Предлагаме публикуван в атинското литературно списание „Букпрес“ (www.bookpress.gr) откъс от новоиздадения роман на Лила Кономара „Вързопът“, който са появи по атинските книжарници на 11 април с логото на издателство „Кастаниотис“.

старците в парка, 1936

Случайността на съдбата е властелинът на света. Играе си с хората, преобръща нещата от един момент към следващия, предизвиква странни съвпадения. След това хората се опитват да дадат някакво обяснение. Да ги впишат в някаква по-обща рамка. Няма нищо по-несигурно от това.

Три –на пръв поглед напълно несвързани помежду им– събития се случиха в града през последния месец. В три последователни вторника. Три истински беди. Техният отзвук не стана просто непосредствено осезаем. Описвайки все по-големи кръгове подобно речно камъче, което пада във водата, последствията им прекосиха епохи и се разпростряха във времето.

Първата бележеше края на една епоха, макар това да е обяснение, което бе дадено много по-късно. Нищо не предвещаваше такова зло, и кучетата дори не бяха показали някакво безпокойство. Беше ден като всички останали. Седнали на обичайната си масичка, те си пиеха кафето, разговаряйки. Бившият прокурор към Върховния съд Стефанос Арзоглу обясняваше на приятеля си от детинство и собственик на киносалон „Орфеас“ Мариос Михайлидис, че кървавите събития в Солун от май[1] месец бяха станали повод за отменянето на Конституцията. От време на време той сръбваше звучно глътка кафе, силно подсладено и с обилен каймак, а след това доволно примляскваше с устни. Хора идваха и си тръгваха, дюкянджиите разхвалваха стоката си, домакините правеха покупките си, децата хором повтаряха таблицата за умножение заедно с учителката. Пред аптеката на Арон Маслиа дъщерята на доктора Антигони разменяше последни новини с приятелката си Анна. Лудият Яко се бе покатерил на едно дърво на площада и тихо си напяваше. Кметът се отправяше към кантората на Кехайас, с когото имаше важна среща, папа-Ламброс отслужи заупокойна молитва, докато Манолис покачен върху скеле зографисваше образа на един от апостолите.

Когато се чу тътенът, повечето се поспряха и се огледаха наоколо озадачени. След това всичко стана много бързо. Градът бе разтърсен из основи. Плочи и керемиди започнаха да падат и да се разтрошават на хиляди парчета, конете пощръклели се вдигаха на задни крака, докато земята под тях се разтваряше. В целия този пандемониум двамата приятели останаха неподвижни, сякаш треснати от гръм, повечето хора обаче тичаха обезумели към площада, прескачайки през развалините. Отвсякъде се чуваха викове към които се прибави звука на камбаната, която биеше като побесняла.

Зрелището, както се разгръщаше сред тишина сякаш не от този свят, изглеждаше като извадено от сънищата. Никой не говореше, като  че ли думите бяха напуснали града, който бе застинал във времето, неспособен да прехвърли мост между „преди“ и „сега“, тъй като всякакво логическо обяснение изглеждаше напразно и излишно, и така сцената притежаваше някаква самостоятелност след пълното отсъствие на какъвто и да бил нейн смисъл…

Бедствието не трая дълго. Изведнъж земята спря да трепери и се възцари тишина. Никой не смееше да помръдне от страх. Дали, впрочем, това бе краят или щеше да има и още, по-лошо?

Не бяха минали и няколко минути и чуха шантавия Яко да крещи: „Гледай!“, като сочеше нависоко. Вдигнаха глави и видяха щъркелите да изпълват небето. Пляскайки бясно с криле, птиците с едри тела започнаха да надават кошмарно крякане, кръжейки над тях. След това се стрелнаха отвесно и се заеха да търсят гнездата си, въртейки се заплашително между тях, пъхайки се във всеки ъгъл, блъскайки се в стъклата на прозорците и порязвайки крилете си. И хайде сетне пак отначало – връхлитаха и викаха отчаяно малките си, отново и отново, докато в някакъв момент започнаха неистово да изскубват с клюнове перата си едно по едно. Хората гледаха безмълвни. За няколко минути облак от чисто бели пера изпълни небето над центъра на града. Всички бяха вдигнали глава и наблюдаваха траурния танц на перушините, завъртани за кратко във въздуха; завихряха се грациозно и падаха с нежно прошумоляване, едно върху някоя шапка, друго върху уличен фенер, трето върху парапета на балкон. Някакви деца вдигнаха високо ръце, гонейки ги, те падаха безспир, пух и перушина, които очертаваха при завихрянето си чудати фигури и форми, а после изпълваха площада, покриваха го с ужасяващата си белота, която отразяваше толкова силно светлината, че заслепяваше очите на всички. Докато се разгръщаше сред призрачна тишина, зрелището изглеждаше сякаш извадено от сънищата. Никой не говореше, сякаш думите бяха напуснали града, който бе застинал във времето, неспособен да прехвърли мост между „преди“ и „след това“, тъй като всякакво логическо обяснение изглеждаше напразно и излишно, и така сцената притежаваше някаква самостоятелност сред пълното отсъствие на какъвто и да бил нейн смисъл, магическа самостоятелност, която обгръщаше всички; това нямаше да знаят как да го изрекат с думи, но го усещаха, затова и никой не направи ни най-малко движение да излезе от тази омагьосана неподвижност, всички останаха на същото място, малки, разпръснати точки сред едно снежнобяло море.

През нощта излезе вятър. Помете всичко. Щъркелите изчезнаха от града и никога повече не се върнаха. От следващия ден всички започнаха да се захващат с практически въпроси, мъчейки се да възстановят щетите. Едната от стените на киното бе рухнала, събаряйки доста от тапицираните с вишнев плюш седалки. Когато понечиха да заговорят за случилото се на площада, не успяха. Думите се подреждаха, но смисълът се изплъзваше и така сцената се изтри от паметта им, както се изличават дори най-ярките сцени от един сън, щом понечат да прекрачат прага на словото. Размахвайки бастуна си, Никитас Ефремоглу, пенсиониран банков служител и ляв псалт, твърдеше, че Господ ги бил наказал и някои побързаха да се съгласят с него. Стефанос Арзоглу, обаче, застъпваше мнението на учените, които говореха за разлом, който оказвал въздействие върху района и предизвиквал и в миналото подобни земетресения. Жителите на града измъкнаха изпод развалините някои ценни за всеки един предмети заедно с телата на двама възрастни хора, на едно бебе и на Фофо фурнаджийката, затисната от дуварите, докато месела два просфора[2]. Ранените изцелиха раните си с помощта на специалистите и тримата приятели въздъхнаха с облекчение заради отсрочката, която им бе дадена.

Следващия вторник сутринта, когато отиде да отвори магазина си, Нахмиас Якел откри сина си пребит до смърт. На стената бе изписан с червени букви лозунгът „Смърт на евреите!“ , а отдолу инициали ΕΕΕ[3]. Същият призив се четеше и върху фасадата на бояджийската работилница на Йосиф Коен, както и върху аптеката на Арон Маслиа, и върху куп други еврейски магазини. Нахмиас Якел остана неподвижен, загледан дълго в първородния си син Самис. Тъй както бе паднал странишком, човек можеше да си помисли, че е заспал, ако не бе кръвта, която бе изрисувала венец между черните му къдрици. Добро момче беше Самис, златни ръце имаше. Всички часовници в града той ги поправяше, дори големия, на входа на гарата. Предишната вечер бе дошъл да поседи в тютюнопродавницата на баща си за последен път. След два дни щеше да се ожени за Елиза и щеше да започне да работи с тъста си, най-добрия ювелир на злато и сребро в района. Онази сутрин Нахмиас Якел затвори вратата на магазина си, за да не я отвори никога повече. Същото направиха и мнозина други, които непосредствено след това напуснаха града. Може би това просто бе поводът, а го бяха планирали отдавна. Какво и да ставаше, къщи и дюкяни опустяха отведнъж, еврейската махала почти се опразни и миризмата на сусамено масло престана да се разстила над парка всеки път когато вятъра духаше натам.

Сред общата неразбория, предизвикана от тези последователни събития, не бе отдадено особено значение на третата беда, която ги сполетя. Седмица по-късно бе измъкнат трупът на невръстна бежанка, петнайсетгодишна. Откриха го две деца, които ловяха риба недалеч от стария мост. Част от роклята й се беше заплела сред тръстиките. Изглежда бе преседяла там доста дълго, тялото бе в състояние на напреднало разложение. Очите ги нямаше, бяха ги изяли рибите, а сред косите бяха вплели корените си някакви големи бели водни лилии.

Превод о гръцки: Здравка Михайлова

За романа

1911, Македония. Тялото на мъж в безсъзнание е намерено в покрайнините на един град. Когато идва на себе си, той твърди, че не си спомня нищо. Кой е, впрочем, този човек, чието присъствие ще се окаже катализиращо както за съдбата на града, така и за неговите жители? Бежанец, авантюрист, убиец? Вдъхновен творец, въплъщение на сънищата на всеки един или твърде удобна изкупителна жертва?

В полифоничния роман на Лила Кономара „Вързопът“,  където личните разкази се преплитат с едрия щрих на историческите събития от миналия век, но и с мотиви от фолклорната традиция и с древни митове, към гласовете на героите идват да се прибавят и други. Тези на маслиновото дърво, реката, смока, птиците, на живи хора, но и на обични мъртъвци, номади, странстващи и емигранти, всеки по свой начин разказва неговата част от историята, прекосявайки епохи и правейки възстановка на аромата на всяка една от тях в район, който от край време е бил кръстопът на националности, религии и езици.

Един размисъл върху хода на човешката съдба, в който природа и култура се преплитат със случайността, любовта, съдбата, но и с пречистващата роля на смеха.

За авторката

Лила Кономара е гръцка писателка родена в Атина (1960). Следвала е съвременна литература в Париж и е работила като преподавателка във Френския културен институт в Атина. Литературният й дебют с книгата „Макао“ (2002, 2005, 2019) е отличен с награда на сп. „Диавазо“ (2003). Издала е романа „Четири сезона – детайл“ (2004), романа за деца „Точно в 11 и 11′“ (2005), „Възстановката“ (2009), „Вечерята“ (2012) и сборника с разкази „Безпокойствата на геометъра“ (2014), романа „Картата на света в ума ти“ (2018). Последният й роман „Вързопът“ е издаден от атинското издателство „Кастаниотис“ (2022).

Превежда литература от френски, авторка на рецензии в литературния печат.

Προδημοσίευση αποσπάσματος από το μυθιστόρημα της Λίλας Κονομάρα «Ο μπόγος», που κυκλοφόρησε στις 11 Απριλίου από τις εκδόσεις Καστανιώτη.

οι γέροι στο πάρκο, 1936

Η τύχη είναι ο βασιλιάς του κόσμου. Παίζει με τους ανθρώπους, φέρνει τα πάνω κάτω μέσα σε μια στιγμή, δημιουργεί περίεργες συμπτώσεις. Εκ των υστέρων, οι άνθρωποι προσπαθούν να δώσουν μια εξήγηση. Να τις εντάξουν σ’ ένα γενικότερο πλαίσιο. Τίποτα δεν είναι λιγότερο βέβαιο.

Τρία γεγονότα –φαινομενικά, εντελώς ασύνδετα μεταξύ τους– συνέβησαν στην πόλη τον τελευταίο μήνα. Τρεις συνεχόμενες Τρίτες. Τρεις αληθινές συμφορές. Ο αντίκτυπός τους δεν έγινε μόνο άμεσα αισθητός. Διαγράφοντας ολοένα και μεγαλύτερους κύκλους σαν το βότσαλο όταν πέφτει στο νερό, τα επακόλουθά τους διέσχισαν τις εποχές κι απλώθηκαν στο χρόνο.

Η πρώτη σήμανε το τέλος μιας εποχής, αν και αυτή είναι μια εξήγηση που δόθηκε πολύ αργότερα. Τίποτα δεν προμήνυε τέτοιο κακό, ούτε τα σκυλιά δεν είχαν δείξει κάποια ανησυχία. Ήταν μια μέρα σαν όλες τις άλλες. Καθισμένοι στο γνωστό τους τραπεζάκι, έπιναν τον καφέ τους κουβεντιάζοντας. Πρώην εισαγγελεύς παρ’ Αρείω Πάγω, ο Στέφανος Αρζόγλου εξηγούσε στον παιδικό του φίλο και ιδιοκτήτη του κινηματογράφου «Ορφέας» Μάριο Μιχαηλίδη πώς τα αιματηρά γεγονότα της Θεσσαλονίκης τον Μάιο είχαν σταθεί η αφορμή για την κατάλυση του Συντάγματος. Κάθε τόσο, ρουφούσε δυνατά μια γουλιά από τον καφέ του, βαρύ γλυκό με μπόλικο καϊμάκι, κι ύστερα πλατάγιζε τα χείλη του με ευχαρίστηση. Κόσμος πήγαινε κι ερχόταν, οι μαγαζάτορες διαλαλούσαν την πραμάτεια τους, οι νοικοκυρές έκαναν τα ψώνια τους, τα παιδιά έλεγαν εν χορώ την «Προπαίδεια» μαζί με τη δασκάλα. Μπροστά στο φαρμακείο του Ααρών Μασλία η κόρη του γιατρού, η Αντιγόνη, αντάλλασσε τα τελευταία νέα με τη φίλη της την Άννα. Ο τρελο-Γιάκο ήταν ανεβασμένος σ’ ένα από τα δέντρα της πλατείας και σιγοτραγουδούσε. Ο δήμαρχος κατευθυνόταν προς το γραφείο του Κεχαγιά, με τον οποίο είχε ένα σημαντικό ραντεβού, ο παπα-Λάμπρος έκανε ένα τρισάγιο, ενώ ο Μανόλης, πάνω σε μια σκαλωσιά, ζωγράφιζε έναν από τους Αποστόλους.

Όταν ακούστηκε το βουητό, οι περισσότεροι κοντοστάθηκαν και κοίταξαν γύρω τους απορημένοι. Ύστερα όλα έγιναν πολύ γρήγορα. Η πόλη τραντάχτηκε συθέμελα. Σκεπές και κεραμίδια άρχισαν να πέφτουν και να σπάνε σε χίλια κομμάτια, τα άλογα αφηνιασμένα σηκώθηκαν στα πισινά τους πόδια καθώς η γη από κάτω τους ανοιγόταν στα δυο. Μέσα σ’ όλο εκείνο το πανδαιμόνιο, οι δύο φίλοι έμειναν ακίνητοι σαν κεραυνοβολημένοι, ο περισσότερος κόσμος όμως έτρεξε αλαφιασμένος προς την πλατεία πηδώντας πάνω απ’ τα συντρίμμια. Από παντού ακούγονταν κραυγές στις οποίες ήρθε να προστεθεί ο ήχος της καμπάνας που χτυπούσε δαιμονισμένα.

Το θέαμα, καθώς εκτυλισσόταν μέσα σε μια απόκοσμη σιωπή, έμοιαζε βγαλμένο από όνειρο. Κανείς δεν μιλούσε, λες και οι λέξεις είχαν εγκαταλείψει την πόλη που στεκόταν μετέωρη στο χρόνο, ανίκανη να γεφυρώσει το πριν με το μετά αφού κάθε λογική εξήγηση έμοιαζε μάταιη και περιττή, κι έτσι η σκηνή είχε μια αυτοτέλεια μέσα στην πλήρη απουσία νοήματός της…

Το κακό δεν κράτησε πολύ. Άξαφνα η γη σταμάτησε να τρέμει κι απλώθηκε σιωπή. Κανένας δεν τολμούσε να κουνηθεί από το φόβο του. Ήταν, άραγε, αυτό το τέλος ή θα έρχονταν κι άλλα, χειρότερα;

Δεν πέρασαν λίγα λεπτά κι άκουσαν τον τρελο-Γιάκο να φωνάζει «κοίτα!», δείχνοντας ψηλά. Ανασήκωσαν το κεφάλι κι είδαν τους πελαργούς να γεμίζουν τον ουρανό. Χτυπώντας μανιασμένα τα φτερά τους, τα μεγαλόσωμα πουλιά άρχισαν να κρώζουν εφιαλτικά κάνοντας κύκλους πάνωθέ τους. Ύστερα βούτηξαν κάθετα και βάλθηκαν να ψάχνουν για τις φωλιές τους στριφογυρίζοντας απειλητικά ανάμεσά τους, τρυπώνοντας σε κάθε γωνιά, πέφτοντας πάνω σε τζάμια και τσακίζοντας τις φτερούγες τους, και δώσ’ του πάλι να ορμάνε και να φωνάζουν απεγνωσμένα τα μικρά τους ξανά και ξανά, ώσπου κάποια στιγμή άρχισαν φρενιασμένα να ξεριζώνουν με το ράμφος τους ένα ένα τα φτερά τους. Ο κόσμος κοίταζε άφωνος. Μέσα σε λίγα λεπτά ένα σύννεφο από κατάλευκα φτερά γέμισε τον ουρανό πάνω απ’ το κέντρο της πόλης. Όλοι είχαν ανασηκώσει το κεφάλι και παρακολουθούσαν τον πένθιμο χορό των φτερών που παρασύρονταν για λίγο απ’ τον αέρα, στροβιλίζονταν με χάρη και έπεφταν θροΐζοντας απαλά, άλλο πάνω σ’ ένα καπέλο, άλλο σ’ ένα φανοστάτη, άλλο στο κιγκλίδωμα ενός μπαλκονιού. Κάποια παιδιά σήκωσαν τα χέρια ψηλά κυνηγώντας τα, εκείνα έπεφταν ασταμάτητα, πούπουλα και χνούδια που δημιουργούσαν στην περιδίνησή τους αλλόκοτα σχήματα και μορφές κι ύστερα γέμιζαν την πλατεία, τη σκέπαζαν με την τρομαχτική λευκότητά τους που αντανακλούσε τόσο φως κι έκανε τα μάτια όλων να θαμπώνουν. Το θέαμα, καθώς εκτυλισσόταν μέσα σε μια απόκοσμη σιωπή, έμοιαζε βγαλμένο από όνειρο. Κανείς δεν μιλούσε, λες και οι λέξεις είχαν εγκαταλείψει την πόλη που στεκόταν μετέωρη στο χρόνο, ανίκανη να γεφυρώσει το πριν με το μετά αφού κάθε λογική εξήγηση έμοιαζε μάταιη και περιττή, κι έτσι η σκηνή είχε μια αυτοτέλεια μέσα στην πλήρη απουσία νοήματός της, μια μαγική αυτοτέλεια που τους περιέκλειε όλους, αυτό δεν θα ’ξεραν να το πουν με λόγια, μα το αισθάνονταν, γι’ αυτό και κανείς δεν έκανε την παραμικρή κίνηση για να βγει από τη μαγική εκείνη ακινησία, όλοι παρέμεναν στην ίδια θέση, μικρές, διάστικτες κουκκίδες μέσα σε μια πάλλευκη θάλασσα.

Τη νύχτα σηκώθηκε αέρας. Σάρωσε τα πάντα. Οι πελαργοί εξαφανίστηκαν από την πόλη και δεν επέστρεψαν ποτέ. Από την επομένη, όλοι άρχισαν να καταγίνονται με πρακτικά ζητήματα, πασχίζοντας να αποκαταστήσουν τις ζημιές. Ο ένας τοίχος του κινηματογράφου είχε πέσει καταστρέφοντας αρκετά από τα βυσσινί βελούδινα καθίσματα. Όταν πήγαν να μιλήσουν για όσα εκτυλίχτηκαν στην πλατεία, δεν τα κατάφεραν. Οι λέξεις έμπαιναν στη σειρά, μα το νόημα ξεγλιστρούσε, κι έτσι η σκηνή σβήστηκε από τη μνήμη τους όπως σβήνονται ακόμα και οι εντονότερες σκηνές ενός ονείρου μόλις πάνε να διαβούν το κατώφλι του λόγου. Κραδαίνοντας τη μαγκούρα του, ο Νικήτας Ευφραίμογλου, συνταξιούχος τραπεζικός και αριστερός ψάλτης, ισχυρίστηκε ότι τους τιμώρησε ο Θεός, και κάποιοι βιάστηκαν να συμφωνήσουν μαζί του. Ο Στέφανος Αρζόγλου όμως υποστήριξε την άποψη των επιστημόνων που μίλησαν για το ρήγμα το οποίο επηρέαζε την περιοχή και είχε προκαλέσει και στο παρελθόν αντίστοιχους σεισμούς. Οι κάτοικοι της πόλης ανέσυραν απ’ τα χαλάσματα κάποια πολύτιμα για τον καθένα αντικείμενα μαζί με τις σορούς δυο γέρων, ενός μωρού και της Φώφης της φουρνάρισσας που καταπλακώθηκε από τα ντουβάρια ενώ ζύμωνε δυο πρόσφορα. Οι τραυματίες επούλωσαν τις πληγές τους με τη βοήθεια των ειδικών κι οι τρεις φίλοι αναστέναξαν ανακουφισμένοι για την παράταση που τους δόθηκε.

Την επόμενη Τρίτη το πρωί, όταν πήγε να ανοίξει το μαγαζί του, ο Ναχμίας Γιακέλ βρήκε τον γιο του ξυλοκοπημένο μέχρι θανάτου. Στον τοίχο ήταν γραμμένο με κόκκινα γράμματα το σύνθημα «Θάνατος στους Εβραίους!» κι από κάτω το σήμα ΕΕΕ. Το ίδιο σύνθημα βρισκόταν και στην πρόσοψη του βαφείου του Ιωσήφ Κοέν, αλλά και στο φαρμακείο του Ααρών Μασλία, και σ’ ένα σωρό άλλα εβραϊκά μαγαζιά. Ο Ναχμίας Γιακέλ έμεινε ακίνητος για ώρα να κοιτάζει τον πρωτότοκο γιο του, Σάμη. Όπως ήταν πεσμένος στο πλάι, θα πίστευε κανείς πως κοιμάται, αν δεν ήταν το αίμα που είχε ζωγραφίσει ένα στεφάνι ανάμεσα στις μαύρες μπούκλες του. Ήταν καλό παιδί ο Σάμης και χρυσοχέρης. Όλα τα ρολόγια της πόλης εκείνος τα ’φτιαχνε, ακόμα και το μεγάλο, στην είσοδο του σταθμού. Το προηγούμενο βράδυ είχε έρθει να κρατήσει το καπνοπωλείο του πατέρα του για τελευταία φορά. Σε δυο μέρες παντρευόταν την Ελίζα και θα άρχιζε να δουλεύει με τον πεθερό του, τον καλύτερο αργυροχρυσοχόο της περιοχής. Εκείνο το πρωί ο Ναχμίας Γιακέλ έκλεισε την πόρτα του μαγαζιού του για να μην την ξανανοίξει ποτέ πια. Το ίδιο έκαναν κι άλλοι πολλοί που το αμέσως επόμενο διάστημα εγκατέλειψαν την πόλη. Ίσως αυτή να ήταν απλώς η αφορμή και να το σχεδίαζαν καιρό. Ωστόσο, σπίτια και μαγαζιά ερήμωσαν ξαφνικά, ο εβραίικος μαχαλάς σχεδόν άδειασε κι η μυρωδιά του σουσαμόλαδου έπαψε να απλώνεται στο πάρκο κάθε φορά που φύσαγε κατά κει.

Μέσα στη γενική αναστάτωση που προκάλεσαν τα απανωτά αυτά γεγονότα δεν δόθηκε ιδιαίτερη σημασία στην τρίτη συμφορά που τους βρήκε. Μια βδομάδα αργότερα ανασύρθηκε το πτώμα μιας μικρής προσφυγοπούλας δεκαπέντε χρόνων. Το ανακάλυψαν δυο παιδιά που ψάρευαν κοντά στο παλιό γεφύρι. Ένα κομμάτι απ’ το φουστάνι της είχε σκαλώσει ανάμεσα στις καλαμιές. Πρέπει να ήταν εκεί από καιρό, το σώμα βρισκόταν σε προχωρημένη αποσύνθεση. Τα μάτια έλειπαν, τα είχαν φάει τα ψάρια, και στα μαλλιά της είχαν πλέξει τις ρίζες τους κάτι άσπρα μεγάλα νούφαρα.

*

1911, Μακεδονία. Το σώμα ενός αναίσθητου άντρα εντοπίζεται στα περίχωρα μιας πόλης. Εκείνος, όταν συνέρχεται, ισχυρίζεται ότι δεν θυμάται τίποτα. Ποιος είναι, άραγε, αυτός ο άνθρωπος, η παρουσία του οποίου θα αποδειχτεί καταλυτική τόσο για την πορεία της πόλης όσο και για τη ζωή των κατοίκων; Πρόσφυγας, τυχοδιώκτης, δολοφόνος; Εμπνευσμένος δημιουργός, ενσάρκωση των ονείρων του καθενός ή ένας πολύ βολικός αποδιοπομπαίος τράγος;

Στο πολυφωνικό αυτό μυθιστόρημα, όπου οι προσωπικές αφηγήσεις διαπλέκονται με τα μεγάλα ιστορικά γεγονότα του περασμένου αιώνα αλλά και με στοιχεία της λαϊκής παράδοσης και αρχέγονους μύθους, στις φωνές των ηρώων έρχονται να προστεθούν και άλλες. Η ελιά, το ποτάμι, ο λαφιάτης, τα πουλιά, ζωντανοί μα και αγαπημένοι νεκροί, νομάδες, πλανόδιοι και μετανάστες, ο καθένας με τον τρόπο του αφηγείται το δικό του κομμάτι της ιστορίας περιδιαβάζοντας τις εποχές και ανασυνθέτοντας το άρωμα της καθεμιάς, σε μια περιοχή που υπήρξε ανέκαθεν σταυροδρόμι εθνικοτήτων, θρησκειών και γλωσσών.

Ένας στοχασμός πάνω στην πορεία της ανθρώπινης μοίρας, όπου φύση και πολιτισμός συνυφαίνονται με το τυχαίο, τον έρωτα, τη μοναξιά αλλά και τον καθαρτήριο ρόλο του γέλιου.

*

Η Λίλα Κονομάρα γεννήθηκε στην Αθήνα (1960). Σπούδασε σύγχρονη λογοτεχνία στο Παρίσι και εργάστηκε ως καθηγήτρια στο Γαλλικό Ινστιτούτο Αθηνών. Ως λογοτέχνης πρωτοεμφανίστηκε το 2002 με το βιβλίο «Μακάο» (2002, 2005, 2019), για το οποίο τιμήθηκε με το βραβείο πρωτοεμφανιζόμενου συγγραφέα του περιοδικού ΔΙΑΒΑΖΩ. Έχει εκδόσει το μυθιστόρημα «Τέσσερις εποχές – Λεπτομέρεια» (2004), το παιδικό μυθιστόρημα «Στις 11 & 11’ ακριβώς» (2005), «Η αναπαράσταση» (2009), «Το δείπνο» (Κέδρος, 2012) και «Οι ανησυχίες του γεωμέτρη» (Κέδρος, 2014), το μυθιστόρημα «Ο χάρτης του κόσμου στο μυαλό σου» (2018). Το τελευταίο της μυθιστόρημα «Ο μπόγος»(2022) κυκλοφορεί από τις εκδ. Καστανιώτη.

Μεταφράζει γαλλική λογοτεχνία και αρθρογραφεί σε εφημερίδες και λογοτεχνικά περιοδικά.

---

[1] Става дума за стачката на тютюноработниците в Солун, започнала на Първи май 1936 г. За няколко дни работническата мобилизация се разпростира до други градове където има тютюневи фабрики или складове – Ксанти, Агринио, Комитини, Серес и Елевзина и стачката става всеобща за този отрасъл. Посещавайки Солун, тогавашният диктатор на Гърция Йоанис Метаксас е категоричен: „Властите трябва да смажат стачниците“. Стачката продължава и на 9 май, на кръстовището на централните солунски улици „Егнатия“ и „Венизелос“, пада убит от органите на реда шофьорът Тасос Тусис. Разгневени, стачниците полагат мъртвото му тяло върху откачена от пантите врата и го понасят из улиците на града в своеобразно „литийно“ шествие  на обвиняване, протест и съпротива. Броят на мъртвите ще достигне дванайсет, а на ранените триста. По-късно на мястото на сблъсъка и убийството на Тусис ще бъде издигнат паметник на Тютюноработника. Майката на убития, на която съобщават за събитията, се завтича към лобното му място, пада върху мъртвия си син и го оплаква. Сцената е запечатана от фотограф от онова време и става символна за работническото движение. Провокиран от трагичните събития, поетът Янис Рицос пише стихотворението си „Епитафиос/Надгробно ридание“, по която Микис Теодоракис композира музика и стиховете се понасят от уста на уста, като песен – бел.-прев.

[2] Просфора, в превод от гръцки, означава „принасяне“. Питка от пшенично брашно, чиито основни съставки са мая, светена вода, сол. Според църковната ортодоксия прясно замесеното хлебче символизира обединяването на човешкото с божествено същество в Исус Христос –бел. прев.

[3] Триа Епсилон/ Трите Епсилон (Τρία Εψιλον), както характерно се нарича организацията, се появяват в Солун през 1927 г. с цел „отбраняване на нацията“ срещу комунизма и срещу всякакви чужди движения, на които е приписвана отговорността за икономическата и морална криза бичуваща гръцкото общество по онова време.  В Солун има многобройно присъствие на еврейски елемент (преди Втората световна война и окупирането на града от германците в него живеят около 60 000 евреи) – бел. прев.

От самото начало Триа Епсилон заемат изразена антисемитска позиция, която съчетават с антипарламентаризъм и антикомунизъм. Сред основните врагове те включват и синдикализма на класова основа и съществуващите партии. Ръководещ организацията е търговецът Г. Козмидис, нейн секретар и ковчежник Д. Харитопулос. Централата на ΕΕΕ се е намирала на солунската улица „Пантазиду“ № 8 – бел. прев.