Развълнувани от предстоящото издание на Фестивала за съвременни изкуства „Вода“ се срещаме с Петя Стойкова – основател, танцьор и хореограф в известната танцова компания „Дюн” (с над 30-годишна, красива история) и я молим да сподели истории и вдъхновение с нас.

Запознай ни с Петя Стойкова – с танцуващата, с пътешестващата, с жадната…

Аз съм Петката, от Бургас, Дюн, Която обича Африка с цялото си сърце, има две прекрасни деца и страхотен мъж, най-невероятната и обичаща майка на света е моята, вярвам в Енергията и Душата, вярвам в траснформиращата сила на изкуството и не харесвам крайната елитарност, не мога да плувам и да карам колело, но мога да танцувам много неща, аз съм на 22 а не на 45, презимето и фамилията ми са Стайкова Стойкова, може би за това не мога да стоя на едно място.

Танцуващата не спира.

Пътешестващата мечтае за Африка. След Африка нищо не е същото.

Жадната… За какво съм жадна? В момента не знам. Изследвам.

Преди да тръгнем по 30-годишните стъпки на „Дюн“, които силно ни вълнуват и вдъхновяват, разкажи ни твоята лична, любовна история с танца. 

Когато бях на 12 години, гледах един танцов филм. Толкова исках да приличам на главната героиня, че си сформирах банда и в последствие животът ми някак следваше стъпките на този филм, поне до едно време.

Това беше времето, в което телевизията наскоро беше станала цветна, а каналите бяха само 2. Бандата, която се заформи покрай този филм се превърна в нещо, в което силно вярвахме. И беше съвсем като на филм. Случвало ми се е да ме гони полицията, за танцуване на улицата :-)

Бяхме малко като секта.

Обличахме се еднакво и танцувахме, като повтаряхме стъпките от филма, на паркинга пред нашия блок. Впоследствие си добавихме наши стъпки.

Отидох да уча хореография в Нов Български Университет, в класа на Маргарита Арнаудова. Това беше единствената такава специалност по това време. Появи се и интернет. А с него и международните възможности. И така….

Групата се казваше ДЮН. Кръстници ни станаха популярните по това време Балет Веда, на които подражавахме. А филмът се казва “Божествени тела”. Нищо общо със съвременния танц :-) Но имаше много общо с каузата да танцуваш. Да си танцьор за нас винаги е било титла. Наскоро празнувахме 33 години от приятелството си.

Затвори очи за миг – ние нашите ще държим отворени за красотата, която предстои да видим – как се роди „Дюн“, кои спектакли виждаш? Направи ни част тях, от идеята и процеса, от случващото се на сцената и публиката.

Първият ни спектакъл се казваше “Какво виждаш там”. Мнооого, много отдавна :-) Но най-важният и зареждащ беше “Пространства”, 1997 г.

В началото на нашето съществуване не сме имали хореографи  или преподаватели по танц. Сами си бяхме такива. Първите ми хореографии бяха непосредствени, без да се замислям, без да знам че някъде съществува огромен набор от техники и практики.

Всичко, което правя е много лично.

Някакъв опит за пречистване или за бунт по определена тема. Понякога се случва представлението да е много въздействащо (обикновено моите представления въздействат на обикновените хора. Професионалната публика има други сетива) и някой от зрителите да се появи зад сцената разплакан.

Това някак ми връща енергията, която съм дала. Не че имам за цел да накарам публиката да плаче. Просто вярвам, че спектакълът, освен зрелище, е и пречистващ процес. Ако някой преживее така моето представление, аз съм щастлива.

От градски карнавали до Дни на Африка – разкажи ни за културния живот и съвременното изкуство в Бургас, така както ти го виждаш, преживяваш, но най-вече създаваш.

Културния живот в Бургас никак не ми стига. Не ми стига и съвременното изкуство. Бургас  е прекрасен град, но няма условия за развитие на съвременните изкуства и независимите творци. Затова аз преживявам това, като се опитвам да създавам условия. Правя чудеса от храброст и това е нещо, с което определено не се гордея. Чувствам се изтощена.

Дните на Африка… ах, откакто се върнах от Кения през 2016 г. всеки ден страдам, че не съм там. В Кения ме заведе режисьорката Елена Панайотова, като част от нейния страхотен проект – кауза “PAYA – Performing Arts for Youth in Africa”, за което съм изключително благодарна.

17 години преди това живях 2 месеца и половина в Сенегал, като творчески резидент по програма на Юнеско. Сега правя всичко възможно да привнеса малко Африка около себе си. От това се появи Дни на Африка в Бургас. Имам големи планове за продължението на това събитие. Продължавам да търся финансиране и съмишленици за следващите издания.

От къде извира фестивалът за съвременно изкуство „Вода“? Да се гмурнем в пердишните му издания – кои представления, инсталации, артистични акции изникват в ума ти, когато мислиш за предходните му 2 издания? Изненада ли те публиката – с някоя реакция, отношенеи, нагласа? А артистите?

„Вода“ извира от опита ми с Дюн. Един ден просто открихме това пространство и снимахме първия си танцов филм в него. Беше необятно преживяване. Цели 3 дни живяхме в басейна и снимахме. Много години по-късно това вдъхнови стартирането на фестивала.

До момента за мен най-ярки впечатления са оставили спектакълът на Куклен театър – Видин и Театър “Де Ла Масю” – “Хронолог” , по време на второто издание. Невероятен спектакъл – свят, в който се потапяш! Напоследък най-хубавите представления, които съм гледала са куклени спектакли за възрастни. Като този.

Друг ярък спомен е “Голем” – спектакъл на режисьорката Анна Данкова. Това е спектакъл, който смятах, че определено няма да харесам. Но в последствие приех провокацията и съм щастлива, че тя стигна и до бургаската публика, която рядко може да види такива произведения.

Тази година „Вода“ предизвика – няма да е пресилено да кажем – гражданска вълна. Как се случи така?

Тази година „Вода“ се реализира с изключително малък бюджет. Не получихме субсидиите, които очаквахме. И аз бях готова да се откажа. Но момичетата от екологичната фондация Биоразнообразие и Архитект Мариана Сърбова, която е също участник в предишните издания на фестивала, ме разубедиха. В последствие направихме кампания за набиране на средства (събрахме около 4000 лв.), кандидатствахме пред местната Програма за съфинансиране на културни проекти на Община Бургас и ето ни сега, треперим какво ще се получи този път.

Този път е екстремно!

Имаме половината от бюджета…

Фестивалът за съвременни изкуства ВОДА 2019 дава възможност за авторство на зрителите

Преди години сравни танца с пчелите, за съжаление, по отношение на изчезването им, особено извън столицата, когато говорим за танца. С какво би го сравнила сега?

Начин на живот.

В текста към едно представление на „Дюн“ се казва: „Желанията създават действителността. Гледай навътре.“. Ти накъде гледаш сега? За какво мечтаеш?

Работим по един спектакъл, в който Светлината е главния герой. Голямо предизвикателство е, защото

искаме да се получат неща, които на пръв поглед изглеждат невъзможни.

Ще работим съвместно с немския звуков дизайнер Абел Корински, който познавам също от „Вода“. Мой партньор в работата е Радослав Йорданов – един чудесен танцьор, който срещнах в НАТФИЗ докато правихме спектакъла “I wish”. Двамата работим заедно по този проект.

А невъзможното е, че искаме да отделим светлината от обекта и да я направим самостоятелно сияние. Спектакълът ще се казва “Сияние”.

А над какво работиш в момента? Разкажи ни – ако етапът позволява – за новия си проект и, най-вече, за търсенията и процеса на работа.

В момента съм в най-мащабния бърн аут, който някога съм преживявала. Не знам какво ще излезе след него. В момента не мечтая. Само слушам. Чакам да дойде момента, в който желанията ми ще се определят сами. Да, така се случи. След много много карнавали, битки и силни каузи… Но знам, че е правилното нещо. И че след него ще е чисто.

Това интервю е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с финансовата подкрепа на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.