Днес разгръщаме книгата „Агресията в семейството” от д-р Огнян Димов, в която специализиралият във Франция психоаналитик установява, че не само агресията между интимни партньори, родители, деца, но и агресията към нас самите се оказва дълбоко вкоренена в навиците, възпитанието и културата ни.
А възпитанието и вътрешното себеусещане на родителите особено влияят на нагласата на детето към конкретно поведение.
Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
В „Агресията в семейството” (Изд. „Сиела“) читателят ще открие безценни примери, свързани с различните измерения на агресията – тази на жената към несъстоялата ѝ се женственост, на мъжа към неговата мъжественост, на партньорите преди брака, на съпрузите в брака, в рамките на семейството, както и тази между децата и родителите.
На разбираем език Огнян Димов разглежда различните механизми на несъзнаваното, при които модели от миналото биват пренасяни в настоящето и определят и бъдещото развитие на дадени взаимоотношения.
И макар агресията често да е заложен модел на поведение, от който не само не можем, но и подсъзнателно не искаме да избягаме, тя не трябва да бъде игнорирана.
Тази малка книга дава основата на един искрен и нужен диалог – този със самия себе си, както и този с най-близките.
Aгресията в семейството
Огнян Димов
А. беше един от първите ми пациенти в България, след като взех осъзнато решение да се прибера от Франция и да приложа тук наученото там. Телефонът ми иззвъня, спомням си, че беше понеделник сутрин през май, 2010 г. Приятен женски глас помоли за час за деветнайсетгодишния ѝ син. На уречения час се срещнах с една подчертано женствена и умна жена, с един мълчалив и потиснат съпруг и с едно момче, което изглеждаше с неясна идентичност и сексуалност, следващо безропотно майка си. Както и предположих, тя започна да описва състоянието на сина си. Разказа ми как не се отделя от него, колко дълго чакано дете е, как са обиколили заедно целия свят и са живели в много страни, защото работата ѝ го е изисквала. А. нямаше приятели, защото за десет години от своето средно образование е сменял средно по три държави за година. Майката непрекъснато подчертаваше, че са едно цяло със сина си и сега страда два пъти повече от него, когато го вижда, че не е добре. Попитах я къде е бил съпругът ѝ през цялото време. Отговори ми, че е работил обичайната си работа, не е имал никаква връзка със сина си и се е интересувал само от себе си. На въпроса ми дали тя е направила всичко възможно те двамата да се срещнат, дали е освободила пространство от това фокусиране върху сина си, за да може и бащата да присъства в отглеждането му, тя ми отговори, че темата е сложна и не желае да я коментира в момента. През цялото време А. гледаше в земята и не смееше да каже нищо. Предложих да останем насаме с него. Майка му не закъсня да поясни, че той трудно говори и не се изразява добре. Казах ѝ да не се притеснява за това и че имам богат опит с хора, затворени в себе си. Погледна ме с укор и затвори без думи вратата на излизане. А. седна срещу мен, наведе се напред и се хвана за главата. Замълча, аз го изчаках. След известно време проговори: „Какво трябва да кажа?“. Попитах го: „Кой е „трябва“ в живота ви? Кой ви казва какво да правите и как да мислите?“. Той продължаваше да мълчи. В един момент заплака. Замислих се какво ли преживява това момче? Каква е тази душевна тежест, с която не желае да се раздели? Времето на сеанса изтече и на тръгване само промълви: „Всичко хубаво. Благодаря, че ме изслушахте“. Разбрах, че не иска да се виждаме повече. Бях сигурен, че всъщност този млад човек не сподели нищо за себе си, а имаше какво да каже. Трябваше поне веднъж той да чуе сам себе си. Учуди ме и благодарността му за това, че съм го изслушал, като той през цялото време мълчеше. Явно за него мълчанието е равносилно на изслушване. Предложих му да се видим още веднъж, като този път говори само за това, което иска, а не за това, което трябва. Хареса му идеята и прие повторна среща. Останах с много въпроси от срещата с тези хора, обединени по странен начин в това, което наричаме семейство, може би защото те живееха само в своите отговори.
А. дойде в уречения час навреме. Като отворих вратата на кабинета си, видях срещу себе си един по-различен младеж от момента на познанството ни. Беше по-спокоен, гледаше ме в очите. Едва дочака да седне срещу мен и започна да говори. Сподели колко задоволено дете е бил, как са му изпълнявани всички желания, как са му купувани всякакви неща, дори такива, които никога не е пожелавал. Неусетно стигнахме до отношенията с майка му, която по негови думи е „най-близкият му човек“. За баща си сподели само, че проявява ревност към близостта, която има с майка си. Въпреки еуфоричната представа, която имаше за детството си, няколко пъти каза, че се е чувствал много самотен и неразбран. Попитах го какво е искал да сподели с другите и не е намерил сили или думи, за да го изкаже; той замълча. В края на сеанса сам пожела да се видим отново. При следващата ни среща А. заговори за училището, което е посещавал в Англия, и за тормоза, на който е бил подложен от своите съученици в колежа. Той е бил напълно несамостоятелен, глезен и хилав, което е дало повод за подигравки от страна на другите в класа. Споделил с майка си, която веднага го преместила в друго училище, без дори да се опита да говори с учителите или родителите на децата. В този момент я описа като недиалогична и контролираща всичко, безпардонна към различно от нейното мнение. Прекъснах го с думите: „Това ли искахте да ми кажете, но не посмяхте последния път?“. Той отговори тихо, едва доловимо: „Да“.
Последвалите срещи свързваха в едно минало и настояще. Заговори за това, че от най-ранна възраст спи с майка си в едно легло, а „омразният“ му баща нощува сам в другата стая. Това споделяне на общо легло продължило до петнайсетата му година. Попитах го мисли ли, че това е редно. Отговорът му беше впечатляващ: „В случаите, когато ме нямаше, майка ми и баща ми се караха и обиждаха непрекъснато. Само моето присъствие крепи брака им“. Попитах: „Как понасяте на плещите си тази отговорност?“. Отговорът беше точен: „Смазва ме“.
Сеансите продължаваха. А. се чувстваше все по-добре, а майка му не спираше да звъни и да се информира за състоянието на сина си. Виждах я все по-притеснена от това, че не може да упражнява контрола, на който е свикнала. А. започна да излиза с приятели, да живее живот на млад човек. Майка му междувременно спря да ми звъни, като че ли обидена, че не ѝ казвам детайли за личния живот на сина ѝ, от които се нуждае. Кулминацията настъпи, когато момчето започна връзка с момиче, което майка му категорично не одобри. Дали въобще беше в състояние да приеме която и да е жена до обожаемия си син? При поредната ни среща го видях тъжен и отново душевно затворен. Каза ми само, че това е последният ни сеанс. Родителите му престанали да дават пари за терапия, в случая щял да плати от спестявания. Замълчах и не коментирах. А. не говори през по-голямата част от времето. Накрая каза нещо, което запомних и до днес: „Колкото повече си придаваш важност, толкова си по-прикрит“. Попитах го какво има предвид. Сподели, че не може да воюва с майка си, изоставя всичко и влиза в старата си роля на добро и отсъстващо момче. Не разбираше защо майка му го пази само за себе си. Или много добре разбираше, но се чудеше докога може да продължи да крепи едно уморено семейство и едни разпаднали се отношения.
Миналата година се разхождах в парка „Заимов“. Видях трима души, които вървяха към мен. Разпознах веднага красивата жена със силно присъствие, видях и бащата, който беше започнал да грохва, явно от скритото напрежение в това необичайно семейство. По средата вървеше едно едро същество, с неопределена идентичност. Допуснах, че това е А., но не бях сигурен. Навремето беше момче със спортна фигура. Майка му, явно разпознала учудването ми, се намеси: „Доктор Димов, не го ли познахте, това е синът ни. Той напълно полудя“. Каза го почти възторжено. Чух посланието ѝ – той е вече само мой! Замислих се как това пълно тяло всъщност е най-нормалното в А. Душевно и духовно той се беше предал. Телесно обаче – не. Чрез дебелината младият мъж отблъскваше от себе си тези родители, за да запази глътка нормалност. Класически пример за автоагресия е склонността на човек да живее в зависимост – емоционална или физиологична. Без значение дали става дума за едната, или другата, важно е какво психологически се случва в субекта. При емоционалната зависимост имаме фокусиране върху другия като желание да избягаме от своята собствена уникалност и отговорност. При физиологичната зависимост, без значение към наркотици или алкохол, отново наблюдаваме същия феномен, който големият немски философ и психоаналитик Ерих Фром нарича „бягство от свободата“. Голямата илюзия в склонността към зависимост е, че човек живее с чувството, че е свободен и като такъв се влюбва безпаметно в друг или посяга към наркотиците/алкохола. Истината е точно в обратното. Това са най-несвободните хора, предпочели безотговорното и депресивното пред отговорното и самостоятелното като житейска позиция. До един пациентите, които съм имал с подобен проблем, преди да се фокусират върху друг човек или да отключат зависимост към наркотиците/алкохола, са преминали през тежък емоционален период и не са се усетили разбрани и подкрепени от близките си. Това са хора с проблем в общуването и в способността да създадат емоционална връзка с другия и поради тази причина минават през дрогата/алкохола, за да направят възможна близостта. До един те са запазили нещо инфантилно в себе си – това „океанско чувство“, за което толкова красиво говори големият френски писател Ромен Ролан. Те искат да избягат от разделението между аз и другия, да се върнат още назад и подсъзнателно да се открият в майчината утроба, за да преодолеят живота и да се слеят с красивата неподвижност на смъртта. Винаги съм се изумявал с каква страст тези хора се опитват да запазят психологическия си проблем, който като че ли е единственият им смисъл в живота, как недвусмислено се самоунищожават, запазвайки „нейно величество“ зависимостта. Терапевтичната работа с тях е много трудна и без никаква гаранция за успех. Както ми каза един мой наркозависим пациент: „Защо искате да ми отнемете свободата да си плувам в моите блажени състояния? Какво ми предлагате в замяна – скапания ви живот ли?“. Много трудно можем да конструираме в днешно време някакъв смисъл, за който да се хванем, защото той е винаги ненатраплив, деликатен, трудно се споделя с друг, докато зависимостта е тотална, изпълваща и директна. Тя няма нужда от премълчаване. Само една крачка или една среща – и ти я имаш. Тя обаче убива и за да живееш, трябва да си се научил да обичаш живота повече от смъртта. Това е тази естествено положителна нагласа, която идва от семейството и която детето прихваща за цял живот от родителите си. Това е способността на човек да се радва на малкото, да търси многото в малкото, а не да е запленен от невъзможното, перфектното и абсолютното, което, за съжаление, се шири необмислено сред съвременното консумативно поколение като идеал за подражание.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.