Стръмнина - корица

Последният непубликуван роман на Никос Казандзакис, под редакцията на Здравка Михайлова, излиза за първи път на български език, половин година преди появата си в родната му Гърция. „Стръмнина“, издаван у нас от „Ентусиаст“ с превода на Николай Костов и със стилното библиотечно оформление на Яна Аргиропулос, събира в себе си емблематичните за творчеството на големия писател духовни и литературни търсения.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Доскоро книгата е напълно непозната както за академичните и литературни среди, така и за широката публика, тъй като малцина знаят за нейното съществуване. През всички години след смъртта на Казандзакис ръкописът на „Стръмнина“ се е съхранявал в музея на автора на остров Крит до своето „откриване“ през 2009 г., когато се превръща в част от постоянната експозиция. Едва през ноември 2018 г., след като е представен официално на изложба в Атина, ръкописът е разчетен, изучен в детайли и подготвен за публикация.

Никос Казандзакис (снимка: Μουσείο N. Καζαντζάκη)

Написан във Великобритания в средата на 40-те години на XX век, веднага след емблематичния роман „Алексис Зорбас“, „Стръмнина“ отразява опустошителната реалност след края на Втората Световна война, болката и разрушенията, претърпени от Гърция по време на германската окупация.

Книгата проследява идеалистичната битка и страданията на един млад писател, у когото ясно се открояват чертите и духовните възгледи на самия Казандзакис. Козмас, главният герой в романа, се завръща на родния Крит след мъчителна служба като военен пилот, за да се изправи лице в лице с печалната следвоенна действителност. Разкъсван от своята вътрешна борба между мрака и светлината, между разочарованието от равнодушието на съвременниците си интелектуалци и трудностите, пред които е изправен светът, той търси пътя към мира и завръщането към човечността.

Смятан за последния голям роман на Никос Казандзакис, „Стръмнина“ носи духа на всички емблематични творби на писателя и отправя към читателите универсално послание: „В големите мигове, които преживяваме, една единствена сила може да стане пътеводна: Вярата.“

„Δεν ελπίζω τίποτα. Δε φοβούμαι τίποτα. Είμαι λεύτερος.“
„Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“
(гробът на Казандзакис в Ираклио)
снимка: Frente – Собствена творба, CC BY-SA 3.0

Стръмнина

Никос Казандзакис

Седма глава (откъс)

Превод: Николай Костов
Под редакцията на Здравка Михайлова

В неделя пристигнахме в Бирмингам, всичко затворено, фабрики, магазини, лица безотрадни с натрупано в тях изтощение от изминалата седмица и с ужаса от седмицата, която предстоеше от следващия ден. Колелото, мъчителният кръговрат на вечното завръщане. Внамерилите избавление стъпала на Буда това колело, което било гравирано, наподобявало разцъфнала роза, а ако се съди по стъпалата, то със сигурност, прилича на пристегната примка на удушен.

Днес слънце е грейнало над улиците, ширнали са се грозни гледки. Изкачих набързо улиците, стигнах и до големия Аштън парк, за да си отдъхна. Пъстри цветя, невени, виолетки, миришеше на Гърция. Розата, която цъфти в сърцето на Ада, вирее в най-безсърдечната, нечовешка среда, защото напомня на обречените на адски мъки, че и животът е можел да бъде такъв, но не е.

Съсухрени работнички-майки с деца, русо момиченце на три-четири годинки държеше детско списание с цветни рисунки, вдигна го в ръчичките си и извика: Comic! Поприказвахме малко, посмяхме се, когато си тръгвах, то стисна устни:

– Къде отиваш?, – попита ме с преждевременен тон на упрек. – В Гърция, – отвърнах аз, – далече, далече… – Гуд-бай! Гуд-бай!, – додаде то, махайки с ръчички. Това бе единственият сърдечен глас, който бях чул в тази безотрадна държава.

На другия ден, в понеделник заранта, поех отново по улиците. За жалост слънцето днес се бе скрило, гъста мъгла бе зацапала стените и бе заличила грозните гледки, всичко се бе превърнало в митични символи на крайния север; за човек роден в страните на безпощадното слънце, което безсрамно разголва всичко, този забулен ден бе изпълнен с дискретност и загадъчност.

Тълпи от работници и работнички подтичваха, държейки бохчички в ръка, и изчезваха зад високи черни портали. От фабриките се носеше като надгробно риданиефренска песен от дванайсети век и от нея сърцето на човек се свиваше: „Неизменно копринени платна ще тъчем – и вечно в дрипи ще сме облечени. – Винаги в черна нищета ще гнием – а неизменно от глад ще умираме“.

Обикалям от фабрика на фабрика и все повече сърцето ми се свива. Радостната Англия бе изгубила радостта си, колелото бе набрало скорост, никой не можеше да го спре. Машините триумфират, днешният човек, въодушевен от новите железни роби, се хвърля неудържим, с налудничави надежди, с опростенчески оптимизъм, към завладяване на материята. Така, той смята, че ще превземе щастието и ще освободи духа. Човекът, и това е фамилният герб на неговото благородство, вечно ще се бори да замени нечовешките природни закони със законите на собственото си сърце. Сътворил напълно човешки идеали от най-дълбокия си копнеж – справедливостта, равенството, щастието за всички. Те не съществуват никъде извън желанието на човека. Джунглата, която наричаме небе и земя, има други закони, напълно противоположни – неправдата, неравенството, щастието за малцина, което също е преходно и изчезва като мълния.

Но човекът се бори срещу природните закони, не одобрява, не приема снизходително, светът му изглежда по-нисш от неговото сърце и иска да изгради собствен свят, по-добър. Благоразумните и задоволените се противопоставят. Добре сме, задоволени сме!, – викат те, добър е светът, не го погубвайте! Но кога пламъкът, който поглъща плътта на човека, е приел със снизхождение да чуе техния глас? Този пламък никога не си е намерил място. Пътешественикът, който обикаля сред човечеството, бърза, гладува, жаден е, вижда прохладни, пленителни миражи в пустинята – справедливост, равенство, щастие – и бърза. Няма търпение да настигне конете, които са го теглели, но досега му е изглеждало, че те се влачат прекалено бавно, а той бърза. И той направи нови стоманени коне, които светкавично преминават през сушата, през морето, по въздуха; тях е възседнала душата, за да достигне химерата си. Но изведнъж, както става в кошмарните сънища, конете са яхнали конника – и са поели по съвършено противоположния път и препускат. С тях галопираме и ние.

Разхождах се из Бирмингам, а на следващия ден из Ливерпул, гледах машините и фабриките, слабичките, атрофирали детски кости, дрипите висящи по тъмните влажни прозорци на работничеството… Мъчех се да придам благородство и смисъл на грозотията и надежда на безнадеждното. Да подредя сегашния ужас върху цялото колело, и подреждайки го, да го превърна в радост. Щом като не можем да променим света, да променим окото, което го гледа.

„Опасна гора, обитавана единствено от диви прасета, бикове и вълци“, ето как един стар хронист описва площта, върху която сега се простира тежкият, огромен Манчестър, такъв е бил тогава, такъв е и днес. Това е лицето на индустриалната цивилизация: свирепо, без човешка мекота, безпощадно и огорчено. Гледаш човешките мравуняци, които се катерят и спускат смръщени, забързани по навъсените улици и те завладява агонизиращо усещане: да не би да ти се присънва ужасен сън? Да не би човечеството да е било връхлетяно от колективен кошмар? Къде отиват те? Накъде са се завтекли? Защо човешкият живот е станал толкова нечовешки?

Фрески с небесните деви в Сигирия, Шри Ланка (Sigiriya Maidens of Sri Lanka). 
Наричани още  „приоблачните деви“, това са будистки скални фрески в древния град Сигирия, обект на световното културно-исторически наследство от списъка на ЮНЕСКО.
Изкачването на повече 1200 стъпала в стръмна скален отвес, възмездява посетителя с 21 великолепни скални изображения.
снимки: Марк Дубин/ @Marc Dubin

През всичките тези дни не ми излизаше от ума един стар монах, будист в китайски храм, с оранжево расо, с кръгла сламена шапка. Седеше под борово дърво на двора, до коритото на малка чешма с чиста вода и ми говореше. Някога като млад бил работил като помагач в експедиция на бели хора, които искали да изкачат Тибет. Бил видял прочути манастири, бил поклонник на велики аскети. И ми разказваше, на разваления си английски, чудесата, които бе видял и чул там. Разказваше ми всичко това и спокойният му нежен глас изсъска сякаш змийски:

Не било много отдавна, един аскет е усамотил за три години в пещера, която се намирала на ръба на пропастта. Високо горе в пещерата имало отвор и оттам послушник монах му подавал всяка сутрин купа с ориз и чаша чай. Стоял неподвижен, кръстато, и се съсредоточавал в мислите си, водил битки да създаде желания от него образ във въздуха, да сътвори една „тулпа“[1]. Знаеш ли какво е това „тулпа“?, – попита ме той с любезно пренебрежение.

– Не, – отвърнах смирено аз.

– Откъде могат да знаят западните хора, франгите!, – измърмори той. – Вие разбирате от машини, железници, оръдия. Притежавате силата на ума, но ви липсва мощта на душата. „Тулпа“ е създанието, което аскетът извайва във въздуха с висока степен на съсредоточаване на душата си. Принуждава въздуха да придобие формата, която той желае. Та, аскетът искал да сътвори тази „тулпа“: един монах – нисък, дебел, буден, вярващ, да го ползва при работата си. Вече бил стар и не можел да носи вода от извора, не можел да прави чай, нито да постеле рогозката, за да спи. Искал да има роб, подчинен, готов да му служи. Такъв не намирал в манастира и решил да създаде свой собствен.

Години наред се борил. Линеел, силите му го напускали, водил битки с въздуха, който се съпротивлявал. Но полека-лека въздухът се подчинил, почнал да се сгъстява, да придобива форма на нисък, добре охранен монах. И една сутрин този послушник застанал пред него, засмян, със скръстени ръце, готов да изпълни нареждането му. След малко дошъл истинският монах от манастира, който му носел чай, навел се над дупката на пещерата, видял вътре, вместо един, двама божи хора. „Сигурно някой монах, негов приятел, е дошъл отдалеч“, помислил си, „да изтичам да донеса още една чаша чай“.

От този ден „тулпата“ слугувала на своя създател с безропотно подчинение. Изминали шест, осем месеца. След година „тулпата“ взела да пораства, да не се бои от господаря си, да придобива други форми, свои, да не се завтича повече със същата готовност и желание да изпълнява заръките. А понякога навдигала глава срещу господаря, освирепявала, бунтувала се. От ниска и дебела сега тя пораснала на височина, от очите й излизали пламъци. Аскетът се уплашил, дали душата му повече нямала сила да се наложи над роба? Дали била започнала да спада неговата всемогъща съсредоточеност?

Един ден „тулпата“ скочила да танцува в пещерата, докато аскетът й бил наредил да му донесе вода. Но тя танцувала и се смеела нагло и дърпала грубо аскета, извън пещерата, към пропастта. Сякаш искала да го хвърли в нея. Аскетът се хванал за една скала и се съпротивлявал, събрал всички сили и започнала голямата, най-трудната борба: да разбие „тулпата“. Много трудно, много опасно, по-лесно е да сглобиш, отколкото да разчлениш една „тулпа“. Толкова време тази „тулпа“ била изсмукала силите на аскета, била набрала скорост и вече не желаела да се разпадне. Три години издържал на битката, на третата година една утрин аскетът се озовал мъртъв на дъното на пропастта.

Китайският монах се обърна и ме погледна злорадо.

 – Разбра ли сега?, -попита ме. – Не, – отвърнах аз отново.

Монахът се засмя: – И вие западните хора, подобна на него, – рече,- сте създали една „тулпа“. – Каква „тулпа“? – Машината.

Във всички тези безрадостни мрачни градове неспирно в ушите ми звучеше смехът на злорадия китаец. Внезапно Манчестър, Ливерпул, Бирмингам и всички индустриални градове по света, цялата ни индустриална епоха бе придобила трагичен смисъл. Такава „тулпа“ на човешкия ум е машината, човек я е създал, за да му служи вярно, но тя е набрала скорост и ни повлича сега към пропастта, докато ние й бяхме наредили да ни донесе вода от чешмата. Как да се спасим? Едно-единствено решение има – тази „тулпа“ вече трябва да се отстрани, но е невъзможно, това е напразна романтична носталгия. Съществува едно-единствено разрешение: да уголемим, да укрепим душата си, за да може тя да наложи волята си над порасналата, опасна робиня. Тя е пораснала, а ние нейните господари си останахме нещастни, недодялани, тесногръди хора. Ако иска да се спаси, човешката душа трябва да мобилизира всички свои сили и да укроти зверовете, които бяха заспали в материята и да ги събуди. Днес се намираме точно в критичния момент: „тулпата“ дърпа господаря си към пропастта, а той се е вкопчил в скала и крещи.

Този трагичен миг на смъртта и спасението е изпълнен с тревожен грохот и сътресения, с неопределен страх и тайни надежди. Странно опиянение те обзема, когато най-незначителният случай и най-недоловимият човешки образ предизвикват у теб непомерен смут и вълнение. Сякаш всички сме едно и е дошъл краят ни, като тичаме задавяни от болка и крещим: Сбогом! Никъде трагичният въздух не е толкова обременен с тежки послания, колкото въздухът, който дишаш в големите индустриални градове. Каквото и да става в тези трагични градове, дори видимо най-незначителното, то притежава своя особена тежест, и вече се отпуска, завинаги, върху теглилката на съдбата, и тегне.

Хиляди пъти в безброй градове бях виждал девойки да залепват лицат върху витрините, очите им изпълнени с копнеж. Но вчера в Шефилд същият случай ме изпълни с неописуема горчивина. Бедно девойче бе опряло муцунката си върху препълнена месарска витрина. Гледаше ненаситно месата, очите й светеха от желание. Всички тези ужасяващи месачрез тайнствено пресъществяване щяха да се превърнат в руси коси, кръгли гърди, червени устни… Но откъде да намери пари гладното девойче, за да задоволи, за да опита това пресъществяване! И девойчето линееше, месата  загниваха и това единение не се получаваше.…

Единствено завчера ме споходи ненадейна радост, в Манчестър. Бях влязъл в музея, пред мен отново изплува историята с множество векове, безброй места и развалини. Хиляди години бяха отминали, а те бяха оставили само своите следи – един прекрасен съдс украси и мотиви върху него; мумии в свещенодействаща многоцветна неподвижност, лули и делви от Перу, женски накити, свирепи африкански маски, листа от фурми, а върху тях написани песни. Сложни черни буквени знаци, които сигурно са възпявали Бог, жената и войната. Трите големи рани.

Внезапно спрях. Такава радост не бях очаквал никога в стоманеното сърце на Манчестър. Една великолепна стара китайска статуя от дърво: китайската богиня на милосърдието Гуан Ин[2]. Седнала е кръстато, очарователно, върху лъв, теглен с юзда от един роб. Усмихва се безметежно, сладостно и състрадателно, великодушно в опушенатаутроба на Манчестър, яхнала укротения лъв, в очакване да дойде нейният ред…

И ненадейно цялото мое агонизиране се изпълни с нежност, сякаш това бе малката богиня, нашата душа, която вече яздеше усмирения лъв. Скъпа моя, седем дни продължи това поклонение в мрачните градове и тази вечер се връщам в Лондон. Толкова разтърсващо бе вълнението и толкова горчив смисълът от видяното, което спокойно се стопи в мен, почти безболезнено, почти като капка мед, скритата горчилка от нежното ти, тъжно писмо. Страдаш, зная, но имай търпение, ти, смелата, добрата, любимата, имай търпение! Дълбоко в себе си се срамувам, че аз страдам по-малко от теб, по-малко от всички хора, които видях в тези мрачни градове; бих искал да е възможно, да споделя болката на най-страдащия, а не да седя като Писаря и да я описвам.

Свеждам глава, целувам коленете ти, скъпа, прости ме, целувам ръцете ти, имай търпение. След няколко месеца ти ще държиш в утробата си син, горчивата гънка около устните ти ще омекне. Каквото аз не можах, синът ще успее. Той ще излекува раните ти, о, моя хилядократно наранявана, ще прочисти паметта, ще накара любовта да се засмее. Имай търпение, ти носиш спасението“.


[1] Тулпа – централно понятие в тибетския и индийския будизъм. Според тяхното древно учение, тя се използва като практика, за да покаже, че заобикалящият свят съществува като илюзия и ученикът не може да се доверява на възприятието на неговите сетива. Съвременната интерпретация е тази на осъзнатост, която съществува успоредно с нашето съзнание и разум – бел.ред.

[2] В будизма Гуан Ин се почита като състрадателна спасителка Бодхисатва на милосърдието. Гуан Ин е възлюбената майка и Божествена посредница, близка към всекидневните дела на своите привърженици, тя се явява будистката Мадона, чиято роля на Изток е сравнима с ролята, която Божията Майка Мария играе на Запад. Из целия Далечен Изток почитащите я хора се стремят да получат помощ от нея и напътстване във всяка сфера на живота. Олтари , посветени на Гуан Ин има в домове и храмове. Гуан Ше Ин както често я наричат, означава, „тази която наблюдава света, или прислушваща се към звуците на света“. Съгласно легендата Гуан Ин се приготвила да влезне в Небесното Царство, но останала на прага му, за да чува плача на света. Гуан Ин е почитана като покровителка на жените, моряците, търговците, земеделците, тези които са подложени на преследване, а също и желаещите да имат потомство – бел.ред.

Още за Никос Казандзакис

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук