Радваме се на първото българско издание на „Конференцията на животните” от един от най-проницателните и най-популярни детски писатели – Ерих Кестнер.

Илюстрациите (почти толкова известни, колкото и самата история) са дело на талантливия художник и любимец на децата от цял свят Валтер Трир.

„Конференцията на животните” (превод: Жанина Драгостинова) е написана през 1949 г., непосредствено след Втората световна война, но и днес тя звучи като страстен апел за правата на децата, срещу насилието, глупостта и политическото невежество.

Когато в един прекрасен ден лъвът Алоис, слонът Оскар и жирафът Леополд се срещат на чаша чай край езерото Чад в Северна Африка, те дълго мислят и заключават: светът на хората е несправедлив; възрастните не могат да правят нищо друго освен революции, нови болести, глад и войни…

И животните решават да организират конференция, за да помогнат на децата. Делегати от всички краища на планетата се стичат към Високата къща. Почетни гости са деца от петте континента. Но какво могат да сторят животните, че хората да ги чуят?

Конференцията на животните

Ерих Кестнер

В един прекрасен ден животните се почувстваха тъпо. Лъвът Алоис, който както винаги в петък отиде на среща с Оскар, слона, и с Леополд, жирафа, за да пийнат по чашка край езерото Чад в Северна Африка, каза, тръскайки боядисаната си грива:

– О, тези хора! Ако не бях такъв блондин, на секундата щях да почернея от яд!

Оскар, слонът, се извърна изпод вдигнатия хобот, с който допреди малко като с хладък душ беше пръскал прашния си гръб, протегна се мързеливо и избоботи с дълбокия си бас нещо, което другите двама не разбраха.

Жирафът Леополд стоеше с потопени във водата крака и пиеше на малки бързи глътки. После рече:

– Ужасни хора! А пък биха могли така хубаво да си живеят! Гмуркат се като риби, бягат като нас, носят се по водата като патици, катерят се като диви кози, летят като орлите – и за какво използват всичките си способности?

– За войни! – изръмжа лъвът Алоис. – За да правят войни. И революции. И стачки. И повсеместен глад. И нови болести. Ако не бях такъв блондин, на секундата щях…

– …да почернееш от яд – довърши изречението жирафът, който отдавна знаеше наизуст думите на животните от пустинята.

– Жал ми е за децата им – обади се слонът Оскар и пусна надолу ушите си. – Толкова мили деца! А всеки път трябва да участват във войните, революциите и стачките, като на всичкото отгоре възрастните твърдят: били направили всичко това само за да могат един ден децата да живеят по-добре. Какво нахалство, нали?

– Един братовчед на жена ми – почна да разказва Алоис – по време на последната световна война имал ангажимент в голям цирк в Германия. В номер с балансиране и скачане през обръчи. Хасдрубал, страшилището на пустинята, е артистичният му псевдоним. При масивна въздушна атака палатката изгоряла, а животните хукнали…

– Горките деца! – избоботи големият слон.

– Целият град бил обхванат от пламъци, животните и хората крещели – продължи лъвът, – а горещият вятър опърлил гривата на Хасдрубал, братовчеда на жена ми, и оттогава носи перука. – Алоис гневно удари с опашката си по пясъка на Сахара. – Тези глупаци! – извика той. – Непрекъснато предизвикват войни и след като разрушат всичко, почват да си скубят косите! Ако не бях такъв блондин…

– Добре… – прекъсна го жирафът. – Но ругатните не помагат. Нужни са действия!

– Да! – извика силно Оскар, слонът. – Най-вече заради децата, които те имат – но какви действия?

Тъй като не им хрумна нищо, те се заклатушкаха мрачни към домовете си.

*

Когато Оскар се прибра вкъщи, децата слончета не искаха да си лягат и най-малкото помоли:

– Прочети ни, моля те, нещо!

Бащата хвана списанието „Нова Сахара“ и зачете на висок глас: „Четири години след края на войната все още в Европа има хиляди деца, които не знаят къде са родителите им, и безброй родители, които…“.

– Стига, Оскар! – каза жена му. – Това не е за малки слончета!

*

Когато Леополд се прибра у дома, жирафчетата не искаха още да си лягат и най-малкото помоли:

– Тате, моля те, прочети ни нещо!

Тогава бащата взе „Дневен сахарски куриер“ и зачете: „Четири години след края на войната броят на бежанците в западната част на Германия се е увеличил до четиринайсет милиона, предимно старци и деца, и това число продължава месец след месец да става още по-голямо. Никой не иска да ги…“.

– Стига, Леополд! – каза жена му. – Това не е за малки жирафчета!

*

Когато Алоис влезе в спалнята, всичките му деца викнаха в един глас:

– Моля те, моля те, прочети ни нещо!

Таткото посегна към вестник „Сахарски глас“ и каза:

– Тихо, сега! – След което зачете:

– „Четири години след края на войната, която разруши половината свят и чиито последици и до днес се усещат, вече се носят слухове за нова война, която била тайно подготвяна, и следващата…“

– Веднага престани, Алоис! – извика жена му. – Стига! Това не е за малки лъвчета!

*

Когато слончетата и всички деца на останалите животни заспаха, Оскар, големият слон, отиде в кухнята, където жена му миеше съдовете, за да помогне при бърсането им.

– Просто да излезеш извън кожата си! – избуча той.

– Заради толкова малко съдини! – рече тя. – От ден на ден ставаш все по-мързелив!

– Нямам предвид твоите чинии и чаши – каза той, – мисля си за хората! За бежанците, за атомната бомба, за стачките, за глада в Китай, за излишъка в Южна Америка, за войната във Виетнам, за изчезналите деца и родители, за безредиците в Палестина, за затворите в Испания, за черния пазар, за емигрантите… – Той се отпусна изтощено на един кухненски стол.

Жена му тъкмо изплакваше с хобота си купичките за мляко на децата.

– Там! – извика той внезапно.

Тя се стресна и изпусна едната купичка.

– Там! – избоботи той глухо и удари с юмрук по кухненската маса, където лежеше „Сахарски вечерен вестник“. – Там! Чети! По дяволите, отново конференция! О, тези хора! Могат само да разрушават! Почнат ли нещо да строят, се получава Вавилонската кула! Просто ми е мъчно за децата!

За автора

Ерих Кестнер (1899–1974) е германски поет, белетрист, журналист, последователен пацифист и непримирим демократ. По време на нацисткия режим в Германия книгите му са забранени, а много от тях – публично изгорени. Неговите романи за деца, сред които „Емил и детективите“, „Антон и Точица“, „Двойната Лотхен“, „Хвърчащата класна стая“, му донасят световна слава и го превръщат в любим писател на няколко поколения. Носител е на литературните награди „Ханс Кристиян Андерсен” и „Георг Бюхнер“.