министър-председателя Ахурия енеа, докато двама униформени от автономната полиция пазят входа, без да обръщат внимание на нищо осен на собствения си разговор. Първият филиз на една любовна история пред вратите на Ахурия енеа. Толкова е очевидно, толкова е забавно, когато се гледа от подходящо разстояние.

Дъждът ни кара да ускорим крачка. Едва говорим, ограничаваме се с гушене един до друг под чадъра. Почти без да забележим, минаваме пред Факултета по фармация. Ако не беше юли, тук щеше да е гъмжило от студенти. Щяхме да ги видим при входа на библиотеката как пушат с отчаян или съблазнителен вид. Ако не беше юли и с малко късмет, щяхме да се разминем с две хубавички момичета от Аспейтия, заприказвали се на този техен така чист и така красив баски. Тогава аз щях да те погледна изкосо, търсейки признаци на изненада. Защото ти, особено при първите ни посещения, ме питаше все едно и също: „Това, дето го говорят там, баски ли е?“

Аз следвах с поглед правата линия, започваща от твоя показалец, и наострях уши: „Ами, ами, това ще да е руски или полски, или кой знае какво.“ Десет минути по-късно, няколко преки по-надолу: „А тези? Те на баски ли говорят?“

И аз, без да се налага да наострям уши: „Шегуваш ли се? Не виждаш ли, че са забулени? Говорят на арабски!“ – „Добре де, тук никой ли не говори на баски, какво, по дяволите, става?“

Престанал си да ме питаш все същото, щом чуеш неразбираем за теб език. Престанал си да ме питаш за баския. Чуваш го вече само когато говоря с Йосеба по телефона, а това не се случва много често. В един определен период беше и езикът, който използвах с майка си. През годините, когато тя излезе в служебен отпуск, за да го научи. Тя ми наложи това условие и беше непреклонна. След като си взе изпитите, имаше известно отпускане. Ти понякога четеш на глас табелки, знаци и надписи: И-РИ-ИР-ТЕ-Е-РА, О-СА-СУН-СЕН-ТРО-А. Аз се ограничавам с поправяне на произношението ти.

Сега си давам сметка, че почти не ме говорили за концерта предишната вечер. Би могло да се каже, че сме дори малко засрамени. И на двамата ни се стори по-скоро поп концерт за юноши, отколкото джазов рецитал. Не толкова заради музиката, а най-вече заради обстановката. Всички тези изправени хора, които пляскат без ритъм, пеят с ужасен акцент и направо фалшиво. Викат: „готин, готин“ първо на Хосе Джеймс, после на Джейми Кълъм, и двамата еднакво красиви според разтегливия критерий на публиката. Не казвам, че не пеят добре, всъщност пеят, макар че бих предпочела Джеймс, ако трябваше да избирам. Не, просто този преливащ апотеоз не се връзва с начина, по който ние разбираме джаза. Изветряла бира в пластмасови чашки, изражения на лицето, които може да се оценят само на гигантските екрани от двете страни на сцената. Всъщност мисля, че не ни харесва джазът, харесват ни най-чистите му странични ефекти: тъмните декадентски локали, оръфаните мокети, вмирисани на пушек от десетилетия, протрито меню с четиридесет марки джин.

Прекалено любезен си, за да попиташ защо сме останали в моя роден град още един ден. Екскурзията до долината Куартанго беше интересна, от Салинас де Аняна се върнахме със солиден товар сол за подправяне на много бъдещи пържоли, въпреки изветрялата бира концертът също ни достави доста радости, обядвахме и вечеряхме с преклонение, но толкоз. Нямаше никаква причина да удължаваме още престоя си. Според теб работата е там, че изпитвам прекомерна привързаност към този град – едно от онези необясними с думи чувства, които толкова често приписват на баските. Но не е така. Ако знаеше, че са много малко нещата, които ме свързват с града, щеше да се съгласиш, че този празен ден във Витория-Гастейс крие нещо. Майка ми я няма. Нямам и роднини за посещаване. Ако съм имала приятели тук, то съм ги забравила. При предишните ти посещения вече се радвахме на туристическите атракции, предлагани от всеки пътеводител: музея Атриум, Каса дел Кордон, старата катедрала. Така че просто ни остава да се разхождаме безцелно из един от градовете, които обират първите места в класациите за качество на живот. И на всичкото отгоре вали.

Добре, но би трябвало може би да ти разкажа (макар че няма да го направя, все още не), че в последно време жадно следя актуалните събития. Не ти ли е направило впечатление как преглеждам електронните вестници всяка сутрин? Ти, естествено, си мислиш, че го правя колкото да минава времето, упражнение по прокрастинация, така типично за докторантите. Но не е това. Добре съм осведомена, защото така трябва. Следя определен вид печат, но може да се каже, че имам доста всеобхватна представа за действителността. Знам за днешната манифестация в Билбао. За теб навярно е минала незабелязана. Нали си във ваканция, какво може да те интересува?! Ако стигнем в Билбао, след като всичко е свършило, още по-добре. Фолклор в чист вид, би казал ти, ако все пак ти разкажа, защо искаш да го скриеш от мен? Нали е също част от пътуването!

И би сгрешил, Густаво.

Наполовина.

Превод: Мария Пачкова