Карнавалът е пъстро време като характерите на героите в тези разкази. Но той е и гранично пространство между хаоса и реда. Затова тук има истории, изпълнени с контрасти, с борби на Ероса и Танатоса, с израстване или потъване, с преход в житейски или календарен план.

Думата „карнавал“ идва от латинското carne levare, което означава „премахване на месото“ и описва времето преди християнския пост.

Античността си има „Кармина Приапея“, а Ренесансът – „Декамерон“. Тази книга не е нито едното, нито другото, макар да има допирни точки и с двете. Не е и златно магаре или пък телец. Тя е троянски кон, който ще ви докара единствено много размисли… и на моменти смях.

Из Карневал

Д. Г. Хорс

Дива

Младата жена погледна избеления си маникюр, по който почти не бяха останали инкрустирани камъни. С ловко движение прибра банкнотите в малката дамска чанта и затвори вратата след себе си.

Когато излизаше от тесния коридор, телефонът ѝ звънна. Докато го вадеше, кристалчета по ноктите ѝ проблеснаха на оскъдната светлина в ухаещия на мухъл и урина хостел.

– Да, мадам – каза театрално тя в слушалката, – тъкмо приключих тук. – Изчака да чуе какви са плановете за вечерта. – Има още един от постоянните на Маца? Добре, ще го поема – продължи тя и измърка като коте, преди да затвори. – Маце, Маце, ще ти взема всичките клиенти – прошепна на себе си и тръгна към главната да търси такси.

Походката ѝ напомняше тази на малка дива котка, въпреки че я наричаха Рибката. И да, за господата тази нощна пеперуда наистина бе като златна рибка, защото изпълняваше всякакви желания. Нямаше нещо, което да ѝ беше чуждо в най-древната професия. За десетина месеца си изгради имидж, какъвто някои момичета не успяваха да направят с години. В бардака я доведе една нейна градска уж само да пренощува. При вида ѝ мадам веднага прецени, че с малко полиране този мургав диамант може да заблести в собствена светлина. Така и стана.

Новото място, към което Рибката пътуваше, се оказа някаква крайградска вила, където тя щеше да е кулминацията на вечерта. Партито беше започнало отдавна и момчетата се бяха почерпили вече стабилно, така че очакваха с нетърпение десерта. Всъщност не и Пирин. Дойде тук, защото с Павката бяха приятели от детинство. Срещнаха се случайно преди два дни и онзи го покани да разпуснат. Не се бяха виждали цяла вечност. Ако знаеше, че да се наливаш като казак, да смъркаш някакви гадости, а за капак на всичко и да очакваш да дойде проститутка, е част от програмата, Пирин определено би пропуснал. Все пак беше петък. Цяла седмица работа, главата му бе гръмнала от договори, поръчки и прочее в офиса, затова и той удари две големи, преди да потегли.

– Сигурен ли си? – каза му Павел на изпроводяк, като заваляше думите. – Мацката ще дойде всеки момент и ще стане…

– Да, не се притеснявай, радвам се, че се видяхме – отвърна Пирин с усмивка и махна към изправилия се на входната врата домакин.

– Ти си знаеш – рече Павката и бутна вратата.

Пирин тъкмо се чудеше откъде да си поръча такси, когато на улицата току пред него спря едно. От колата слезе дребничко симпатично момиче, което първо простреля младия мъж с изкусителен поглед, а после му разкри в чаровна усмивка красивите си зъби.

– Тръгваш ли си – продължи с флирта Рибката, – интересното тепърва предстои.

Пирин гледаше този тъмен ангел и пърхаше с русите си клепки, без да успее да промълви и дума. Докато разбере какво става, девойката вече беше стигнала до къщата и подаваше връхната си дреха на правещия се на кавалер Павел, който не прикриваше приятната изненада от направената от мадам смяна. След нея беше останал само ароматът на дъхави горски цветя. Младият мъж се съвзе от клаксона на таксиджията, който три пъти вече го питаше дали ще се качва.

Месец по-късно още го преследваха онези изгарящи очи. Особено в сънищата, които на два пъти бяха повече от мокри. Беше като болен. Помнеше бадемовата им форма. И цвета им. Знаеше, че са цветни лещи, контрастиращи на матовото ѝ лице. Но най го примамваше начинът, по който го гледаше този малък нощен хищник. Нищо подобно не му се беше случвало досега, макар често да си губеше за кратко ума по разни девойки, с които освен разменените погледи за секунда-две друго не го свързваше. Изглежда, този път това си беше повече от първично животинско привличане. Трябваше да я открие, но как? После му светна, звънна на Павката, който, без да разпитва много-много, му даде телефона на мадам и само добави: „Златната рибка. Кажи, че искаш нея”.

Минаха няколко дни, докато Пирин се престраши да звънне на посочения номер. Едно беше да зяпа мацките през слънчевите си очила по светофарите, а съвсем друго си беше да се обади и да си поръча момиче, все едно е пица. Какво щеше да ѝ каже, за какво щяха да си говорят, а после… Трябваше ли задължително да прави секс с нея? Колко по-лесно беше да гледа в огледалото за обратно виждане тази или онази мадама какво прави, докато чака в трафика, да попива детайли от тях – жест или бижу. Беше ходил по работа из някакви села и един дядо му каза, че очите били последният полов орган. Въпреки че другият, анатомичният, си функционираше все още прекрасно, Пирин повече използваше този. Понякога спираше и пред мола в съзерцание на женското съсловие от съседните офиси, което отиваше там за обяд. Харесваше му да наблюдава от безопасна дистанция как жените се движат грациозно като газели. Дори и в най-смелите му фантазии обаче не му бе хрумвало, че той може да е алфа мъжкарят, който с един скок да се озове в стадото и да завлече в близките храсти която си поиска.

– Добре, ще ви изпратим Магда – каза еротичният женски глас в слушалката. После разясни накратко условията и поиска адрес. Докато Пирин разговаряше, сърцето му беше достигнало до такава честота на ударите, сякаш е на някое колибри. Измина доста време, преди да се възстанови нормалният му ритъм, но младият мъж не обърна внимание нито на едно от двете, защото устните му шептяха само името Магда.

След три дни, когато отвори вратата, първото нещо, което видя, беше онзи пронизващ поглед, идващ иззад сините ириси, а след това и усмивката. Те изтриха като с гума всички мисли, които го бяха връхлетели след онази нощ пред вилата. Бяха излетели и въпросите, които Пирин си беше наумил. Докато се настаняваше на канапето в дневната, Магда попита:

– Какво искаш да правим?

След като измънка нещо не много свързано, с което даде ясен знак, че иска само да си говорят, но ще плати, колкото е нужно, Пирин зададе първия си смислен въпрос за вечерта:

– Искаш ли нещо за пиене?

После, макар да беше неловка и за двамата, тази първа среща тръгна в своето русло. Пирин поде инициативата и разказа за себе си: след ветеринарната медицина единственото, което е било близо до това да се занимава с животни, беше да стане представител на някаква чужда фирма за ушни марки и чипове за едри и дребни преживни животни. И горе-долу това беше. Магда, която пък се казваше Магдалина, беше с по-голям жизнен опит. Разкрепостена и бъбрива в подобни ситуации, този път девойката бе необичайно пестелива откъм думите. Беше се сдобила с името на светицата заради родители евангелисти. Когато обаче разбрала, че иска животът ѝ да протече по-различно от очакваното, тя избягала. Попаднала на малък цирк, с който в продължение на две-три години обикаляла из Европа. После съдбата я срещнала с мадам.

Пирин попиваше всяка една сричка, която излизаше от Магда като заклинание, и с всяка следваща магията го завладяваше все повече. В един момент девойката погледна стреснато към телефона си и каза:

– Сеансът ни приключи. – И като прибра банкнотите в дамската си чанта, се изнесе от апартамента по-бързо и от вятър.

Младият мъж, който обикновено обръщаше внимание на детайлите, не забеляза нищо притеснително. Беше като в сън. В розова мъгла.

– Този да не е импотентен? Само да си говорим! И какво е това странно име, кръстили го на планина. Олигофрен! – беснееше Магда по улицата, докато намери стоянка на таксита. После, крачейки на високите токчета, ѝ стана някак топло и приятно, че някой я беше попитал за живота ѝ, за миналото, за нея самата, и потъна в не толкова далечни спомени. Измъкна се точно навреме от махалата, току преди да я задомят. Какво ли я очакваше? Щеше да вземе някой гълъбар и да му народи куп деца. Повечето бяха такива. Гледаха птиците, за да печелят от тях. Нямаше двор или тераса без кафези за гълъби. Всеки се гордееше със своите високолетачи. Когато някой искаше, винаги се намираше мераклия отсреща да се върже на 100 – 200 кентавъра (жаргон за пари, от кинти – б.а.), достатъчна сума в едно подобно залагане. Двете страни си разменяха съгледвачи и пускаха птиците, всеки над своята къща. Винаги по 13, десет за облога и три, за да излязат сметките. Гълъбите се рееха в небето с часове. Бяха като пъстър букет, често сменящ посоката и формата си. После от него едно по едно цветята започваха да капят. Времето на всеки гълъб се записваше от наблюдателите и печелеше този, чиeто ято имаше по-голям общ полет. Магда обичаше да се качва на покрива на съседната ламаринена барака и оттам да наблюдава всичко. Мечтаеше да е като птиците, да разпери криле и да отлети, без да се обръща назад. Но най се забавляваше, когато видеше соколицата да се спуска към ятото. За нея бяха трите допълнителни бройки и всеки гълъбар знаеше за тази част от играта. А тя никога не закъсняваше. При появата є започваше луд полет. Рязко спускане, внезапно издигане, остри завои. А Магда гледаше в див възторг борбата и надаваше вой всеки път при успех на грабливата птица. Казваше си, че ако има криле, иска да е такава, като вихрушка.

Седмица по-късно мадам изпрати на лолитката новия стар адрес, който трябваше да посети. Беше апартаментът на Пирин. Този път мъжът беше по-уверен в себе си, а девойката – разговорлива, както обикновено.

– Какво си мислиш, че правиш? – го попита тя накрая на втория сеанс.

– Не знам как, но искам да бъдем заедно – изстреля Пирин, без много да му мисли.

– Ти да не си луд?! Това е невъзможно! – отвърна Магда и излетя по-бясно и от предния път.

Случката не разколеба ветеринаря, точно обратното – направи го по-решителен. На следващите няколко срещи момичето не се отзова, въпреки че Пирин бе уредил предварително финансовите въпроси с мадам. После един ден, без да имат уговорка, Магда звънна на вратата му.

– Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш – започна девойката, която този път не носеше лещи, нито къса пола и мрежест чорапогащник. Изглеждаше като нормална 19-годишна. – Първо, трябва да се изплатя на мадам. И второ, което трябва да знаеш, е, че не мога да имам деца. Окей ли си с това?

Пирин гледаше безмълвен и само кимна. За първи път виждаше Магда в такава светлина. Без грим и театралност. Без маска. Нямаше го предизвикателното държание, както и аромата на цветя. Вместо тях на прага му стоеше дребно чернокосо момиче с пълни със сълзи очи.

След куп перипетии няколко месеца по-късно Магда се нанесе в апартамента. А след още няколко двамата излязоха от ритуалната зала като семейство. На младия мъж му беше ясно, че няма да има кръв по чаршафа в първата брачна нощ, нямаше да има и блага ракия или откос в тавана с калашника на сутринта. Знаеше също, че Магда не иска да се връща към онази част от живота си, и Пирин гледаше да я дарява с любов и внимание във всеки един момент, като се надяваше така да я забрави по-бързо.

Беше слънчев ден, когато чудото просто се случи. Въпреки че имаше само един почти нефункциониращ яйчник вследствие на някаква нелепа операция на кисти, Магда усети нещо. Първо дойде умората и гаденето, а после и онова гъделичкане отвътре. Новината, че ще става татко, накара Пирин да бъде още по-грижовен и всеотдаен към бъдещата майка. Мислеше, че това ще я откъсне завинаги от онова минало, белязано от промискуитет.

Малкото естествено родено момченце беше най-красивото нещо, което се случваше в живота и на двамата. Растеше здраво и щастливо, докато малко по малко Магда започна да чувства, че е като в окови. Бебето сякаш изпиваше цялата ѝ енергия. Младата жена беше объркана, но не сподели нищо на обсебения от сина си Пирин. Един ден, малко след като детето навърши годинка, докато се разхождаше с него, Магда почти се сблъска с мадам, която излизаше от някакъв спа център. Двете жени говориха поне час. Имаше и сълзи от страна на Магда. После се прегърнаха и всяка пое по своя път.

След седмица Пирин се разбуди от странно течение посред нощ. Погледна в леглото, Магда я нямаше. После хвърли поглед и към кушетката, където бебето спеше непробудно. Стана и отиде до кухнята, за да помогне на Магда да затвори прозореца. Но я нямаше и там. Вместо нея на плота откри молив и бял лист хартия, а до тях блестеше златното синджирче с лика на Мария Магдалина, което жена му винаги носеше със себе си.

Изведнъж младият мъж усети нежно докосване като прегръдка, а до ноздрите му достигна онзи аромат на горски цветя. Обръщайки се, очакваше тя да стои зад него. Но не, стаята беше празна – също като бележката. В този момент вихърът, който го беше обгърнал, отпусна захвата и бясно излезе през все още отворения прозорец. Излетя като самодива, от която остана само трясъкът на дограмата. Хлоп!

За автора и художника на Карневал

Автор: Дъ Грийн Хорс (Зеления кон) е псевдоним на Тодор Станчев, етнолог и журналист по образование и мечтател по дух. През изминалите повече от десет години организира и оптимизира работни процеси, като веднъж мястото може да е студио за анимация, а друг път да е малка ферма. Един от организаторите на „Международен фестивал на етнографския филм – София“ и създател на издателство „Ерове“.

Худ. оформление: Виктория Видевска е млад художник илюстратор от Пловдив с уклон към приказното и племенното, какъвто е и профилът на „Ерове“. През 2019 издателството работи с нея по авторския ѝ проект „Из мрежите на Анансе. Приказки на народите от Западна Африка“, който излиза със знака на „Ерове“.