След дълго отсъствие в книжарниците вече може да бъде открито ново издание на емблематичния български роман, вдъхновил филма на Въло Радев от 1975 г. – „Осъдени души“ от Димитър Димов.

Изданието се появява на пазара с майсторската корица на Дамян Дамянов и с логото на издателство „Сиела“.

Многопластова, богата и общочовешка драма, „Осъдени души“ е помитащата история за пагубната сила на предразсъдъците, вечните разминавания и сблъсъка на човека с историята. Едновременно личен и исторически роман, превърнал се в oсновополагащ предвестник на вечната класика „Тютюн“.

В края на Гражданската война Испания е обгърната в пламъците на хаоса. Разрухата, бедността и болестта са завладели държавата, превърнала се в център на политическите течения в Европа в първата половина на XX век.

В лагер за болни от тиф йезуитският монах отец Ередиа и английската аристократка Фани Хорн се опитват да помогнат с каквото могат на страдащите. И докато смъртта витае във въздуха, между двамата постепенно пламва дълбока и самоотвержена любов, която не се интересува от идеологии, религии и конфликти.

Но дали чувствата им могат да издържат сред сломяващия грохот на войната? И възможно ли е човек да намери спасение в свят, превърнал се в тържество на нещастието и угнетеността?

Въвличайки героите във водовъртежа на обществените събития, Димитър Димов рисува ярък портрет на една епоха, пропита с противоречия. Епоха, в която лозунгите говорят вместо хората, но войната в душите им се оказва много по-опасна и от болестта, и от греха, и от смъртта.

„Осъдени души“ е възхитителен роман за изкушенията и терзанията на разкъсваната от противоречия човешка душа, която сред касапницата на историческите събития все пак открива себе си.

Осъдени души

Димитър Димов

I

Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя отново роди­ната си, не изпита угризение, задето тъй малко си бе спомнял за нея, а само горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе. Той изпита тази насмешливост, едно, защото подобно вълнение изобщо не се яви у него, и друго, поради това, че Испания ни най-малко не бе се променила през време на скитането му по света.

Той видя същата España traditional, която бе оставил пре­ди петнадесет години – надута, горда, благородна, но вежлива и чудновато смешна в своята лицемерна демократичност и със спомена за славно минало, което изтъкваше навсякъде. Тази Испания сега приличаше на обеднял идалго, постъпил на дреб­на службица, но запазил в обноските си всичката гордост на своя древен род. В тоя дух поне се проявиха митничарите и граничният полицейски инспектор, когато видяха върху па­спорта на Луис едно историческо фамилно име и си спомниха за височайшата телеграма, която бяха получили преди два дни от министерството. Надменното безпристрастие, с което се отнасяха към всички пътници, се удави веднага в редица це­ремониални поклони пред знатната особа с такова високо по­кровителство, сякаш искаха да кажат: „Ние виждаме, че сте бла­городник, сеньор!… Ние ви почитаме и знаем как да се държим с вас, защото сме чиновници на аристократична държава и се гордеем с това“. Така те побързаха да спестят досадните гра­нични формалности и отказаха да прегледат многобройните куфари на дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус, който в Довил и Ривиерата бе известен под по-демократичното име Луис Ромеро. В тия куфари на знатния дон Луис се намира­ха немалко килограми от една напълно забранена за свободно търгуване стока, чието съществуване впрочем лицето, което бе изпратило телеграмата от Мадрид, едва ли подозираше.

И така дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус премина благополучно границата – едно преминаване, което основател­но го изпълваше с тревога въпреки високото покровителство. Като отдъхна с облекчение, той се настани удобно в спалното купе на вечерния влак за Мадрид и търпеливо зачака тръгване­то му, понеже не искаше да се отделя от куфарите си.

Да се твърди, че Луис Ромеро водеше живот на политиче­ски емигрант, за какъвто се представяше обикновено, бе чиста лъжа, на която вярваха само добродушни стари господа пред чаша коктейл в казината на Виши или Биариц, с дъщерите на които играеше тенис. Да се каже, че скиташе из модните лето­вища като мошеник, бе по-точно. Въпреки това Луис Ромеро мислеше сериозно, че излизането му от Испания и не много почтеният живот, който водеше, се дължеха на обществени причини (които му дадоха идеята да се представя за политиче­ски емигрант). Тези причини бяха републиканството на Луис и феодалната строгост, с която някои испански благородници пазеха предбрачната добродетел на дъщерите си. Преди пет­надесет години Луис Ромеро намираше тази строгост съвсем вредна за развитието на Испания. Той мислеше така, защото бе човек с напредничави убеждения, за какъвто впрочем го считаше и един републикански кръг в Гранада, макар в никоя система от прогресивни идеи да не бе казано, че промяната на обществото трябва да почне с промяна в отношенията ни към жените. Той считаше (в което собствено бе прав) съвсем глупаво и недостойно за един мъж да се ожени непременно за някоя Инес или Кармен само за това, че я бе погледнал или държал две вечери ръцете ѝ през решетката на пътната врата, както правеха кавалерите преди три века. Но на всички тия глупости под горещото слънце на Андалусия възмутени­те бащи реагираха с оплакване до краля, а понякога и с кур­шуми. След известно число неприятни инциденти от тоя род Луис Ромеро напусна Испания.

Той се установи в Париж, където животът му се стори мно­го приятен. В нощните клубове прахоса с щедростта на всеки идалго малкото наследство, което получи от баща си, почте­ния, но не много богат благородник дон Порфирио Родригес де Ередиа, от къщата на маркизите Роканегра. Това наследство Луис получи, след като гранадският нотариус дон Пио Бермудо продаде старинната къща на рода Ередиа в Кордоба и няколко маслинови гори в подножието на Сиера Невада (латифундия­та се намираше в провинцията Гранада, а маркизите Рокане­гра произхождаха от Кордоба) и след като раздели сумата на петнадесет дяла, т.е. на толкова, на колкото възлизаха члено­вете на многобройната челяд на дон Порфирио – образец на съпружеска вярност – и на другарката му – плодовитата доня Кармен Ривера де Санта Крус от къщата на графовете Пухол. Всичките дъщери на дон Порфирио и доня Кармен се омъжиха щастливо за местни благородници, а всичките им синове заеха достойни места в армията, в кортесите и в черквата. Това бяха трите поприща, в които всеки испански благородник можеше да разгърне своите способности, без да урони достойнството си с плебейски труд в държавна канцелария, търговска кантора или индустриално предприятие. Всички Ередиевци бяха мно­го достойни мъже, със строг морал, с боязън от Бога и с не­поколебима вярност към бурбонската династия. Така поне бе досега. Поне един-двама от всяко поколение редовно ставаха монаси, по един-двама редовно стигаха чин адмирал или гене­рал и по един-двама редовно представляваха земевладелците от провинцията Гранада в кортесите. Само Луис, за първи път от два века, опетни честта на рода, като стана републиканец и скандализира няколко благородни девойки.

След като прахоса и последния франк от бащиното си има­не, Луис почна да се издържа със заеми, които не връщаше, а после неусетно премина към контрабанда на валути, за да процъфти и намери призванието си в търговията с наркотични вещества. Как и защо стигна до тази срамна търговия, не пред­ставлява голям интерес. Можеше да се каже само, че причи­ната бе пак жена. Луис се влюби в една кабаретна артистка на име Жоржет Киди, която по-късно преценяваше като глупава и вулгарна. Тя бе левантинка, с неопределима народност, един от тия мелези, които скитат из вертепите около Средиземно море и съединяват в себе си пороците на много раси. Лицето ѝ бе матово, с маслинен оттенък, както у испанките, но в чертите ѝ нямаше нито следа от изтънчеността на тези приветливи и це­ломъдрени жени. Очите ѝ, студени, черни и вероломни, гледаха с втренчената неподвижност на змия, а от тялото ѝ се излъчва­ше някакво лениво сладострастие, което превръщаше любовта в мръсна оргия. Тази жена – приличаше на горчиво-сладък ба­нан – измисли един плитко скроен обир на американци, благо­дарение на който Луис попадна в затвора.

Като излезе от затвора, Луис отиде в Персия, където пак Жоржет Киди го оплете наново в мрежите на една банда от по-способни мошеници. Тази банда пренасяше опиум по дългия път между Цариград и Бомбай. Предприятието успя. Луис спе­чели пари и доби голяма опитност.

Всичко това не бе тъй просто и схематично, както фигури­раше в показанията на Луис пред криминалните инспектори. Някогашният идалго – сега контрабандист – преживя нравстве­ни сътресения, натрупа горчива мъдрост и стана мизантроп. Все пак той почувства странно съжаление, когато изгуби Жор­жет Киди. Закла я един пиян морски капитан в Бейрут.

Луис Ромеро пристигна в Мадрид на другия ден към обяд. Синьото небе, познатите улици, родният говор го настроиха до известна степен жизнерадостно. В съзнанието му нахлу рой от спомени. Ето „Ретиро“ – разкошен парк и любовно гнездо на кралете, което човек можеше да разгледа само по благоволени­ето на монарха. Сега паркът бе превърнат в обществена гради­на, наглеждана от пазачи в живописни дрехи, които напомняха някогашните бандити от Сиера Невада. Тук ставаха приказни летни балове, в които човек можеше да се почувства оскърбен от неравенството дори ако бе благородник. На един такъв бал Луис Ромеро в повишено настроение от напитките в бара бе извикал за голям ужас на всички присъстващи: „Долу монар­хията!“. Ето „Кастеляна“ и „Алкала“, по които половината Ма­дрид се изливаше в митингите на „Пуерта дел Сол“. Тук Луис бе опозорил рода Ередиа, като бе тичал, гонен от жандармите, и викал с всичка сила: „Да живее републиката! Долу кралят!“. Ето „Пасео де Реколетос“, където в часа на модната разходка човек можеше да види най-красивите жени в света. Ето „Пра­до“, „Сан Херонимо“, „Площадът на лоялността“, хотел „Риц“, хотел „Палас“… Колко познати му бяха тия улици, тия площа­ди, тия здания!… С какъв трепет пристигаше винаги от Гранада в Мадрид! Как го вълнуваха тогава жените, уличните безреди­ци, конните надбягвания, боят с бикове! Защо не можеше да се радва така и сега?

Изведнъж той се почувства стар, уморен, разочарован и преситен от живота. Преди го дразнеше само монархията, сега – всичко. Родината му се струваше пъстър и глупав панаир, комична сцена, върху която жестикулираха и говореха с на­дутия патос на Гонгора побъркани от гордост благородници, облечени в брокат и дантели архиепископи, тореадори и севил­ски циганки. Вестниците предаваха с огромни заглавия речта на един генерал и програмата за поклонение пред мощите на някакъв светия. Ето афиши за една нова звезда на бикоборския небосклон – някой си Манолете, огромни пъстри плакати за андалуски песни на Кончита Пикер, за танци на Лола Флорес. Испания си оставаше същата, както преди петнадесет години, или по-точно някой отново я бе върнал назад след възхода през републиката. Но какво го интересуваше всичко това? По дя­волите този панаир и всички зяпльовци в него! Луис Ромеро никак не бе виновен за глупостта на своите съотечественици, които още продължаваха да търпят олигархията на миналото, да се гордеят с живописните дрипи на традицията, да показват на света само цирковия блясък на религиозни тържества, на бой с бикове и андалуски танци – блясък, с който кюрета и благородници развличаха народа, за да не вижда нищетата си, за да заглушават протеста му, който заплашваше да им отнеме привилегиите. Но докато мислеше така, докато се откъсваше презрително от народа си, Луис Ромеро почувства горчивата самотност на човек без отечество, тъгата на скитник, който остаряваше и когото вятърът на съдбата гонеше по света като пожълтял от есента лист. В душата на Луис Ромеро царуваше пустота и студ. Сърцето му бе смразено от егоизъм и мизантро­пия. Всъщност Луис не притежаваше ни близки, ни отечество въпреки многобройните роднини, които имаше тук, и поклони­те, с които властта го посрещна. Никога с по-ледени тръпки на меланхолия и по-ясно от сега той не бе усещал, че не е нищо друго освен международен мошеник, освен пропаднал идалго, освен нищожество, което бе прахосало младините си да тича подир жени и да кокетира с прогресивни идеи, да мами хората и върши срамна търговия под маската на политически емигрант, освен един най-вулгарен криминален тип, когото дори испан­ската полиция въпреки високите му покровителства веднага би поставила в затвора, ако знаеше с какво се занимава.

Таксито спря пред входа на хотел „Палас“. Няколко без­работни дрипльовци се спуснаха веднага към автомобила и отвориха вратичката. След това с протегнати ръце мълчаливо зачакаха бакшиш като разорените грандове на Испания през Наполеоновото нахлуване. Може би това бяха бойци от бари­кадите на гражданската война. И вълнение, подобно на срам, раздвижи гърдите на Луис, когато спусна пари в шепите им.