„Сладка бобена паста“ на Дуриан Сукегава (Изд. „Колибри“) е една типично японска история – с дълбочина на чувствата, с лично страдание, но и със завидна лична решителност, сила и стоицизъм.

В нея има двама главни герои, които на пръв поглед са много различни, но имат близка съдба – те са очукани от живота самотници, които са преминали през моменти, които не са стандартните предизвикателства пред средностатистическия човек. Токуе е жертва на коварна болест, която прекъсва връзките й с обществото по особено жесток начин. Сентаро пък се опитва да се избави от порок и тъмно минало, когато пътищата им се пресичат в магазинче за традиционните японски сладки дораяки. Книгата безспорно е една тъжна разходка в света на сладкарството и тъмните кътчета на човешките съдби. Една сладка тъга – звучи като оксиморон, нали?

Сюжетът и впечатленията

За да приготвите хубава сладка бобена паста – ан, основна част от дораяки, най-важното е

„да се вслушате в гласа на бобчетата, да им проговорите, да ги почувствате”.

Това е урокът, който Токуе иска да предаде на Сентаро. Милата възрастна дама с мистериозно деформирани пръсти се появява в магазинчето на готвача една пролет, заедно с цъфналите вишни. Не без колебание той се съгласява да я наеме в своята пекарна, но с удивление установява, че клиeнтелата му като по чудо се е удвоила, покорена от сладкарския талант на Токуе. Не след дълго става ясно, че талантливата сладкарка крие и друга, несподелима история. Тази мистерия я кара да изчезне внезапно, както се и появява, като оставя Сентаро да преосмисля уроците за живота, получени от нея. След това получава допълнително насърчение след няколко писмени разяснения, запознанството с едно младо момиче, едно свободолюбиво птиче и няколко дами от кръжок по сладкарство.

Но да се върнем към основата на сюжета – няма как читателят да остане безразличен, когато страница след страница пред него се разкрива страданието на Токуе.

Като се започне от мъчителните симптоми, които вървят със страшната й болест и се стигне до онези, дори по-болезнени рани, които оставя отхвърлянето на обществото и жестокостта на хората, която се проявява при силния страх от непознатото и смъртта.

Уви, страхът е по-силен от състраданието и тази книга го доказва. Сукегава ни води в дома на хора, които са орисани да живеят като затворници за цял живот, защото са различни, а липсата на общодостъпно обяснение за тяхното различие ги е дамгосала като ненужна вещ, която трябва да бъде хвърлена в най-тъмната част от килера и забравена завинаги.

Затворът е познат и на Сентаро. В неговия случай – в буквален смисъл. Той е изплатил дълга си към обществото, като към цената е включена и разрухата на неговото семейство. Той вече няма такова – също както Токуе. И докато тя е успяла да намери смисъла на съществуването си, въпреки всички трудности, той изпитва колебания и несигурност. Така страдалницата се превръща в ангел спасител за изгубилия посоката мъж. Защото, може би, най-дълбоката мъдрост притежават най- изстрадалите хора.

„Сладка бобена паста“ е книга, чрез която Токуе дава повод за размисъл и на читателите. Какво означава да се вслушваш в живота, във всеки един негов елемент? Чуваме ли това, което искаме или има някаква мистична сила, която ни помага в трудни моменти? Лудост или сила на духа е вслушването в тишината? Най-вероятно всеки ще отговори през своя мироглед. По-важното е обаче да си зададем тези въпроси и да се опитаме да погледнем и през очите на Токуе – само така ще разберем какъв е смисълът на живота (според нея), пък току-виж това ни даде сили и насока да намерим пътя, когато се изгубим на някой личен кръстопът. При мен се получи. Макар и не с бобчета от паста дораяки.

Красиво адаптиран на големия екран от една от най-изявените, отличена в Кан режисьорка Наоми Кавасе, романът, макар и тъжен, е и едно вълшебно обяснение в любов към сетивата, към радостта от живота и към изцелителната сила на приятелството, въпреки многобройните повратности на съдбата.  Пленила сърцата на читателите в много страни по света, прозата на Дуриан Сукегава за първи път се появява на български език.

Избрани цитати

Откъс от “Сладка бобена паста” на Дуриан Сукегава

–          Не искам да ви разочаровам, но самата Токуе каза тогава, че всъщност, разбира се, няма как да чуе гласовете на бобчетата. Но че ако живееш с убеждението, че те могат да бъдат чути, тогава някой ден ще можеш да ги чуеш. Така ми каза. Твърдеше, че това е единственият начин да живеем като поетите. Точно така каза. Ако виждаш единствено реалността, просто ти се иска да умреш. Единственият начин да се преодолее оградата, каза още тя, е да живееш със съзнанието, че вече си я преодолял.

Започнах да разбирам, че сме родени, за да виждаме и да слушаме света около нас. И това е всичко, което този свят иска от нас.

–          Вярвам, че всяко нещо на този свят има свой собствен език. Ние имаме способността да отворим ушите си както, разбира се, към минувачите по търговската улица и към всичко живо, така и към слънчевите лъчи на вятъра.

–          Животът ми бе низ от трудности. Разбира се, това е един от начините, по които можем да го назовем. Но докато месеците и годините преминаваха, докато бях затворена тук, успях да осъзная нещо. И това е непоносимата истина, че без значение какво и колко можем да загубим или колко зле сме били третирани, ние си оставаме човешки същества. Дори и да загубим крайниците си, тъй като това не е смъртоносна болест, не ни остава друго, освен да продължим да живеем. И дори достигнали до дъното на мрака, водейки непрестанна битка, лишени от каквато и да е надежда за победа, ние сме длъжни да се вкопчим във факта, че сме човешки същества. И това трябва да ни изпълва с гордост.

–          И тогава се случи нещо странно. До този момент Сентаро бе чувствал солта като част от сладостта, като нещо подобно на водно цвете, носещо се по сладкото течение. Макар и едва доловимо, присъствието на солта се усещаше, захарта не можеше да го заличи напълно. Солта изостряше сетивата, но само когато беше в малко количество.

За Дуриан Сукегава

Дуриан Сукегава е артистичният псевдоним на Тецуя Сукегава, който освен с проза активно се занимава с поезия, музика и радио. Роден е през 1962 г. в Токио, но завършва гимназията в Нагоя, където играе американски футбол, след което завършва азиатска философия в университета „Васеда“ в Токио.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.