Пророчество за войната от Водолазкин

„Оправданието на Острова“ – романът, в който големият руски писател Евгений Водолазкин разказва за братоубийствена война, изтребление и спасение, излезе на български език в превод на Здравка Петрова и с логото на издателство „Лист“. Книгата стана бестселър още с появата си преди две години в Русия, а с днешна дата може да се чете и като сбъднато пророчество за съдбата на света в наши дни.

---

Книгите на Е. Водолазкин може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

---

В нея авторът на „Лавър“ и „Авиатор“ запраща читателите си на остров, който го няма на картата, но съществуването му е извън съмнение. Описаните събития са познати до болка, макар да липсват в учебниците. Средновековието се преплита със съвременността, общото – с личното, трагизмът – с гротеската. През Острова преминава чума, Пресветлите князе Ксения и Парфений преживяват Великата Островна Революция и увлеченията на народа си към Светлото Бъдеще. Начело се сменят революционни председатели, между страниците на летописа се разминават хронисти и пророци, срещат се говорещ котарак и повелител на пчелите. Древно предсказание вещае, че Острова го чакат големи изпитания. Ще може ли той да премине през тях, когато земята започва да се тресе под краката?

В свое интервю Водолазкин казва, че историята е едно от имената на опита: „В края на краищата, от живота остава само историята.

„Оправданието на Острова“ е посветен само на част от земята, но, подобно на капка вода, отразява много повече…“.

Между страниците на този роман-притча Водолазкин прави паралели не само между епохи, но и към други изкуства, произведения и автори. Както в „Авиатор“ и „Лавър“, и сега в лабиринта от символи и знаци читателят ще срещне множество препратки, сред които към Прокорий Кесарийски, Шекспир, Римски-Корсаков.

Оправданието на Острова

Евгений Водолазкин

И ще се разтресе земята,
и ще пламне черната вода на Север,
и ще потече пламтящата вода на Юг.
И ще се сипе пепел от небесата,
и сърцата ваши в пепел ще се превърнат.

Пророчество на Агафон

От издателя

Неотдавна островната общественост бе развълнувана от съобщението, че прочутата История на Острова, първата отечествена хроника, имала продължение.

В своя предишен вид История на Острова е публикувана неведнъж. Тя влиза в училищните и университетските програми и вече отдавна се е разпространила във вид на цитати. „Тепърва ще видим как ще свърши това“, „Той разбираше, че войната може да се възобнови, защото беше един от онези, които желаеха да я възобновят“, „Честити са времената, невлезли в аналите“, „То, времето, няма закъде да бърза“ – тези фрази стабилно са навлезли в нашето ежедневие, така че не всички вече си спомнят, че са излезли от хрониката.

Ние помолихме Техни Пресветли Височества Парфений и Ксения да се запознаят с пълния текст на История на Острова. Техните оценки за публикувания труд ни се струваха извънредно важни и те се съгласиха да ги споделят. Записките незабелязано придобиха характера на дневник, което безкрайно ни радва, та нали всяка дума на княжеската двойка е дума на самата история. С позволението на авторите сме накъсали бележките на фрагменти и сме ги публикували в качеството на своеобразни коментари към текста на хрониката.

Събитията от последната година промениха първоначалните планове за изданието. Доживяхме време, когато древните пророчества започнаха да се сбъдват. Това време не може да се нарече радостно, но то ни научи на много неща.

Ние помъдряхме, а в обилната мъдрост, по думите на Еклесиаста, има много печал. Като гледаше случващото се с нас, за същността на историята се замисли и целият свят. Не само на нашата история – на историята изобщо. За това спомогна и неотдавнашното излизане на филма Оправданието на Острова, заснет от великия Жан-Мари Льоклер. Обстоятелството, че консултанти на режисьора са се съгласили да станат главните герои, отначало учуди мнозина, но грандиозният успех на филма потвърди, че това е било правилно решение.

Сега, когато нашият народ е на кръстопът, излизането на тази книга на бял свят носи добър смисъл. На бял свят – от мрака на нашето време.

ПЪРВА ГЛАВА
ФЕОДОР

Навремето нямахме история. Паметта съхраняваше отделни събития, но само онези, които имаха свойството да се повтарят. Така че нашето съществуване един вид обикаляше в кръг. Ние знаехме, че ден следва нощта, пролет – зимата. Тези кръгове ни дават светилата, плаващи из небесната твърд, и пределът на тяхното странстване е годината. Годината беше и естественият предел на нашата памет.

Смътно си спомняхме страшните урагани и земетръси, свирепите зими, когато замръзваше Морето, междуособните войни и нашествията на чужди племена, но кога са били – вече не можехме да определим.

Казвахме само: това се случи през едно лято. Или пък: това се случи през една пролет, предимного пролети. Ето защо всички урагани се бяха слели за нас в един голям ураган, а междуособните войни се бяха превърнали в една безкрайна война.

С покръстването ние чухме словото на Светото писание, а по-рано бяхме чували само старите думи, които си казвахме един другиму. Тези думи се разпиляваха като прашинки, защото само записаното се запазва, а преди покръстването и писменост нямахме.

А после на Острова дойдоха книгите и ние научихме за събития, случили се преди нас, и това нещо ни помогна да проумеем днешните събития.

Сега знаем, че човешката история има начало и се стреми към края си. С тези мисли пристъпваме към изложението на протичащите край нас години и събития.

Господи, благослови.

Парфений

Историята на Острова е писана от монаси.

Нищо чудно: само взреният във вечността е способен да отрази времето, а най-добре разбира земното онзи, който мисли за небесното. Пък и времето тогава е било друго – жилаво, провлачено. Не като днешното. В детството времето е бавно, то се проточва, но после прави засилка и към края на живота вече лети. Това общо взето се знае. Не прилича ли животът на един народ на живота на отделния човек?

Смята се, че първите глави на хрониката принадлежат на перото на йеромонах Никон Историк. През цялата история на своето съществуване ръкописът нито веднъж не е напускал стените на Спасо-Островния манастир: било е строго забранено.

Според хронисти, докато се е намирала в свещеното пространство, историята е била защитена от имитации. Сега третират историята свободно: пише я който пожелае и където пожелае. Не е ли там причината за многобройните фалшификации?

Забраната хрониката да се изнася от манастира не е отменяла възможността човек да се запознае с нея зад манастирските стени. Във всеки случай – управляващите князе. Смятало се е (и досега се смята така), че знанието за миналото е необходимо на хората, които са на власт. Тази мисъл ми изглежда справедлива. Вярно, справедливо е също, че знаенето на историята още никого не е предпазило от грешки. В дните на благочестивия княз Феодор нашият Остров беше покръстен. А преди това този княз се казваше не Феодор, а Александър. И той не беше благочестив. И управляваше той само северната част на Острова, но в междуособна война завзе южната част и стана княз на целия Остров. А през осмото лято на своето властване каза: Съберете се всинца на Пясъчната плитковина и там ще бъдете покръстени.

Каза: Който не приеме кръщението, не ми е приятел.

Покръстиха се всички или почти всички, защото разбираха, че да не си приятел на княза, е трудна работа.

Ксения

Според 47-ата новела на византийския император Юстиниан историческите събития се датират с годината на властването на поредния император. Следвайки византийската традиция, Никон Историк (както и всички следващи хронисти) датира събитията с годината на властването на княза: както е известно, ние не сме имали императори.

И донесоха на Острова Евангелие, и го четяха на хората, и всички научиха за живота на Господа наш Иисус Христос. А за старите богове се разбра, че дърво са те, че не е нужно да ги защитаваш, защото, ако бяха богове, щяха сами да се защитят. И никой не се вкопчваше в тях освен неколцината влъхви, които им служеха.

Когато хората изгориха езическите богове, влъхвите казаха, че ще дойде ден, когато те ще изгорят и книжните букви. Никой не им повярва, защото всички смятаха, че те говорят така от безсилна злоба. И защото може би никога не са имали писмени думи. А думите, които мълвяха, висяха във въздуха до първия вятър и той ги отвяваше надалеч.

През двайсетото лято на Феодор на Острова бяха изпратени исторически книги. Ние ги пазим като зеницата на окото си: няма нищо по-лошо от това да останеш без история тогава, когато едва започваш да разбираш що е тя. От книгите ни се разкри, че историята е единствена и всеобща, и дори запиляна на незнаен остров, тя е клон от общо дърво.

Освен това научихме, че историята е предсказана в пророчествата, които обемат както нейното цяло, така и малките ѝ части. Пророчеството противостои на подредеността на времето както на неговото, на времето, преодоляване. Виж обаче великия пророк Илия, когото огнена колесница възнесла на небето, Господ го освободил от смъртта и времето, които в крайна сметка са едно и също.

Свой пророк има и островният народ, името му е Агафон Напредвзрения. Говори по усет, а не по книги, защото на нашия Остров още няма книги. Дава предсказания за далеч във времето, така че още не е имало възможност да го проверим. И все пак умонастроението и общата съсредоточеност на Агафон говорят, че неговите пророчества ще се сбъднат, на което се и надяваме. Особено на предсказанието, че враждата, разтърсваща дадения район от сушата, ще секне задълго, когато два княжески клона се съберат ведно. Мисля, че казахме достатъчно за пророчествата. Нека не потъваме повече в бъдещето и се върнем към предишното – нали не забравяме, че историята разказва за миналото.

Само факти

• Евгений Водолазкин е роден в Киев на 21 февруари 1964 г.
• Завършва филологическия факултет на Киевския университет „Тарас Шевченко“ през 1986 г. Същата година става аспирант към отдела за стара руска литература на Пушкинския дом (Института за руска литература към Академията на науките на СССР) под ръководството на акад. Дмитрий Лихачов.
• През 1990 г. защитава дисертация върху превода на хрониката на византийския летописец Георги Амартол.
• Носител е на наградите „Большая книга“, „Ясна поляна“, „Александър Солженицин“.