Необикновена двойна биография на две от най-влиятелните личности на XX век – Уинстън Чърчил и Джордж Оруел – излиза на български като част от поредицата „Власт и отговорност”.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Чърчил и Оруел. Борбата за свобода” от Томас Рикс преплита съдбите на държавник и писател и поставя въпроса за разликата между слово и действие.

Когато Европа се сблъсква с една от най-големите си заплахи в средата на XX век – Втората световна война – на карта застават не просто политическите очертания на света, животът на големи групи в обществото, но и самата свобода.

Далновидността, визионерството и проактивността на единици успяват да предпазят демокрацията от заплахите на авторитаризма – и от крайнодясното в лицето на Хитлер, и от лявото в лицето на Сталин. Сред тях повече от всички се открояват две имена – политикът Уинстън Чърчил и класическият автор Джордж Оруел.

„Чърчил и Оруел. Борбата за свобода” от Томас Рикс прави обзор на целия живот и труда на двамата визионери – от началото на века, през двете световни войни, чак до последствията от борбата срещу Хитлер.

Чърчил и Оруел. Борбата за свобода

Томас Рикс

Един ден през 50-те години един от внуците на Чърчил влиза в кабинета на дядо си. Истина ли е, пита детето, че ти си най-великият човек на света? В типичния си маниер Чърчил му отговаря: „Да, а сега се разкарай“.

Теорията за „великия човек“ днес е до голяма степен недооценена. А понякога от личностите зависи много. Чърчил и Оруел оставят траен отпечатък върху днешния ни живот и начин на мислене. Наистина не те създават проспериращия либерален следвоенен Запад – с устойчивия му икономически възход и трайното разширяване на равноправието на жените, цветнокожите, хомосексуалистите и маргинализираните малцинства, – но със своите усилия те спомагат за създаването на политическите, физическите и интелектуалните условия, които направиха този свят възможен.

Отдавна се възхищавам на всеки един от тях поотделно, но за мен те се превърнаха във взаимносвързан субект, когато прекратих отразяването на войната в Ирак и се посветих на Гражданската война в Испания от 1936 до 1939 г. Докато изследвах участието на Оруел, установих, че и двамата са били военни кореспонденти, какъвто бях и аз тогава. Оруел отразява и участва в Испанската война, а Чърчил има подобно участие в Бурската война от 1899 до 1902 г.

* * *

Кои са тези мъже, с какви аргументи гарантират мястото на личността в съвременния свят и как достигат до тези възгледи? Книгата се фокусира върху ключовите години от живота им – 30-те и 40-те години на двайсети век. Сърцевината на техните биографии обхваща ключовия период от възхода на нацизма до следвоенните години.

В този период мнозина техни съвременници се отричат и заклеймяват демокрацията като провал. Двамата обаче никога не изпускат от поглед универсалните ценности на индивида: правото да бъде различен от мнозинството, правото да греши – дори непрекъснато, правото му да не вярва в силата на мнозинството и необходимостта да твърди, че високопоставени служители могат да грешат – най-вече тогава, когато те категорично не смятат така. Както пише Оруел, „ако свободата изобщо значи нещо, то тя е правото да кажеш на хората онова, което не желаят да чуят“ – а що се отнася конкретно за него – фактите, които те не желаят да приемат. Това именно право той отстоява през целия си живот.

Чърчил ни помогна да имаме свободата, на която се радваме сега. Текстовете на Оруел за свободата определят нашето възприятие за нея днес. Поставени в този контекст, животът и творбите им се разбират по-добре. В резултат на това ние ще разбираме по-добре света, в който живеем днес, и може би ще бъдем по-добре подготвени да се справим с него, както те великолепно се справиха със своя свят.

Да се върнем сега към двамата, когато са млади и поемат по своя път в живота.

ГЛАВА 2
АВАНТЮРИСТЪТ ЧЪРЧИЛ

През един типично влажен декемврийски ден на 1884 г. в Южна Англия десетгодишният тогава дребен червенокоско Уинстън Чърчил, постъпил неотдавна в училището на мис Томсън в Брайтън, се забавлява в часа по изкуство, като дърпа свой съученик за ухото. В крайна сметка жертвата преминава в контранастъпление и пробожда в гърдите с джобно ножче своя инквизитор, младия Уинстън.

Чърчил не се притеснява да признае, че е бил „палаво момче“. Въпреки това той пропуска да спомене тази случка в автобиографичните си текстове, вероятно защото дори собствената му майка го упреква за това. „Не се съмнявам, че Уинстън се е закачал жестоко с момчето и нека това да му е за урок“, пише Джени Чърчил на бащата на Уинстън, който е в Индия. „В края на краищата – обяснява тя – острието на ножа се заби само половин сантиметър в тялото на сина ми – достатъчно дълбоко да го запомни, но доста плитко, за да го нарани сериозно.“ Месец по-късно разкрепостеният му баща, лорд Рандолф Чърчил, като научава в Индия за случилото се у дома, отбелязва небрежно: „Надявам се да няма повече пробождания“.

В днешно време за подобно отношение към собствения им син родителите могат да бъдат обвинени в престъпна немарливост. Бащата на Уинстън, човек с успешна кариера в Консервативната партия, сякаш рядко е разговарял със сина си. Десетилетия по-късно Уинстън пише, че не си спомня за повече от „три или четири по-продължителни интимни разговора с него“. Докато посещава училището в крайбрежния град Брайтън, на стотина километра южно от Лондон, Чърчил се натъжава, като научава, че баща му е идвал в града да произнесе реч, но не е намерил време да го посети. „Ти нито веднъж не се отби да ме видиш по време на неделните си пътувания до Брайтън“ – упреква той баща си в писмо. По-късно, вече в училището „Хароу“, Чърчил най-настойчиво моли баща си да го посети във връзка с тържество за връчване на отличия. „Ти никога не си ме посещавал“ – с укор пише той, като изрично подчертава, че училището му е само на половин час път с влака от Лондон. „Ако вземеш влака от Бейкър Стрийт в 11:07 часа, ще пристигнеш в „Хароу“ в 11:37.“ Пише и на майка си: „Моля те, накарай папа да дойде. Никога не е идвал“. Но лорд Рандолф така и не отива.

Майката на Чърчил си има други грижи. Джени Джеръм Чърчил, „красива, повърхностна, обсипана с диаманти пантера“, както я описва един от биографите на Чърчил, предизвиква фурор в късното викторианско общество със своите деветнайсетина любовници според пресмятанията на най-консервативните ѝ съвременници. Други изчисляват, че тя е спала с двеста мъже през живота си, но по-внимателните биографи смятат тази бройка за доста крайна. „Буди съмнение, че числото е кръгло“, пише един от най-добрите – политикът Рой Дженкинс.

Във всеки случай, пише Кон Кофлин, експерт по ранните години на Чърчил, лейди Рандолф Чърчил се радва „меко казано, на активен социален живот“. Във времена, когато татуировки се виждат предимно при хора от сенчестия свят, тя е с татуирана змия на китката на лявата си ръка. След ранната кончина на първия ѝ съпруг – бащата на Уинстън, тя шокира лондонското общество, като се омъжва за елегантен младеж на възрастта на сина ѝ. На всичко отгоре, след като се развежда с този мъж, тя се омъжва за трети път, и то отново за връстник на Уинстън. Твърди се, че към края на живота си тя казва: „Никога няма да се примиря с мисълта, че не съм най-красивата жена в стаята“.

През една коледна ваканция вечно заетите родители на Чърчил го изпращат при баба му – херцогинята на Марлборо. Няколко седмици по-късно тя им пише с облекчение: „Днес Уинстън тръгва отново на училище. Между нас казано, никак не съжалявам, защото с него е голяма тегоба“.

В първото училище на Чърчил боят с пръчка е доста популярна възпитателна мярка, използвана до степен на кръв и писъци. „Ах, как мразех това училище“, пише Чърчил. След това родителите му го местят в малкото либерално академично средище в Брайтън, където на Чърчил – който вероятно е страдал от някакъв вид синдром на дефицит на вниманието – много предвидливо му е позволено да изучава само онези предмети, които го интересуват и които по негови спомени са: „френски, история, много поезия (която знае наизуст) и най-вече езда и плуване“. Но дори и там, макар да се чувства по-добре, Чърчил успява да се класира последен по успех.

Директорът на училището си спомня, че характерно за Чърчил е „да забравя, да е нехаен, неточен и нередовен във всяко едно отношение“. Независимо от тези свои недостатъци той се научава да пише и се изразява добре още като тийнейджър. „Основната структура на обикновеното английско изречение ми влезе в кръвта, което е нещо прекрасно“, казва той. Умелото боравене с английския език ще се превърне в основно оръжие в двете му поприща – политиката и писането. Той публикува близо 15 милиона думи в живота си. Формалното му образование обаче приключва тогава и в знанията му по-нататък остават големи бели петна. Чърчил си спомня, че завършва училище „доста обезкуражен“. Родителите му смятат, че не е достатъчно умен да стане юрист и го насочват към армията, предпочитано поприще за не особено блестящите потомци на британската аристокрация. За по-глуповатите младежи е по-лесно в пехотата, отколкото в Кралския флот, който се смята за по-важен за отбраната на островната нация и подборът на кадрите зависи от успеха им.

*

Книгата ще бъде представена от 18:30 ч. на 12 ноември 2019 г. в American Corner, Столична библиотека (пл. „Славейков“ 4). Участие в своеобразната дискусия ще вземат проф. Веселин Методиев, Весела Чернева, създателят на поредицата „Власт и отговорност“ Свилен Спасов и отговорният редактор на книгата Христо Блажев.