„Машини като мен“ (Изд. “Колибри“) на британеца Иън Макюън  е книга, която, от една страна, ни връща в Лондон през 80-те години на миналия век и от друга – ни поставя пред съвременни въпроси, на които човечеството и до днес не може да отговори.

Авторът разглежда проблемите, които възникват при съжителството между робот и една млада двойка (хора) и паралелно излага тезата, че нашият свят е прекалено несъвършен, за да създаде перфектността, която се очаква от изкуствения интелект. Защото как можем математически да дефинираме любов, справедливост, приятелство, лоялност, престъпление, наказание – всички променливи, пред които ежедневно се изправяме ние, хората.

---

Книги на Иън Макюън може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

 Сюжетът

„Машини като мен“ ни запознава с Чарли, млад 32-годишен мъж, лишен от всякакви амбиции. Той се носи по течението на живота и старателно избягва всякакви постоянни ангажименти за работа. Прехранва се като играе на борсата, но без особен успех.

Влюбен е в Миранда, умна и амбициозна студентка и негова съседка. Когато един ден съвсем неочаквано Чарли наследява пари от починалата си майка, той без да се замисли ги изхарчва, за да си купи Адам – екземпляр от първата серия човешки роботи.

Изработени са само 25 броя – 13 Адамовци и 12 Еви в различни етнически разновидности. Двамата с Миранда внимателно избират качествата, които искат да има неговата личност. Почти съвършеният човек, който създават, е красив, силен, атлетичен и интелигентен. Не след дълго обаче между тях се оформя любовен триъгълник и тогава тези три същества се изправят пред сериозна морала дилема.

Освен че ставаме свидетели на нетипична любовна драма, Макюън ни разказва и едно ужасно престъпление, част от миналото на Миранда. Тази сюжетна линия ни извежда за момент от въпросите за бъдещето и ни хвърля в грозните проблеми на нашия свят, свързани с болката, смъртта, страданието, изкуплението и наказанието. Към това се добавя и трудният живот на едно дете, чието крехко настояще е несправедливо трудно именно заради възрастните.

В този свой предизвикателен роман Иън Макюън задава трудни въпроси. Най-интересният от тях е дали една машина може да разбере човешкото сърце и дали пък ние не сме онези, на които липсва разбиране. Заедно с това той не пропуска и да ни запознае с политическите и социални проблеми на страната си по онова време. Министър-председател е Маргарет Тачър, Фолкландската война е в разгара си, а общественото недовлоство все повече расте.

Впечатленията

На първо място – „Машини като мен“ е една изключително интелигентна книга.

Макюън защитава тезата на художествената си история с валидни политически и социални аргументи, които са представени в детайли.

Той излага идеите си не само с въображение, а с факти.

За разлика от повечето познати (и комерсиални) произведения, които се занимават с бъдещето, авторът не описва една апокалиптична развръзка, при която машините ще изземат контрола от хората и ще застрашат съществуването им. Напротив – той подчертава, че хората са създателите на света на роботите. Интелектът на машините се гради на човешкото възприятие за съвършенство, което в действителност не може да бъде програмирано с точност, защото ние обитаваме един колеблив, несъвършен, несправедлив и несигурен свят. Следователно, Макюън смята, че роботите няма как да разберат по какъв начин да бъдат част от този свят.

На второ място – авторът разглежда темата за любовта. Роботът Адам се влюбва в човек и изразява обичта си по класически човешки начин – с обяснения в любов, стихове и физическа близост. Но, за разликата от хората, Адам демонстрира качество, неприсъщо за тях – той се отнася безпристрастно към обекта на чувствата си и в крайна сметка – остава верен на истината и справедливостта. Докато влюбеният човек не е способен на това. Влюбеният човек напълно оправдава дори осъзнато несправедливи действия в името на любовта. Това прави чувствата на Адам истински на теория, но без безумието, познато ни в любовта, те остават някак незавършени.

На трето, но не последно, място – „Машини като нас“ ни кара да се замислим за правдата. Онази правда, която Миранда самоинициативно е раздала в миналото си спрямо човек, извършил нещо ужасно. И онази правда, която тя иска да осигури в настоящето под формата на дом и семейство за едно момче, лишено от тях. И в двата случая обстоятелствата налагат извънредни решения, които сами по себе си са неправилни на базата на нормите на нашето общество. И никога не биха били опция в един свят, ръководен от интелекта на машините. Което пък мен ме накара да се замисля – по-справедлив ли би бил този друг свят в действителност?

Именно идеята за справедливост се оказва непреодолим вододел между нашия свят и този на роботите, който на този етап прави двата вида неразбираеми и съответно – несъвместими – един за друг. Дали ще намерим математическата дефиниция на всички променливи, на които се градят разбиранията ни и ще можем ли да ги предадем на една предполагаемо по-висша в интелектуално отношение раса – не знаем. Засега. “Машини като мен“ също няма да ви отговори, но ще ви накара да се замислите над настоящето.

Избрани цитати

Да спориш с човека, когото обичаш, е само по себе си особен вид мъчение. Егото се раздвоява срещу себе си.

• И тъй, не знаем много за ума, а искаме да внедрим изкуствен ум в обществения живот. Това е най-многото, което може да постигне машинното самообучение. Би трябвало да предоставим на този ум някакви правила, с помощта на които да живее. Например забрана да лъже? (…) Но нашият обществен живот гъмжи от безобидни, дори от полезни неистини. Как да ги сортираме и отделим една от друга? Кой да напише алгоритъма на малката бяла лъжа, с която спестяваме неудобството на приятел? (…) Все още не знаем как да научим машините да лъжат.
• Според мен всичките Адамовци и Еви не са били програмирани да разбират човешкия подход при вземане на решения, по същия начин, по който нашите принципи се изкривяват под влияние на силовото поле на собствените ни емоции, пристрастия, самозаблуди и всички останали добре установени дефекти в познавателните ни способности. Затова много скоро тези Адамовци и Еви изпадат в отчаяние. Те не могат да ни разберат, защото ние не разбираме себе си. Техните програми за самообучение не могат да ни вместят и проумеят. Ако ние не познаваме собствения си ум, как тогава да създадем техния и да очакваме, че ще се чувстват добре с нас?
• Създаваме машина с интелект и самосъзнание и я пускаме в нашия несъвършен свят. Измислен и изработен според представите на рациото и благоразположен към другите,такъв ум много скоро се озовава във водовъртеж от противоречия. Ние си живеем с тях и списъкът им е дълъг и досаден. Милиони умират от болести, за които знаем, че се лекуват. Милиони живеят в бедност, когато знаем, че има достатъчно за всички. Ние замърсяваме биосферата, макар и да знаем, че тя е единственият ни дом (…) И какво ли още не – геноцид, изтезания, поробване, домашно насилие, малтретиране на деца, стрелба в училищата, изнасилване и още десетки всекидневни безчинства.
• Теоретиците очакваха един изтънчен изкуствен интелект, ръководен от добре обмислени принципи, усвоени след преразглеждането на хиляди и милиони морални дилеми. Такъв интелект би могъл да ни научи как да бъдем добри, как изобщо да бъдем. Човешките индивиди са нравствено несъвършени – непоследователни, емоционално лабилни, склонни към пристрастия и към грешки в познанието, повечето от които користни.
• Самият Алан Тюринг още на младини беше писал и повтарял често, че моментът, в който вече няма да можем да правим разлика между поведението на машината и на човека, е моментът, в който ще трябва да признаем човешкото в машината.

Откъс от “Машини като мен” на Иън Макюън

Малко за автора

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина”, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета”, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота”, „На плажа Чезъл”, „Солар”.

Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър”, а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“.

През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.

Още от/ за Иън Макюън

“Операция „Сладкоугодник“ – шпионска литературна история с неочакван край

Откъс от “В черупката” на Иън Макюън

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева.

Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции.

И от онези, които събират усмивки“, както казва тя. Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.

Тази статия е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с финансовата подкрепа на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.