След големия успех на „Дневникът на един книжар“ издателство „Еднорог“ представя втората част на нашумялата по цял свят книга на Шон Битъл – „Изповедите на един книжар“.

В Уигтън, шотландски град, посветен на книгите, чийто календар е изпълнен с фестивали, срещи с писатели и всичко останало, свързано с вълшебната безкрайност на книгата, се намира най-голямата книжарница за книги на втора ръка.

Собственикът й, Шон Битъл, става неочаквано автор на световен бестселър, когато решава да публикува своя дневник.

Очакват ни комични срещи с читатели, весели и тъжни случки из живота на книжаря, носталгия по доброто старо време, но и непоколебима вяра в неповторимата магия на хубавата книга.

Отново се появяват любимите герои на Шон Битъл, озоваваме се сред красивите пейзажи на Шотландия и се сблъскваме с проблемите на човек, опитващ се да преживее от търговия с книги с помощта на саркастичното си чувство за хумор и новата си, вярна, но невротична помощница със забележителния прякор Бабчето, пристигнала чак от Италия.

„Докато метях тротоара пред магазаина, покрай мен минаха две жени. Едната каза на другата: –

Няма смисъл да влизаме, вътре има само книги.“

Изповедите на един книжар

Шон Битъл

Денят беше мрачен, но поне вече нямаше дъжд и вятър. Краят на празниците винаги е белязан с рязък спад в броя на клиентите, но днес това усещане за пустота в книжарницата беше омекотено от факта, че първият посетител беше Джеф Мийд. Джеф е свещеник от презвитерианската енорийска църква в близкото село Къркинър, и впечатлението, което създава у хората, е обобщено вероятно най-добре от моя приятел Фин, който веднъж ми каза, че „Джеф се чувства по-добре, когато служи на погребения, отколкото на сватби.“ Но това не отговаря на действителния му нрав – той е дяволит, остроумен, забележително интелигентен, с богословско образование. Джеф е едър, внушителен мъж, на когото не остава много до пенсия. Скоро след като купих този магазин, през 2001 година, той влезе да разгледа книгите. Бях купил един човешки скелет с естествени размери и имах намерение да го провеся от тавана (нямам представа защо, но той си е още тук и свири на цигулка). Тогава го бях разположил временно на едно от креслата край камината и бях поставил „Делюзията Бог“ на Ричард Докинс в костеливите му пръсти. Чух как в дълбините на магазина някой изрева от смях, а малко след това се показа Джеф и заяви:

– Ето как искам да ме намерят, когато ми дойде времето.

………………………………………………………………………

Един клиент поиска да му дам визитна картичка, но аз не можах да намеря такова нещо. Трябва да има повече от година, откакто за последен път са ми искали визитна картичка. Идеята изглежда очарователно старомодна в тази епоха на хиперконективност. В началото, когато купих магазина, клиенти – и особено други търговци на книги – редовно ми оставяха визитките си, но това вече просто не се случва, също както хората не оставят картички с имената си като знак, че са се отбили в нечий дом, както се е правело в джорджианската и във викторианската епоха.

…………………………………………………………………………….

Ето какво се получи днес по електронната поща:

От:хххххххххх

Тема: Светът се нуждае от моята книга

Текст на съобщението:

с радост бих се възползвал от възможността да рекламирам книгата си при вас. написал съм книга, която ви гарантира, че човекът, когото сте си намерили, ще остане ваш партньор до края на живота ви, като същевременно премахва необходимостта от лъжи, манипулации и преструвки. предотвратява емоционални щети и анулира риска от самоубийство като опасност за човешкия живот, въоръжавайки хората с познания за човешката личност.

……………………………………………………………

Ники е единственият останал представител на персонала, наброявал някога двама души на пълен работен ден и един – на почасова работа. Тя е моя добра приятелка, макар че възгледите ни по много въпроси се разминават жестоко. Тя е член на „Свидетели на Йехова“. Аз не съм религиозен. Тя е вече към петдесетте, има двама пораснали сина, и е безкрайно забавна. Освен това е предана на книжарницата и неимоверно работоспособна. В нейните очи аз съм пречка за успеха на магазина, затова тя системно пренебрегва инструкциите ми и предпочита да действа така, сякаш магазинът е неин.

………………………………………………………………………

В книжарницата влязоха трима ловци на пернат дивеч. Един от тях забеляза голяма викторианска гравюра в рамка – „Риболов в Конемара“, която струваше 40 паунда и каза:

– Не искам да нахалствам, но каква е най-добрата цена, която можете да дадете за това?

Казах, че може да я има срещу 35 паунда. Купи я заедно с три подписани рисунки на Робин Ейд*, които бях купил от Мери, моята приятелка от антикварния магазин. За съжаление никой не е проявил интерес към препарирания язовец, който купих също от нея – като изключим децата, които са очаровани от него.

………………………………………………………………….

Днешното недоразумение в книжарницата:

Клиент: Тук ли съм оставил моята таблица на приливите?

Аз: Никога досега не съм ви виждал.

Клиент: Това няма значение. Продавате ли таблици на приливите?

Аз: Не.

……………………………………………………………….

Капитана (моят котарак) всеки момент ще премине границата към животозастрашаващо затлъстяване, вече е с размерите на малко дете. На всичкото отгоре сега и зимната козина върху тлъстините му е гъста и плътна, така че често стряска клиентите, които, след като са почувствали в краката им да се търка нещо, което сигурно си представят като грациозно и гъвкаво котенце, свеждат погледи и виждат по-скоро някакво подобие на затлъстяла пума.

…………………………………………………………………………………

Ники пристигна навреме, ококорена от вълнение – „Нямаш представа какво съм ти донесла“. Изтръпнал от ужас, предположих, че може да е нейната почерпка по случай онова, което тя нарича „Гастрономически петък“. (Всеки четвъртък вечер, след като е била на среща на „Свидетелите на Йехова“ в Кингдъм Хол, Ники оплячкосва щандовете със стоки с намалени цени в супермаркета в Странрар.) С неприкрит възторг тя отвърна:

– ПОЗНА!

И извади от джобовете на кафявото си палто, което понякога носи над черната грейка – и с което прилича на професионален стрелец от Средния Запад – две бутилки плашещо синтетична на вид бира, които открила с намалена цена в „Лидл“.

…………………………………………………………………………………………………………

Двойка чужденци влязоха непосредствено след Ники. Жената попита:

– Значи това е библиотека?

Аз: Не, това е книжарница.

Жената: Означава ли това, че хората могат да заемат оттук книги?

Аз: Не, книгите се продават.

Жената: А вие купувате ли книгите? Може ли някой просто да донесе някоя книга, да ви я даде и да си вземе друга?

[започвах бързо да губя воля за живот]

Жената: А тези старите тук продавате ли ги, или са просто изложени като декорация?

…………………………………………………………………………………………………..

Докато ядях препечена филийка, пред щанда застана един клиент и каза:

– Три неща: право, философия, духовност.

Поздравих го за умението му да брои. Той ме изгледа презрително и се понесе нанякъде.

Тази сутрин имам ужасни болки в гърба, затова отидох до аптеката, за да си купя обезболяващи лекарства и бях посрещнат по начин, който вероятно в света на фармацевтичната индустрия се равнява на посрещане на герой. Нямах представа на какво го дължа, докато Мей, която работи в аптеката, не спомена статията за бетонните книжни спирали в местния ни вестник, „Фрий Прес“. След това много хора се изредиха в магазина, за да изразят съчувствие и да предложат подкрепа.

Много книготърговци страдат от болки в гърба: работата ни изисква вдигане на тежки кашони от пода, а уврежданията на гърба са неизбежна последица от това.

………………………………………………………………..

Докато подреждах книгите в историческата секция, при мен дойде един клиент и каза:

– Бях тук преди две години, тогава имахте една книга на Роджър Пенроуз. Знаете ли какво е станало с нея?

В магазина има 100 000 заглавия и ние продаваме вероятно около 20 000 книги годишно. Като съберем залежалата стока за рециклиране, книгите, които клиенти ни оставят, защото не им трябват, и книгите, които сме продали през изминалите петнайсет години, предполагам, че през ръцете ми са минали почти един милион книги. Не си спомням книгата на Роджър Пенроуз.

………………………………………………………………………………………

Огромен мъж с миниатюрно куче (по-дребно от Капитана) прекара половин час в секцията с еротична литература, а после се премести в секция „Теология“.

………………………………………………………………………………

В единайсет сутринта една стара жена, закичена със значка на Шотландската национална партия, започна да се пазари за едно старо издание на „Пинокио“ с твърди корици в идеално състояние. Струваше 4.50 паунда.

– Наистина не можете да очаквате, че ще платя толкова, не и в тези времена на финансови затруднения.

Очевидно не ѝ идваше наум, че книжарниците са сред най-потърпевшите във „времена на финансови затруднения“.

………………………………………………………………………………

Ники е оставила списък със свършеното в мое отсъствие:

• Купих малко книги.
• Върнах други.
• Метох пред магазина.
• Опразних рафтове в секцията за железници.
• Внесох книгите на тема „Хералдика“ от стаята към градината.
• Забавлявах Капитана
• Грижих се за очарователни клиенти, страдащи от диария
• Усмихвах се на всички
• Обработвах книги от кашоните
• Накратко казано, свърших много малко работа, както винаги
• Трябваше да се оправям с много глупаци
• Свалих всички книги за летеца Бигълс* за един очарователен стар човек
• Отново изслушах господин Бедствие.
• Имаше безброй ахкащи клиенти, заявяващи, че направо обожават магазина

Имаше и още няколко коментара, но ако ги поместя тук, сериозно рискувам да подадат иск в съда срещу мен.

………………………………………………………………………………………………..

Развих нова стратегия, за да се справям с клиенти, които се пазарят. Когато искат намаление, аз ги питам с какво си изкарват прехраната. С помощта на някои несигурни догадки преценявам дали печелят повече от мен или по-малко. В крайно невероятния случай да печелят по-малко им отпускам десет процента намаление. При почти неминуемия вариант да печелят повече им давам възможност да ми платят с десет процента по-висока цена. На това му се казва прогресивна икономика.

…………………………………………………………………………………..

Точно когато Ники изчезна за обедната си почивка, един много стар човек, придвижващ се с помощта на два бастуна, си купи книга със заглавие „Секс за напреднали: ясно описани позиции за експлозивно удовлетворение“.

……………………………………………………………………………

След като тя си тръгна, докато поставях цени на книги за планински туризъм, един клиент ме попита:
– Имате ли секция за стари книги?

Аз отговорих:
– Какво имате предвид, книги за стари книги? Библиографии и други такива? Или питате дали държим по-старите книги на едно място?

Клиентът отвърна:
– Не знам.

…………………………………………………………………………..

Днес беше официален празник, а освен това и последен ден от „Пролетното веселие“. Магазинът гъмжеше от деца, които го обръщаха нагоре с краката. Дани (мой съсед и водопроводчик) дойде да огледа жилището отзад, където трябва да направи някои неща, които съм запланувал. Извиних му се, че го безпокоя на официален празник, а той само се засмя и каза, че официалните празници не се различават по нищо от останалите дни. За самонаетите лица, както и за повечето от онези, които се занимават с търговия на дребно официалните празници не са това, което си представят другите хора. За по-голямата част от хората в страната тези празници са като дълъг уикенд: почивка, ваканция. Но за моя бизнес това е времето, когато в магазина идват хора, при това хора, склонни да харчат пари, така че вместо да си почивам, аз в крайна сметка работя по-дълго, отколкото през някой обикновен уикенд. Това обикновено съвпада с наличието на пълна къща гости, които искат да стоят до късно вечерта, да пият и да разговарят.

…………………………………………………………………………………

Често, когато продават книги, хората ми казват, че биха искали техните книги „да си намерят добър дом“, като че ли става дума за обичан домашен любимец или унаследена ценна семейна вещ. Нямам представа дали книгите, които продавам, се озовават в „добър дом“ или не, и ако бях толкова претенциозен, че да настоявам за това или дори да разпитвам купувачите дали имат „добър дом“, в който да занесат книгите, подозирам, че това би провалило до голяма степен търговията ми.

Емануела като че ли се ориентира добре и работи старателно, макар да държи да носи бели ръкавици, когато пипа книгите. Не съм никак сигурен, че Ники я харесва, но Емануела като че ли остава в блажено неведение по отношение на нейното неодобрение.

…………………………………..

Фло днес беше на работа. Ето тазсутрешния резултат на усилията ѝ, изписан на черната дъска:

СПЕЦИАЛНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ – вие ни давате пари, а ние ви даваме книги!

……………………………………………………………………

Друго малко дете държеше книга, на която нямаше поставена цена и обясняваше на сестра си, че така сме „примамвали хората да си купуват нещо“ – защото трябвало да дойдат до щанда и да попитат каква е цената. Един мъж, вероятно баща на тези деца, попита:

– Името на магазина е „Книжарницата“, защото е пълен с книги, така ли?

Чудя се как тези хора успяват да улучват устата си с лъжицата.

…………………………………………………………………………..

След работа запалих камината и дочетох „Живата планина“. Тъжно е, че тази блестяща, трогателна книга е била издадена посмъртно. Описанията на насладите и рисковете на планинарството, пречупени през призмата на спомена, звучат подчертано познато и пораждат асоциации:

„Съществува един феномен, свързан с пророчески досег до свръхестественото, който, признавам, ми е познат. Често, когато лежа у дома в леглото си, си спомням места, през които съм преминавала, без да се замисля, без да изпитам и помен от страх, и съм се смразявала от ужас при спомена. В такива случаи ми се струва, че никога няма да отида отново там; страхът ме побеждава, ужас се надига в гърлото ми. И когато все пак се върна, ме понася познатият порив на духа. Не знам има ли Бог или няма, но отново ме обзема тази позната екзалтация.“ Тази екзалтация, за която говори тя, може би е позната на много хора, които са обикаляли шотландските възвишения и планини; имаш усещането, че си в някакъв откъснат от всичко свят, едновременно познат и непознат.