През 2019 г. издателство „Колибри” ще предложи на читателите едни от най-влиятелните произведения на световноизвестната писателка Дубравка Угрешич.

Вече се радваме на ново издание на „Баба Яга снесла яйце“ в превод на Русанка Ляпова.

Романът е възхитителна смесица от фолклор, хумор, феминизъм, културологичен анализ и художествен разказ, политика и пътепис.

Една оригинална, нестандартна интерпретация на образа на страховитата старица, била някога Велика богиня.

В типичния си стил, смесица от мощно въображение, ирония, скрит смисъл и неочаквани обрати, Дубравка Угрешич умело преплита реалност и легенда, съвремие и древност.

От яйцето на Баба Яга се излюпват превъплъщенията на митичната героиня и на днешните й посестрими, изтъкавайки мъдра, сюрреалистична, наситена със символи и послания приказка за женската душевност, за изпитанията и предизвикателствата на старостта и тленността.

Книгата неслучайно спечелва на авторката американската литературна награда James Tiptree 2010.

Баба Яга снесла яйце

Дубравка Угрешич

ОТНАЧАЛО НЕ ГИ ВИЖДАТЕ…

Отначало не ги виждате. А после като заблудена мишка в полезрението ви попада случаен детайл: демодирана дамска чантичка, смъкнат чорап, набран около подутия глезен, плетени ръкавици на ръцете, старомодна шапчица на главата, възрядка побеляла косица, чийто цвят преминава към виолетово. Собственичката на виолетовия нюанс поклаща механично глава като куче-играчка и се усмихва с бледа усмивка…

Да, отначало са невидими. Преминават край вас като сенки, кълват въздуха пред себе си, стъпват несигурно, тътрузят крака по асфалта, придвижват се със ситни миши стъпчици, влачат подире си колички, подпират се на метални проходилки, окичени с множество ненужни кесийки и торбички като някой дезертьор, останал в пълно бойно снаряжение. Има и такива, дето все още са „на линия“; с деколтирани летни рокли и кокетна „боа“ от пера на врата, със старомодни астраганени палта, полупроядени от молци, с лица, по които се стича размазан грим. (Впрочем кой би успял да се гримира успешно с очила на носа?!)

Търкалят се край вас като купчина спаружени ябълки. Мърморят си нещо под носа, разговарят с невидими събеседници като индианците. Возят се по автобуси, трамваи и в метрото като нечий забравен багаж, дремят с глави, клюмнали на гърдите, или пък се озъртат наоколо, чудят се на коя спирка да слязат и дали изобщо да слизат някъде. Понякога спирате за миг (само за миг!) пред домовете за стари хора и ги разглеждате през стъклената преграда: седят на масата, прокарват пръсти по нападалите хлебни трошици като по Брайлова азбука и изпращат някому непонятните си послания. Дребнички, сладки стари дамички. Отначало не ги виждате. А после ги зървате в трамвая, в пощата, в магазина, в чакалните на поликлиниките, на улицата, тук една, там втора, ето отстреща четвърта, пета, шеста, виж ти, как изведнъж се намножиха?! Погледът ви минава бавно по детайлите: подутите като понички крака в отеснелите обувки; увисналата кожа от вътрешната страна на ръката, вроговените нокти, кожата, набраздена с капиляри. Разглеждате внимателно тена на лицето: поддържан – занемарен. Отбелязвате сивата пола и бялата блузка с бродирана якичка (не твърде чиста!). Блузката е просенена и посивяла от пране. Закопчана е накриво, мъчи се да разкопчее копчето, но не става, пръстите са се вдървили, костите са стари, станали са леки и кухи като птичи. Други две й помагат и ето, с общи усилия закопчават якичката. Тъй пристегната по врата изглежда като момиченце. Другите две приглаждат с пръсти скромната бродерийка на якичката, възхитени възгласи, каква старинна бродерия, още от мама ми е, о, някога всичко е било толкова красиво и благопристойно. Едната е набита, с голяма подутина на тила, прилича на престарял булдог. Другата е по-стройна, но кожата на врата й е сбръчкана като на пуйка. Движат се в малка групичка, три кокошчици…

Отначало са невидими. А после изведнъж започвате да ги забелязвате. Влачат се по света като армия престарели ангели. Една ви се навира в лицето. Разглежда ви с ококорени очи, с избледнял син поглед и изрича молбата си с горда и едновременно просеща снизхождение интонация. Моли за помощ, трябва да прекоси улицата, а не може сама, или да се качи в трамвая, а коленете не я държат, да намери някаква улица и номер, а си е забравила очилата… Пронизва ви остро съчувствие към това остаряло създание, трогнати извършвате добро дело и ви залива приятното чувство на защитници. Тук, точно в този момент, трябва да се опомните, да удържите на зова на сирените, с усилие на волята да охладите пламенния порив на сърцето си. Запомнете, тяхната сълза не означава същото като вашата. Размекнете ли се, отстъпите ли, размените ли някоя дума в повече и ще попаднете в тяхна власт. Ще се плъзнете в свят, в който не сте възнамерявали да попадате, защото времето ви още не е дошло, защото, за бога, часът ви все още не е ударил.

ПЪРВА ЧАСТ

Иди там – не знам къде,
донеси онова – не знам какво

ПТИЦИТЕ В КОРОНИТЕ НА ДЪРВЕТАТА, КОИТО РАСТАТ ПОД ПРОЗОРЦИТЕ НА МАМА

Лете въздухът в квартала в новата част на Загреб, където живее майка ми, мирише на птичи курешки. В листата на дърветата пред блока шумолят стотици хиляди птици. Комшиите разправят, че това са скорци. Най-много врява вдигат в задушните следобедни часове преди дъжд. Някой побеснял съсед току грабне въздушна пушка и разпръсне пернатите обитатели със залпови изстрели. Птиците плясват с криле и излитат на гъсти ята в небето, правят няколко тегела налявонадясно-нагоре-надолу, сякаш четкат небесния свод, и после с истерично цвъртене се изсипват като летен порой върху едрия листак. Шумно е като в джунгла. Звуковата пелена ни обгръща през целия ден, струва ти се, че навън непрекъснато барабани дъжд. Понесени от течението, през отворените прозорци в жилището ни влетяват леки перца. Мама взима четката за прах, събира ги с мърморене и ги изхвърля в кофата за смет…

– Няма ги вече моите гургулици – въздъхва. – Помниш ли гургулиците?

– Да… – казвам.

Смътно си спомням, че се беше привързала към две гургулици, които идваха на прозореца й. Мразеше гълъбите. Влудяваше я сутрешното им монотонно гукане.

– Гадни тъпи птичища! – рече. – А забелязала ли си, че и тях вече ги няма?

– Кои?

– Ами гълъбите!

Не бях обърнала внимание, но май и те бяха изчезнали.

Скорците я дразнеха, особено смрадта през лятото, но като че ли се беше примирила. Защото нейният балкон, за разлика от останалите, поне беше чист. Показа ми малко оплескано местенце в самия край на парапета.

– При мен уцелват само ей там. Да беше видяла балкона на Любица!

– Защо?

– Целият е осран! – каза и се закиска като момиченце. Детска копролалия, очевидно думата осран й се струва смешна. Същата дума разсмива и десетгодишния й внук.

– Като в джунгла… – отбелязвам.

– Точно тъй – съгласява се тя.

– Макар че днес навсякъде е джунгла… – допълвам.

И наистина сякаш птиците са се изплъзнали от контрол, окупирали са градовете, превзели са парковете, улиците, шубраците, пейките, ресторантите на открито, спирките на метрото, гарите. И като че ли никой не забелязва тяхното нашествие. Европейските градове са окупирани, както твърдят, от руски свраки, клоните на дърветата в парковете се превиват под тежестта им. Гълъби, чайки, свраки прелитат в небето, а тежки черни врани, разтворили клюнове като клещи, куцукат по тревните площи. В амстердамските паркове са се размножили зелени папагалчета, избягали от домашните си клетки: ятата им кръстосват небето в бръснещ полет като зелени хвърчила. Амстердамските канали са превзети от големи бели гъски, долетели от Египет, поспрели да си починат за кратко, и тъй си и останали тук. Градските врабчета са станали толкова нагли, че ти отмъкват сандвича от ръката и се разхождат дръзко по масите на откритите кафенета. Прозорците на квартирата ми в Далем, един от най-красивите и зелени берлински квартали, са се превърнали в любимо място за курешките на местните птици. И нищо не може да се направи, освен да пуснеш щорите, да дръпнеш завесите или да се мъчиш ежедневно с миене на оплесканите прозорци.

Кима, но май не ме слуша…

Нашествието на скорци в квартала започна някъде преди три години, когато „се разболя“. Думите в лекарската диагноза бяха дълги, плашещи и „гадни“ (Тая гадна диагноза!), затова си избра глагола „разболея се“. (Откакто се разболях, всичко се промени!) Понякога събираше смелост и като докосваше челото си с пръст, добавяше: – За всичко е виновна тая моя… паяжина…

„Паяжината“ бяха метастазите в мозъка, появили се седемнайсет години след открития навреме и успешно излекуван рак на гърдата. Прекара известно време в болница, мина през серия от десетина процедури по лъчетерапия и оздравя. Ходеше редовно на прегледи, другите неща бяха малко или много наред и нямаше нищо драматично. „Паяжината“ остана в някакво тъмно, труднодостъпно кътче на мозъка, и не помръдваше. С времето мама се примири с нея, живна и я прие като нежелан квартирант.

През последните три години биографията й се сведе до купчина епикризи, медицински изследвания, радиологически анализи, а фотоалбумът й – до снимки на мозъка, правени на рентген и скенер. На тях се вижда нейният красив заоблен череп, закрепен върху гръбначния стълб, леко изнесен напред, ясните очертания на лицето със затворени клепачи, сякаш спи, мозъчната обвивка, напомняща странна шапчица и едва забележима усмивка на устните.

– На снимката изглежда тъй, сякаш в главата ми вали сняг… – сочи с пръст изображението на скенера.

Гъстите корони на високите дървета, израснали под прозорците на мама, достигат чак до апартамента й на шестия етаж. В листака им щъкат стотици хиляди малки птички. Сврени в знойната лятна нощ, дишаме тежко, обитатели и птици. В мрака с различен ритъм бият хиляди сърца, човешки и птичи. През отворените прозорци въздушните струи довяват белезникави перца. Те кацат на пода като парашутисти.

За авторката

Дубравка Угрешич е родена през 1949 г. в Кутина, Хърватия, в семейство на хърватин и българка. По време на етническите конфликти в бивша Югославия в началото на 90-те избира доброволното изгнаничество и интелектуална свобода и емигрира в Холандия. Творчеството й е щедро на критики към съвременното общество, често поднесени шеговито и иронично, разнищва проблемите с идентичността и имиграцията, както и порочното, често снизходително отношение към жените писателки. Преведени на повече от 20 езика, произведенията й са удостоени с престижни отличия, сред които наградата на Берлинската академия по изкуствата „Хайнрих Ман“, Международната литературна награда „Нойщадт”, наричана още „Американската Нобелова награда за литература“, и номинация за Международната награда „Ман Букър“.

Според „Пъблишърс Уийкли” „Баба Яга снесла яйце” е постмодерен поглед върху мита, женствеността и старостта, който разтваря широко прозореца към славянската литература.