Най-успешният криминален дебют в историята с над 1 милион продадени книги в рамките на година. Роман, донесъл на Ричард Озмън титлата „Автор на годината“ на Британските литературни награди. „Криминален клуб  „Четвъртък“ е заглавието, което и читатели, и критици споменават с любов и с усмивка.

Книгите от поредицата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Добре дошли в Купър Чейс – луксозен комплекс за възрастни хора, в който животът тече на бавни обороти и никога нищо съществено не се случва. Сред неговите жители са Елизабет – възрастна дама, за която се предполага, че е работила като таен агент; Ибрахим – бивш психиатър, наслушал се на всякакви истории по време на своята практика; Рон – известен профсъюзен лидер, усвоил навика да се съмнява във всяка дума; и Джойс – пенсионирана медицинска сестра с 40-годишен опит. Останалите обитатели на комплекса разнообразяват дните си, като ходят на пилатес или посещават кръжоци по плетене, но тези четирима души имат съвсем различна дефиниция за развлечение и заедно формират затворения криминален клуб „Четвъртък“.

Основан от бившата полицайка Пени, която днес се лекува в хосписа в Купър Чейс, криминалният клуб се занимава любителски със стари случаи на извършени убийства, останали неразрешени от полицията. Заедно четиримата членове разплитат най-сложните загадки и откриват липсващите парченца от пъзела, които разследващите не са забелязали. Наградата – чувството на удовлетворение, че и на тази възраст все още са дяволски добри в нещо.

Когато обаче спокойният комплекс става сцена на местопрестъпление, членовете на криминален клуб „Четвъртък“ решават, че това е техният звезден миг – получават златната възможност да разследват на терен. Или по-скоро смятат да си я извоюват от полицията, като предлагат на млада полицайка да ѝ съдействат в разследването, ако тя им набавя информация. Дона Де Фрейтас гледа скептично на ефективността и познанията на чудатата четворка, но когато труповете стават не един, а два и в играта се намесват съмнителни имотни сделки, търгуване с наркотици и внимателно планирано отмъщение, Дона е готова да приеме всякаква помощ. А Елизабет, Ибрахим, Рон и Джойс са са единствените, които могат да надхитрят убиеца!

 „Бягство от реалността в най-чистия му вид“ – The Guardian

Съвършената симбиоза от мистерия, напрежение, хумор и оригиналност превръщат „Криминален клуб „Четвъртък“ от Ричард Озмън в най-бързо продавания роман от 2012 г. насам след „Вакантен пост“ на Дж. К. Роулинг и му носят номинации за наградите Edgar и Anthony, които отличават най-добрите в криминалния жанр.

Медиите определят романа като брилянтен дебют – Daily Express и Daily Mirror пишат, че това е една от най-добрите книги на годината, а Wall Street Journal го наричат 

„духовит, очарователен и изключително забавен“.

Остроумна, изненадваща, различна, историята забърква читателя в хитро конструиран сюжет със съмнителен свещеник, наркодилър, гангстер и старо гробище, с план да се превърне в луксозен жилищен комплекс, а на фона на тази необичайна амалгама изпъкват още по-ярко образите на четиримата ключови персонажи. Въпреки криминалния сюжет Ричард Озмън предлага на читателите сърдечна и много човешка история, която открива чара на старостта и напомня никога да не подценяваме възрастните, а да черпим мъдрост от техния опит. Защото ако има нещо, на което Елизабет, Ибрахим, Рон и Джойс могат да ни научат, то е, че възрастта е просто цифра!

Криминален клуб „Четвъртък“

Ричард Озмън

1
Джой

Е, какво ще кажете да започнем с Елизабет? И да видим до-къде ще стигнем.

Вече знаех коя е, разбира се. Всички тук познават Елизабет. Живее в един от тристайните апартаменти в „Ларкин Корт“. Онзи на ъгъла, с верандата. Освен това по време на един куиз бях в отбор със Стивън, който по ред причини е третият съп-руг на Елизабет.

Бях на обяд преди два-три месеца и вероятно е било поне-делник, защото имаше овчарски пай. Елизабет се извини, че ме прекъсва, докато се храня, но настоя да ме попита нещо за прободните рани, ако не е неудобно.

– Разбира се, няма проблем, моля те – отвърнах нещо от сор-та аз.

Добре е отсега да ви предупредя, че не съм запомнила всич-ко точно. И така, тя отвори една служебна папка и аз видях вътре няколко напечатани листа и ръбовете на стари снимки. После тя продължи по същество.

Каза ми да си представя, че момиче е било намушкано с нож. Попитах с какъв нож е било намушкано момичето, а Елизабет поясни, че вероятно е бил обикновен кухненски нож. От ма-газините за домашно обзавеждане „Джон Луис“. Тя не уточ-ни последното, но това си представих аз. После ми каза да си представя, че момичето е било намушкано три-четири пъти точно под гръдната кост. Навътре-навън, навътре-навън, много неприятно, но без да бъде засегната артерия. Говореше доста тихо, защото хората наоколо се хранеха, а тя все пак спазва благоприличие.

И така, аз си представих прободните рани, а Елизабет ме попита след колко време момичето може да умре от загуба на кръв.

Между другото, сега си давам сметка, че трябваше по-рано да спомена, че дълги години съм работила като медицинска сес-тра, иначе всичко дотук ще ви звучи съвсем нелогично. Ели-забет сигурно го знаеше отнякъде, защото тя знае всичко. Във всеки случай именно по тази причина питаше мен. Може би вече бяхте започнали да се чудите какви ги дрънкам. Обеща-вам, че ще му хвана цаката на писането.

Спомням си, че попих устните си със салфетката, преди да отговоря, както понякога правят по телевизията. Така човек из-глежда по-умен, пробвайте някой път. Попитах колко е тежало момичето.

Елизабет откри информацията в папката си, задържа там пръст и ми прочете, че момичето е тежало четиресет и шест килограма. И двете се озадачихме, защото нямахме предста-ва колко точно са четиресет и шест килограма в разбираеми за нас мерни единици. Предположих, че е около двеста фунта. Един килограм е четири фунта, така го смятах. Но още докато го смятах, се усъмних дали е така.

Елизабет отвърна, че момичето определено не е двеста фун-та, защото разполага със снимка на трупа в папката си. Почука с пръст по папката, после се обърна към останалите присъст-ващи и каза:

– Някой ще попита ли Бърнард колко са четиресет и шест килограма?

Бърнард винаги седи сам на една от по-малките маси до вът-решния двор. Маса номер 8. Не че е нужно да го знаете, но ще ви разкажа малко за Бърнард.

Бърнард Котъл беше много мил с мен, когато за пръв път дой-дох в Купърс Чейс. Донесе ми резник повет и ми обясни кога прибират различните видове отпадъци за рециклиране. Тук имат четири отделни кофи за отпадък в различни цветове. Че-тири! Благодарение на Бърнард разбрах, че зелената кофа е за стъкло, а синята – за картон и хартия. Колкото до червената и черната обаче, не знам повече от вас. В тях съм виждала всякак-ви неща. Веднъж в една бяха изхвърлили цяла факс машина.

Бърнард беше преподавател по някакви точни науки и беше работил по целия свят – включително и в Дубай още преди някой друг да е чувал за тази държава. Имаше си стандарти и идваше на обяд в костюм и с вратовръзка, но въпреки това че-теше таблоида „Дейли Експрес“. Мери от „Ръскин Корт“, която седеше на съседната маса, улови погледа му и го попита колко са четиресет и шест килограма по нашите мерки.

Бърнард кимна и се обърна към Елизабет:

– Сто и един фунта и малко.

Такъв си беше Бърнард.

Елизабет му благодари и отбеляза, че това звучи по-близо до истината, а Бърнард отново се зае с кръстословицата, която решаваше. По-късно проверих и се оказа, че един килограм е 2,2 фунта, а не 4.

Елизабет се върна на въпроса. Колко живот оставаше на мо-мичето, намушкано с кухненския нож? Предположих, че ако никой не се погрижи за раните му, вероятно ще умре след око-ло четиресет и пет минути.

– Точно така, Джойс – каза тя, преди да продължи със след-ващия въпрос.

Ами ако някой беше оказал медицинска помощ на момиче-то? Не лекар, а човек, който знае как да превърже рана. Като например някой, който е служил в армията.

Навремето съм виждала много прободни рани. В работата ми нямаше само изкълчени глезени. Затова отговорих, че в та-къв случай момичето изобщо нямаше да умре. Нямаше да му е много приятно, но такива рани се превързват лесно.

Елизабет кимаше, докато говорех, а после отбеляза, че точно това е казала на Ибрахим, макар тогава все още да не знаех кой е Ибрахим. Както вече споменах, случката беше преди два-три месеца.

Елизабет не беше повярвала на официалната версия и смя-таше, че момичето е било убито от приятеля си. Чела съм, че такива неща често се случват.

Преди да се преместя да живея тук, целият този разговор сигурно щеше да ми се стори необичаен, но след като се запознаеш с всички на това място, изглежда съвсем в реда на неща-та. Миналата седмица се запознах с човека, създал ментовия сладолед с шоколадови парченца, или поне така твърди той.

Няма как да проверя.

Доволна бях, че съм успяла да помогна на Елизабет, макар и малко, затова реших, че мога да я помоля за услуга в замяна. Попитах я дали има начин да видя снимката на трупа. От чисто професионален интерес.

Елизабет грейна, както правят тук хората, когато ги попита-те дали може да видите снимки от дипломирането на внуците им. Извади от папката си лист – фотокопие с размер А4, остави го пред мен с лицето надолу и каза, че мога да го задържа, за-щото всички си имали копия от снимката.

Отвърнах, че е много мило от нейна страна, а тя – че няма нужда да ѝ благодаря, но се чудела дали може да ме попита още нещо.

– Разбира се – съгласих се.

– Случайно да си свободна в четвъртъците?

Вярвате или не, за пръв път тогава чух за четвъртъците.

2

Полицай Дона Де Фрейтас би искала да има пистолет. Би искала да преследва серийни убийци, да ги подгонва към някой изоставен склад, където сурово да свърши каквото трябва, въпреки прясно получената огнестрелна рана в рамото. Може би да пропие уиски и да започне връзка с партньора си.

Засега обаче, на своите двайсет и шест години, седнала на обяд в 11:45 сутринта в компанията на четирима пенсионери, които току-що се е запознала, Дона си дава сметка, че ще се наложи доста да поработи, докато стигне дотам. Освен това трябва да признае, че изминалият час беше доста забавен.

Дона много пъти е изнасяла лекцията „Практични съвети за сигурен дом“. Публиката ѝ днес беше обичайната: възраст-ни хора с наметнати на коленете одеяла, безплатни бисквити и неколцина доволно дремещи на задните редове. Дона всеки път дава едни и същи съвети. Изтъква как е абсолютно, изклю-чително важно да се монтират ключалки на прозорците, да се проверяват документите за самоличност и никога да не се дава лична информация на непознати по телефона. От нея най-ве-че се очаква да представлява успокоително присъствие в един ужасяващ свят. Дона го разбира, а и по този начин успява да се измъкне за малко от участъка и от бумащината, така че го пра-ви доброволно. Атмосферата в полицейското управление във Феърхейвън е по-мудна, отколкото Дона е свикнала.

Но днес тя се озова в комплекса за възрастни хора Купърс Чейс. На пръв поглед безобидно място. Потънало в зеленина, спокойно и уредено, а и по пътя си насам забеляза приятен пъб, който да обядва на връщане. Така че залавянето на серийни убийци на борда на летящи моторници щеше да почака.

– Сигурност – беше започнала Дона, макар в същото време да си мислеше дали да си направи татуировка. Делфин отзад на кръста? Нямаше ли да е прекалено голямо клише? А дали щеше да боли? Вероятно, но тя все пак беше полицейски слу-жител, нали така? – Какво имаме предвид, когато казваме ду-мата „сигурност“? Според мен тя означава различни неща за различни…

Една ръка рязко се вдигна от първия ред. Обикновено не се случваха подобни неща, но щом като се беше хванала, тряб-ваше да играе докрай. Безупречно облечена дама малко над осемдесет искаше да каже нещо.

– Миличка, според мен всички тук се надяваме, че няма да бъде една от онези лекции за ключалките на прозорците.

Жената се огледа и получи одобрителен шепот. Следващият беше господин с проходилка на втория ред. – Няма нужда да ни говорите и за документите за самолич-

ност, моля. Знаем за тях. „Наистина ли сте от Службата за га-зификация, или всъщност сте крадец?“ Наясно сме вече, уве-рявам ви.

Последва същинска какофония.

– Вече не се нарича Служба за газификация, а „Сентрика“ – обади се мъж в хубав костюм с жилетка.

Мъжът до него, който беше облечен с шорти, джапанки и футболна фланелка на „Уест Хам“, не пропусна възможността да се изправи и да размаха пръст във въздуха.

– Тачър е виновна за това, Ибрахим. Едно време службата беше наша.

– О, седни, Рон, моля те – каза елегантно облечената дама. После отново се обърна към Дона, бавно поклати глава и доба-ви: – Извинявайте за Рон.

Коментарите продължиха да се сипят като градушка.

– Та кой престъпник няма да може да си набави фалшиви документи за самоличност?

– Аз имам катаракта и на двете очи. И карта от библиотеката да ми покажете, ще ви пусна.