Разгръщаме „Против изборите: В защита на демокрацията“ от Давид ван Рейбрук – диагноза за състоянието на демокрацията по света и призив за цялостно преосмисляне на ефектите от популизма, непрозрачността и технокрацията върху съвременните общества.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Западната цивилизация, закърмена с реториката на Уинстън Чърчил – „Всъщност демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога.“ – е свикнала да вярва, че демокрацията е отговорът. Но тогава какъв е въпросът?

Демокрацията като форма на управление съществува от повече от две хилядолетия, още от люлката си в Древна Атина. За някои демокрацията е символ на отнет идеал, вечен стремеж за обществата от бившия Източен блок. В името ѝ са водени войни, за да бъде тя наложена като форма на управление на недемократични общества. Но демокрацията днес е много различна от пръвоначалната идеология, изповядвана от нейните създатели.

Давид ван Рейбрук ни повежда по стъпките на дълбокомислено и провокативно изследване, което смесва история, култура и политика, за да очертае нов начин на възприемане на демокрацията.

Ван Рейбрук развенчава дълбоко вкорененото схващане, че изборите са основата, върху която демокрацията е построена, и че без тях тя не би могла да съществува. Театърът на празните и недобронамерени обещания на кандидатите, корупционните практики, които изборният процес създава – всичко това подронва доверието в демокрацията. Живеем в опасно време, в което широкият интерес към политиката расте, за сметка на доверието в народните представители, в институциите, дори в самия демократичен процес.  И докато отъждествяваме изборите със самата демокрация, тези проблеми пускат корени в цялото ни общество.

В навечерието на парламентарни избори „Против изборите: В защита нa демокрацията“ (ИК „Сиела“) не е политическа история, а концепция, предмет на дебати и повод за осмисляне. Преведена на 18 езика и преиздадена над 12 пъти само в родината на нидерландеца Ван Рейбрук, книгата е призив за реформа, който дори да не дава всички отговори, задава правилните въпроси.

„Този иконоборчески труд не би могъл да излезе в по-подходящо време…

Той демонстрира как вместо да пазят нашето право на самоопределение, изборите всъщност пречат на демокрацията.“ – Карън Армстронг

Против изборите: В защита на демокрацията

Давид ван Рейбрук

Криза на легитимността: подкрепата се срива

Демокрация, аристокрация, олигархия, диктатура, деспотизъм, тоталитаризъм, абсолютизъм, анархия: всяка политическа система трябва да намери баланс между два основни критерия, между ефективност и легитимност. Ефективността се върти около това колко бързо правителството може да намери успешни решения на възникнали проблеми, докато легитимността е свързана с въпроса доколко гражданите подкрепят тези решения. До каква степен те признават авторитета на правителството? Ефективността се отнася до решителност за действия и легитимност за подкрепа. Обикновено двата критерия са обратнопропорционални един на друг: диктатурата несъмнено е най-ефективната форма на управление (решението се взима еднолично и – готово!), но рядко се радва на дълготрайна легитимност. Обратното – държава, която води постоянни преговори със своите поданици относно всяка предстояща мярка, ще увеличи подкрепата си, но със сигурност не и решителността и ефективността си.

Демокрацията е най-малкото зло от всички форми на управление, именно защото се опитва да срещне двата критерия и да намери здравословен баланс между легитимност и ефективност. Което понякога означава критика към едната страна, друг път – към другата. В такива моменти системата е като моряк на палуба: премества теглото от единия край на другия, в зависимост от посоката на вълнението. Днес обаче западните демокрации се борят както с криза на легитимността, така и с криза на ефективността. Това е необичайна ситуация. Не е просто развълнувало се море, а предизвестие за буря и за да разберем това, ще трябва да погледнем числата, които рядко стигат до първата страница на вестниците.

Ако продължим да се вторачваме в променливостта на всяко проучване на общественото мнение или в резултатите от изборите, ние ще изгубим голямата картинка и ще изпуснем от поглед силните морски течения и атмосферни циклони.

Тук, по-долу, ще разгледам националните управления в няколко държави. Разбира се, има и местни, регионални и наднационални нива, всяко от които има собствена динамика и взаимодействие, но националното ниво остава най-подходящо при задълбочено проучване за състоянието на представителната демокрация.

Три са явните симптоми на кризата на легитимността. На първо място – все по-малко хора гласуват. През 60-те години над 85% от населението на Европа участва в изборите. През 90-те години делът на участвалите е под 79%. През първото десетилетие на двадесет и първи век той пада под 77%, най-ниското ниво след Втората световна война.

В абсолютни числа говорим за милиони европейци, които вече не желаят да гласуват. Скоро ще става въпрос за една четвърт от имащите право на глас. В САЩ ситуацията е още по-драматична: на президентски избори избирателната активност е под 60%, докато при междинните избори е дори около 40%, което показва, че „избирателният абсентизъм“ рискува да се превърне в най-важното политическо течение на Запад, макар че никой не говори за това. Процентът на негласувалите в Белгия е много по-нисък заради задължителното гласуване (средно около 10% през последните десет години), но дори и там числото се увеличава: от 4,91% през 1971 г. на 10,78% през 2010 г. Широко отразените в медиите местни избори през 2012 г. се ползваха с най-ниската избирателна активност от четиридесет години насам. В градовете Антверпен и Остенде броят на негласувалите нарасна дори до 15%. По-конкретно делът от Антверпен беше озадачаващ, имайки предвид, че надпреварата за кметското място беше доминираща тема месеци наред в националните медии. На нидерландските парламентарни избори през септември 2012 г. близо 26% от избирателите са предпочели да останат у дома си. През 1977 г. този дял е бил само 12%. Демокрацията има сериозен проблем с легитимността, ако гражданите вече не желаят да участват в нейната най-емблематична практика – гласоподаването. В такъв случай – парламентът все още ли е представителен? Не трябва ли една четвърт от местата да останат празни за четири години?

Второ, в допълнение към отсъствието на гласоподаватели се добавя и увеличаването на броя на колебаещите се избиратели. Имащите право на глас в Европа не само че гласуват по-рядко, но и по-непредвидимо. Тези, които упражняват правото си на глас, признават може би още легитимността на процедурата, но показват все по-малко лоялност към една и съща партия. Партиите, които могат да ги представляват, се ползват всъщност само от временната подкрепа на своя електорат. В този контекст политолозите говорят за „електорална колебливост“ и отбелязват, че тя се е увеличила неимоверно след 90-те години, като цифрите показват повече от 10, 20 или дори 30% колебаещи се избиратели. Колебаещият се избирател управлява, a политическите сътресения стават все по-чести. „Изборите, проведени досега през новия век, потвърждават тази тенденция“, посочва неотдавнашно обобщение. „Австрия, Белгия, Нидерландия и Швеция отбелязаха нови рекордни стойности с внезапния растеж на крайната десница (Нидерландия през 2002 г.) или внезапния ѝ спад (през 2002 г. в Австрия), което доведе до резултати от изборите, които са сред най-променливите в историята на Западна Европа.

Трето, все по-малко хора са членове на политическа партия. В европейските държави членки само 4,65% от гласоподавателите са все още членове на партия. Става въпрос за средни стойности. В Белгия 5,5% все още имат членска карта (в сравнение с 9% през 1980 г.), в Нидерландия – само 2,5% (срещу 4,3% през 1980 г.), но продължаващият спад навсякъде е безспорен. Скорошно проучване определи този феномен като потресаващ. След систематичен анализ изследователите стигат до извода: „В крайни случаи (Австрия, Норвегия) загубата е повече от 10%, в други е около 5%. С изключение на Португалия, Гърция и Испания (които се демократизират през 70-те години на миналия век), всички други държави също отбелязват съществена дългосрочна загуба в абсолютни числа. Има спад от 1 милион или повече във Великобритания, Франция и Италия, около половин милион в Германия и почти толкова – в Австрия. Политическите партии във Великобритания, Норвегия и Франция са загубили повече от половината от своите членове от 1980 г. насам, а Швеция, Ирландия, Швейцария и Финландия – почти половината. Това са открояващи се цифри, които подсказват, че естеството и значението на членуването в партия са се променили драстично.

Какво означава това за легитимността на една демократична система, ако все по-малко хора търсят връзка с найважните актуални участници в същата тази система? Колко лошо е, че именно политическите партии са институциите, ползващи се с най-малко доверие в Европа? И как се получава така, че същите тези политически партии толкова рядко се тревожат за това?