Разгръщаме страниците на още една брилянтна творба на Дубравка Угрешич, обявена за най-добра книга на 2018 г. от „Пъблишърс Уийкли“, „Къркъс Ривюс“ и „Ню Стейтсман“.

„Лисица“ (превод: Русанка Ляпова) пленява читателя с бликащата оригиналност на авторката и изкусното преплитане на реално и въображаемо.

От минните полета на Балканите, през Централна и Западна Европа, Русия и Япония, та чак до Гранд Каньон, от потънали в забвение имена на руския авангард, през Булгаков и Набоков, та чак до българска народна песен…

Наслагват се пластове география, история, литература, традиции и култура.

Дубравка Угрешич разсъждава за „това, как се създават разказите“ и как животът пише романи, за личностното съществуване като низ от бележки под линия. Фантазия и действителност преливат едно в друго, вплитат се автобиографични мотиви, елементи на есе, критическа статия, публицистична проза.

Това мощно разножанрово повествование удивява с невероятната ерудиция на авторката, с умението й остро, проницателно и иронично да подлага на „дисекция“ социалния свят и човешкия манталитет, с искрящите асоциации и хрумвания.

И току отнейде надникне рижа лисица – като символ или метафора, митично същество, „тотем на писателите“, като самотен боязлив обитател на запустели места.

Лисица

Дубравка Угрешич

Наистина, как се създават разказите? Сигурна съм, че много писатели си задават този въпрос, макар че повечето отбягват да му отговорят. Защо? Може би защото не знаят отговора или пък се страхуват, че ще заприличат на онези лекари (вярно е, че такива се срещат все по-рядко!), които при разговор с пациента използват предимно латински термини, за да демонстрират своето превъзходство над пациента (което имат, тъй или иначе) и да го държат в подчинение (в каквото той и бездруго се намира). Затова писателите предпочитат да свиват рамене и да оставят читателите да вярват, че разказите никнат като бурените, пък и сигурно така е по-добре. И без това от литературните разсъждения на тази тема може да се състави доста дебела антология на глупостта. А колкото по-очевидна е една глупост, толкова повече са почитателите на нейния автор; като на онзи известен писател, дето упорито повтаря, че моментът на епифания в творческата му биография бил някакъв бейзболен мач. В мига, в който топката полетяла във въздуха, той бил осенен от мисълта, че е романописец! След мача, щом се прибрал у дома си, тутакси седнал на бюрото и се захванал да пише, и не е спирал и до ден днешен.

Руският писател Борис Пилняк започва своя „Разказ за това как се създават разказите“ (текстът е едва десетина страници) с изречението, че в Токио, на някаква случайна среща се запознал с писателя Тагаки, за когото някой му споменал, че станал известен с роман, в който описвал една „европейска жена“, рускиня. Вероятно въпросният автор щял да се изпари напълно от съзнанието на Пилняк, ако в японския град К., в архива на Съветското консулство писателят не се натъкнал на документите на София Василиевна Гнедих-Тагаки, която молела за репатриране.

А нататък, какво станало по-нататък? Другарят Джурба, домакинът на Пилняк, негов земляк и секретар в Съветското консулство, завел своя гост в планината над града, за да му покаже храма на лисицата. „Лисицата е въплъщение на лукавството и предателството. Ако духът ѝ се всели в някой човек, неговият род бива прокълнат. Лисицата е тотемът на писателите“, пише Пилняк. Храмът се издигал в сянката на кедровите дървета, върху скала, надвиснала над морето, а на олтара му дремели лисици. Отгоре се откривала гледка към планинската верига и океана и било странно тихо. Там, на това свято място, Пилняк се замислил как се създават разказите.

Японският храм на лисицата и автобиографията на София Гнедих-Тагаки (която другарят Джурба му дал да прочете) подтикнали Пилняк да напише споменатия разказ. София завършила гимназия, за да работи като учителка, но само докато „не се появял женихът“ (според коментара на Пилняк); тя била обикновено момиче, „каквито в стара Русия имало с хиляди“ (отново негов коментар); „глуповата като поезията, както и се полага на осемнайсет години“ (отново Пилняк). Женските биографии в Русия си приличат „като две капки вода: първа любов, загуба на невинността, щастие, съпруг, дете и твърде малко други неща“. Тази на София заинтригувала Пилняк едва „когато корабът акостирал в пристанището Цуруга“, именно тогава тя се превърнала в „биография кратка и необикновена, което я отделя от хилядите биографии на провинциални руски жени“.

Впрочем как младата жена от Владивосток се озовала на кораб, пътуващ за Цуруга? Като използва фрагменти от нейната автобиография, Пилняк умело пресъздава живота ѝ във Владивосток през двайсетте години на миналия век. Тя наема стаичка в къщата, в която живеел и японският офицер Тагаки. За него се говорело, пише София в кратката си автобиография, че „се къпе два пъти на ден, носи копринено бельо и нощем си слага пижама“. Тагаки говорел руски, но вместо л изговарял р, което звучало смешно, особено когато четял на глас поезия от любимите си руски поети („Дишара нощ…“).

Макар че по законите на японската армия офицерите нямали право да се женят за чужденки, София и Тагаки бързо се сгодяват, „по тургеневски“.

Преди да замине за Япония – защото скоро след това във Владивосток нахлуват руснаците, – Тагаки дава на София указания и пари, за да може да отпътува и тя. София потегля от Владивосток за Цуруга, където японската Гранична полиция я арестува и разпитва за връзката ѝ с Тагаки. Тя признава, че двамата са сгодени. Полицията довежда и Тагаки, предлага му да разтрогне годежа и да върне София във Владивосток, ала той отказва. Вместо това я качва на влака за Осака, там трябва да я посрещне неговият брат и да я отведе на село, в дома на родителите му, докато той самият остава на разположение на Военната полиция. Случаят бързо бива решен в негова полза: естествено, изхвърлен е завинаги от армията и е осъден на две години изгнание, но получава разрешение да изтърпи присъдата на село, в къщата на родителите си, „потънала в цветя и зеленина“.

Младоженците прекарват времето си в сладостно усамотение. Нощите им са изпълнени с бурни плътски страсти, а ежедневието им е спокойно, непомрачено от нищо. Тагаки е мил, но вглъбен и предпочита през деня да се уединява в своя кабинет.

„Тя обичала, уважавала и се бояла от мъжа си: уважавала го, защото бил всесилен, благороден, мълчалив и знаел всичко; обичала го и се бояла от него заради изпепеляващата му страст, която подчинявала и отслабвала волята – нейната, а не неговата“, пише Пилняк. И въпреки че не знае много за своя съпруг, София е напълно щастлива и доволна от съвместния им живот. Когато изгнанието на Тагаки официално приключва, младата двойка остава да живее на село. И тогава в усамотението на техния живот нахлуват репортери, фотографи, разни хора… София открива каква е тайната на ежедневното оттегляне на съпруга ѝ в кабинета: през тези две или три години Тагаки е написал роман.

Въпреки че по това време вече знае малко японски, София не е в състояние да прочете романа. Моли съпруга си да ѝ каже нещо за него, но той избягва да говори на тази тема. Благодарение на успеха на книгата техният живот се променя; вече разполагат със слуги, които да им готвят ориз, и частен шофьор, който често откарва София в близкия град на покупки. Бащата на Тагаки „се кланял на жената на сина си по-почтително, отколкото тя на него“. София започва да се радва на славата на своя съпруг.

Тя открива какво е съдържанието на романа, когато я посещава някакъв „журналист от столицата“, който говори руски. Тагаки е посветил целия си роман на София, описвайки всеки миг, прекаран с нея. Сякаш журналистът я изправя пред някакво огледало, в което „видяла самата себе си да оживява на хартия и нямало значение, че в романа с клинична точност било описано как се гърчи в страст и стомашно разстройство; страшното, страшното за нея започнало след това. Тя осъзнала, че всичко, целият ѝ живот е бил материал за наблюдение, че мъжът ѝ я е шпионирал във всеки един момент: оттук започнал нейният ужас, това било жестоко предателство спрямо всичко, което притежавала“. Пилняк твърди, а ние би трябвало да му вярваме, че автобиографията на тази „глуповата жена“ в частите, които се отнасяли за нейното детство, гимназията и Владивосток, била напълно безинтересна, докато в описанието на дните, прекарани с мъжа ѝ, тя успяла да намери „точни, силни и прости думи“. Накратко, София „изоставила славата на съпруга на известен писател, любовта и еротичната възбуда на ясписовите времена“ и решила да се върне в родината, във Владивосток.

За авторката

Дубравка Угрешич е родена през 1949 г. в Кутина, Хърватия, в семейство на хърватин и българка. По време на етническите конфликти в бивша Югославия в началото на 90-те избира доброволното изгнаничество и интелектуална свобода и емигрира в Холандия.

Творчеството й е щедро на критики към съвременното общество, често поднесени шеговито и иронично, разнищва проблемите с идентичността и имиграцията, както и порочното, често снизходително отношение към жените писателки.

Преведени на повече от 20 езика, произведенията й са удостоени с престижни отличия, сред които наградата на Берлинската академия по изкуствата „Хайнрих Ман“, Международната литературна награда „Нойщадт”, наричана още „Американската Нобелова награда за литература“, и номинация за Международната награда „Ман Букър“.

Дубравка Угрешич ще бъде удостоена с почетното звание „Доктор хонорис кауза” на Софийския университет на 23 октомври от 11:00 часа.

Още от Дубравка Угрешич

Откъс от “Форсиране на романа река” на Дубравка Угрешич

Откъс от “Баба Яга снесла яйце” на Дубравка Угрешич