Сянката на КГБ вградена в „Милиард години до свършека на света”

Знаменитата повест на братя Стругацки излиза за първи път в пълната си версия на български език

45 години след написването си знаменитата повест на Аркадий и Борис Стругацки „Милиард години до свършека на света” излиза за първи път в пълната си версия на български език. Заслугата е на преводачката Здравка Петрова, която работи с ръкописа на братята-фантасти в първоначалния му вид преди намесата на съветската цензура. През 1976-а, когато творбата се появява в СССР, заради морални и идеологически съображения са изрязани или редактирани различни детайли и пасажи. Така е издадена повестта и на български език през 1982 г. в превод на Агоп Мелконян.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В оригиналния си вариант „Милиард години до свършека на света” вижда бял свят в Русия след края на съветската ера. Настоящото издание на български език, реализирано от издателство „Лист”, включва допълненията и коментарите на Борис Стругацки, писани през 2001 г. – декада след смъртта на брат му Аркадий.

„Обичам тази повест, често си я препрочитам и ѝ се радвам. И просто по едно време останах достатъчно свободна и я преведох за собствено удоволствие.”, казва Здравка Петрова. Тя е сред най-големите познавачи на творчеството на братя Стругацки и редактор, както на превода на Агоп Мелконян, така и на повечето книги на фантастите, издадени от „Христо Г. Данов”.

Повествованието на „Милиард години…” започва в един юлски следобед, когато астрофизикът Дима Малянов е напът да разреши научна загадка и да запише името си в историята. Жена му е на почивка в Одеса, компания му прави само котаракът. Уединението обаче свършва и върху изследователя се стоварва поредица от странни случки – получава кашон с алкохол, непозната красавица звъни на вратата и се представя за съученичка на съпругата му, съседът на етажа е убит и главният заподозрян е той. Необясними неща се случват и на приятелите на Малянов. Всеки е корифей в своята област и работи върху нещо важно, което може да доведе до необратими последици след милиард години!

Странните събития са недвусмислена покана към учените да прекратят дейността си. Не се знае кой стои зад натиска. Дали е държавната машина? Или пък непознати свръхцивилизации, които не искат „Хомеостазата на Мирозданието“ да бъде нарушена?

Тази повест е най-необичайната за творчеството на братя Стругацки и в същото време е пълна с автобиографични елементи. Действието се разгръща в същата сграда на улиците „Победа” и „Варшавска” в Ленинград, където живее по-младият от двамата – Борис Стругацки. По негови признания на него прилича и героят Дима Малянов. „Мисля си, че бих увиснал в неопределеността също като него. Но в края на краищата, уви, все пак бих избрал капитулацията. Не бих рискувал съдбата на сина си.”, обяснява писателят в разговор с читатели.

„Милиард години до свършека на света” е повест за това, че животът е дяволски трудна работа, ако се отнасят към него с цялата сериозност.

И често се налага да се прави избор – между това да живееш удобно и това да живееш достойно.

И този избор е сложен, неприятен и болезнен. Както всеки избор, впрочем”, смята Борис Натанович.

Между редовете на повестта тегне и сянката на КГБ. През лятото на 1974-та Борис Стругацки няколко пъти е викан в Големия дом – голямото здание, символ на терора и репресиите на „Литейный проспект” 6 в Ленинград, където прибират за разпити или завинаги. Причината е „делото Хейфец” , повдигнато срещу писателя Михаил Хейфец – приятел на Борис, арестуван защото разпространявал сред близките си познати собствената си статия „Йосиф Бродски и нашето поколение”. Един от тях обаче подал донос и „всички, сред които и Борис, били привиквани в Големия дом като свидетели, като хора, четящи този непотребен за съветския гражданин текст. Или като заподозрени.”

Така „Милиардът” става за Борис Натанович повест за мъчителната и безперспективна борба на човека „срещу тъпата, сляпа, напорис­та сила, която не познава нито чест, нито бла­городство, нито милосърдие, която умее само едно – да постига поставените цели – с всякак­ви средства, но затова пък винаги и без каквито и да било засечки.”

Милиард години до свършека на света

Аркадий и Борис Стругацки

Първа глава

1. „… Бял юлски зной, небивал през последните две столетия, потопи града. Мараня се люшкаше над нажежените покриви, всички прозорци бяха широко отворени, в мократа сянка на изнемогващите дървета по пейките пред входовете бабите се потяха и разтапяха.

Слънцето прескочи зенита и се впи в многострадалните гръбчета на книгите, шибна стъклата на рафтовете, полираните вратички на шкафа и злобни горещи зайчета затрепкаха по тапетите. Надвисваше следобедното мъчение – вече беше близо часът, когато освирепялото слънце, мъртвешки увиснало точно над темето на дванайсететажния блок отсреща, пронизваше жилището от тавана до пода.

Малянов затвори прозореца, и двете крила, и плътно спусна върху тях тежката жълта завеса. После придърпа нагоре гащетата, зашляпа с боси нозе към кухнята и отвори балконската врата.

Беше два и нещо.

На кухненската маса сред пръснатите трохи се мъдреше натюрморт: тиган със засъхнали остатъци от омлет, недопита чаша чай и нахапан крайшник със следи от разтопено масло.

 – Никой не е мил и нищо не е измито – каза Малянов на глас.

Мивката беше препълнена с неизмити чинии. Отдавна не ги беше поглеждал.

Подът проскърца, отнякъде се появи замаяният от жегата Калям, погледна Малянов със зелените си очи, беззвучно отвори и затвори уста. После с потрепваща опашка се мушна под печката, при своята паничка. В нея нямаше нищо освен сухи рибешки кости.

 – Лапачка търсиш… – недоволно продума Малянов.

Калям начаса отвърна в смисъл, че да, не би било зле най-сетне…

 – Сутринта нали получи – каза Малянов и клекна пред хладилника. – Или не, не си… Това беше вчера сутринта…

Извади Калямовата тенджерка и надникна в нея – там имаше някакви влакна, малко нещо желирано и залепнала за стената рибешка опашка. А в хладилника, може да се каже, и толкова нямаше. Имаше празна кутийка от топено сирене „Янтар“, вдъхващо опасения шише с остатъци от кефир и винена бутилка със студен чай. В чекмеджето за зеленчуци сред люспи от кромид доувяхваше половин сбръчкано, колкото юмрук, кочанче зеле и крееше, пренебрегнат, самотен прорасъл картоф. Малянов надникна в камерата – там сред преспите от скреж бе намерило зимовището си миниатюрно късче сланина в чинийка. И толкоз.

Калям мъркаше и триеше мустаци в голото му коляно. Малянов затвори хладилника и се изправи.

 – Няма как – каза на Калям. – И без това сега навсякъде е затворено за обедна почивка.

Вярно, би могъл да отиде на Московската гара, но там винаги има опашки, пък и е далече да се помъкне в жегата… Гледай ти, колко гаден бил този интеграл! Добре, де… Нека е константа… не зависи от омегата. То се разбира, че не зависи. От най-общи съображения следва, че не би трябвало да зависи. Малянов си представи това кълбо и как интегрирането се разпределя по цялата му повърхност. Изведнъж отнякъде изплува формулата на Жуковски. Ни в клин, ни в ръкав изплува. Да опитам конформно изображение, помисли си той.

Телефонът пак забръмча тогава се разбра, че Малянов отново е в стаята. Избъбри нещо нецензурно, стовари се странишком на дивана и се пресегна за слушалката.

 – Да!

 – Витя? – попита енергичен женски глас.

 – Кой телефон сте набрали?

 – „Интурист“ ли е?

 – Не, частен дом…

Малянов тресна слушалката и известно време полежа неподвижно, усещайки как голият му хълбок, притиснат до космите на одеялото, неприятно плувва в пот. Слънцето проникваше през жълтата завеса и изпълваше стаята с тежка жълта светлина. Въздухът беше същински желиран компот. Трябва да се премести в стаята на Бобка, това е решението. Ами че тук е баня. Погледна бюрото си, отрупано с листове и книги. Само книгите на Владимир Иванович Смирнов са цели шест тома… И по пода са разхвърляни тонове хартия. Косата ти се изправя само от мисълта за местене. Я чакай, нали нещо ми просветна преди малко… Пппо дявволите!… Да ти се не види тоя „Интурист“, глупачко недна… Значи така, бях в кухнята… после съм се изнесъл насам… А! Конформни изображения! Тъпа идея. Впрочем трябва да погледна…

С пъшкане се надигна от дивана и телефонът тутакси зазвъня отново.

 – Идиот – каза той на апарата и вдигна слушалката. – Да!

 – Базата ли е? Кой е насреща? Базата ли е?

Малянов затвори и набра номера на „Повреди“.

 – Повредите ли сте? Обаждам се от номер 93-9-8-0-7… Вижте какво, вчера вече ви се обаждах. Не може да се работи така, постоянно ме набират по погрешка…

 – Кой номер сте? – прекъсна го злобен женски глас.

 – 93-9-8-0-7. Постоянно търсят тук ту „Интурист“, ту някакъв гараж, ту…

 – Затворете. Ще проверим.

 – Ако обичате… – умолително каза Малянов вече на късите сигнали.

После се довлече до бюрото, седна и взе писалката. Такаааа… Ама къде го видях все пак тоя интеграл? Едно такова стройно интегралче беше, симетричничко отвсякъде… Къде го видях? Хем дори не беше константа, ами чисто и просто нула! Е, добре. Ще го оставим резерва. Не обичам да оставям нищо в резерва, неприятно е, като кариес в зъба…

Взе да прехвърля листовете с вчерашните изчисления и изведнъж сърцето му сладко примря. Чудничко, ей богу… Браво бе, Малянов! Страшен си! Май наистина най-сетне изкопа нещо. Хем истинско, братче, истинско. Това, братче, не ти е „фигура цапф на голям пасажен инструмент“, това, братче, никой досега не го е правил! Пу-пу, да не му е уроки… Тоя интеграл… Абе прав му път на интеграла, я давай нататък!

Позвъни се. На вратата. Калям скочи от дивана и с вирната опашка изтича в антрето. Малянов внимателно остави писалката.

 – Не, тия хора направо са откачили – избъбри.

В антрето Калям описваше нетърпеливи кръгове и врещеше, като се завираше в краката му.

 – Каал-лям! – каза Малянов, потиснал заканата в гласа си. – Да, Калям, тебе да те няма!

Отвори. На прага стоеше невзрачно човече с късо сакенце в неопределен цвят, небръснато и потно. Леко килнато назад, човечето крепеше пред себе си голям кашон. И издавайки някакви нечленоразделни звуци, напираше към Малянов.

 – Вие… ъъъ… – измънка Малянов и отстъпи.

Човечето беше вече в антрето – хвърли поглед надясно към стаята и решително свърна наляво към кухнята, като остави по линолеума прашни следи.

 – Извинете, ама… такова… – мънкаше Малянов подире му.

Човечето вече бе поставило кашона на една табуретка и бе извадило от предния си джоб тесте някакви квитанции.

 – Да не сте от комуналната служба? – кой знае защо, реши Малянов, че най-сетне е дошъл водопроводчикът – да поправи крана в банята.

 – От гастронома съм – дрезгаво каза човечето и подаде две квитанции, забодени една за друга с карфица. – Подпишете ето тук…

 – Какво е това? – попита Малянов и веднага видя, че са фактури от „Доставки по домовете“. Две бутилки коняк, водка… – Чакайте – каза той. – Мисля, че нищо не сме…

Видя сумата. Ужаси се. Вкъщи нямаше толкова пари. И изобщо от къде накъде? Обзетото от паника въображение моментално подреди пред него потискаща последователност от всевъзможни усложнения – като необходимост да се оправдава, да отрича, да се възмущава, да вика на помощ здравомислието… сигурно ще трябва да се обажда на някого, може би дори да тръгва нанякъде… Но не щеш ли, в ъгълчето на квитанцията откри виолетов печат „Платено“ и до него – името на поръчалия: И. Е. Малянова. Ирка!… Чудесии.

 – Ей тука, ей тука подпишете… – гъгнеше човечето и сочеше с траурен нокът. – Където е чавката…

Малянов взе от него огризката от молив и подписа.

 – Благодаря – каза и върна молива. – Много благодаря… – повтаряше отнесено и вървеше притиснат до човечето през тясното антре. Трябва да му даде нещо, но няма дребни… – Страшно много ви благодаря, довиждане!… – извика подир късото сакенце, докато ожесточено отритваше Калям, който напираше да оближе циментовия под на стълбищната площадка.

После Малянов затвори вратата и известно време постоя в полумрака. В главата му се рееше нещо неясно.

 – Странно… – изрече на глас и се върна в кухнята.

Калям вече се усукваше около кашона. Малянов повдигна капака и видя гърла на бутилки, торбички, пакети, кутии консерви. На масата лежеше копие от квитанцията. Така. Индигото, както винаги, е било изхабено, но почеркът беше четлив. Улица „Герои на…“… хм… Май всичко е вярно. Поръчка от: И. Е. Малянова. Браво бе, ха здрасти! Погледна сумата. Да не повярваш просто. Обърна квитанцията. На гърба нямаше нищо интересно. Само един смачкан и изсъхнал комар. Абе Ирка да не е откачила? Имаме да връщаме петстотин рубли… Я чакай… Може би ми е казала нещо, преди да тръгне? Напъна се да си припомни деня на заминаването ѝ, зейналите куфари, купчините дрехи, разхвърляни навсякъде, полуоблечената Ирка размахва ютия… Не забравяй да храниш Калям, носи му тревичка… нали знаеш, онази остричката… не забравяй да платиш наема… ако се обади шефът, дай му адреса ми. Май това е всичко. Говореше и още нещо, но тогава дотича Бобка с картечницата си… Аха! Че трябва да занеса чаршафите в пералнята… Нищичко не разбирам.

Малянов боязливо издърпа една бутилка от кашона – коняк. Петнайсетина рубли, боже! Ама какво става – да не би днес да имам рожден ден? Кога замина Ирка? Четвъртък, сряда, вторник… Започна да прегъва пръсти. Днес е десетият ден, откак замина. Значи е направила поръчката предварително. Пак е взела назаем от някого и е направила поръчката. Изненада. Имаме да връщаме петстотин рубли, а тя – изненада!… Беше ясно само едно: може да не излиза да пазарува. Всичко останало беше обгърнато в мъгла. Рожден ден? Не. Годишнина от сватбата?? Май не е и това. Определено не е. Рожден ден на Барбосчо? През зимата е…

Преброи бутилките. Десет, точно десет. Кого е имала предвид? Аз не мога да изпия толкова и за година. И Вечеровски не пие, а тя не обича Валка Вайнгартен. Може би в техния отдел ще вдигат някакъв банкет? Само че защо трябва да се поръчва десет дни предварително? Пък и не може да вдигат никакъв банкет, всички са в отпуск…

Калям заврещя ужасяващо. Нещо е усетил в тоя кашон…“