„Свят без принцове“ е втората част на „Училището за Добро и Зло” от Соман Чейнани.

В края на първата книга от бестселъровата поредица, оглавила класациите на „Ню Йорк Таймс“ веднага след излизането си,  вещица и принцеса избират приятелството пред съдбата, която им отреждат приказките.

Животът, обаче, се оказва по-различен от това, което са очаквали.

Вълшебните приказки имат свои правила и магическият свят на Училището за Добро и Зло не може да намери покой, докато историята на двете момичета не бъде завършена.

В „Училището за Добро и Зло. Свят без принцове“ Соман Чейнани създава грандиозен и мащабен магичен свят, в който проблемите от реалния свят заживяват свой нов живот.

Романтика, приятелство, лоялност, магия, хумор и загадка се преплитат в напрегнат и вълнуващ сюжет, за да докажат, че рамките на стереотипите могат да бъдат разбити, а доброто и злото често вървят ръка за ръка.

Училището за Добро и Зло

Соман Чайнани

1

(…) По средата на най-гъстото скупчване от надгробни камъни се намираше Грейвс Хил номер 1. Къщата не беше покрита с дъски или закована с пирони като домовете до езерото, но това не я правеше по-приветлива. Стълбите, водещи към верандата, блестяха в плесенясало зелено. Мъртви брези и лозя се увиваха около тъмно дърво, а островръхият покрив, тесен и черен, приличаше на вещерска шапка.

Докато се изкачваше по скърцащите стъпала, Софи се опита да не обръща внимание на миризмата – смесица между чесън и мокра котка, и отклони погледа си от обезглавените птици, въргалящи се наоколо, които, без съмнение, бяха жертва на въпросната котка.

Почука на вратата и се подготви за битка.

– Махни се – каза един груб глас.

– Не трябва да говориш така на най-добрата си приятелка – загука Софи.

– Ти не си най-добрата ми приятелка.

– Кой е тогава? – попита Софи, чудейки се дали Бел не беше успяла да стигне някак до Грейвс Хил.

– Не е твоя работа.

Софи пое дълбоко въздух. Не искаше още един инцидент като с Радли.

– Вчера прекарахме толкова добре, Агата. Помислих си, че може да го направим отново.

– Ти ми боядиса косата в оранжево.

– Но я оправихме, нали?

– Винаги пробваш кремовете и отварите си върху мен само за да видиш как действат.

– Нали за това са приятелите – каза Софи. – Да си помагат един на друг?

– Никога няма да съм толкова красива, колкото теб.

Софи се опита да измисли нещо хубаво, което да каже. Забави се прекалено дълго и чу чифт обувки да се отдалечават с тежки стъпки.

– Това не означава, че не може да сме приятелки! – извика Софи.

Една позната котка, безкосместа и набръчкана, изсъска към нея от другия край на верандата. Тя се врътна отново към вратата.

– Донесох бисквити!

Стъпките от обувки спряха.

– Истински или такива, които ти си направила?

Софи се отдръпна от прокрадващата се котка.

– Пухкави и маслени точно както ги обичаш!

Котката изсъска.

– Агата, пусни ме…

– Ще кажеш, че мириша.

– Не миришеш.

– Защо го каза миналия път тогава?

– Защото миналия път миришеше! Агата, котката съска…

– Може би помирисва скрити замисли.

Котката оголи нокти.

– Агата, отвори вратата!

Котката скочи към лицето є. Софи изпищя. Една ръка се заби между тях и бутна котката надолу.

Софи вдигна очи.

– На Рийпър му свършиха птиците – каза Агата.

Отвратителната купчина черна коса на главата є изглеждаше, сякаш е покрита с олио. Огромната є черна рокля, безформена като чувал за картофи, не успяваше да скрие плашещо бледата є кожа и стърчащите кокали. Очи като на калинка изпък-ваха от хлътналото є лице.

– Мислех, че може да се разходим – каза Софи.

Агата се облегна на вратата.

– Все още се опитвам да разбера защо си ми приятелка.

– Защото си мила и забавна – каза Софи.

– Майка ми казва, че съм кисела и нацупена – каза Агата. – Следователно една от вас лъже.

Тя посегна към кошницата и дръпна покривката, под която се показаха сухи бисквити от трици без масло. Агата стрелна Софи с унищожителен поглед и влезе в къщата.

– Значи няма да се разхождаме? – попита Софи.

Агата започна да затваря вратата, но видя унилото є изражение. Сякаш Софи се беше надявала на тази разходка колкото и тя самата.

– Кратка разходка – мина тежко покрай нея Агата. – Но ако кажеш нещо самодоволно, надменно или повърхностно, ще накарам Рийпър да те последва до вкъщи.

Софи се затича след нея.

– Но тогава изобщо няма да мога да говоря!

*

След четири години ужасната единадесета нощ на единадесетия месец беше дошла. Под следобедното слънце площадът кипеше от приготовления за пристигането на Директора. Мъжете остреха мечове, залагаха капани и организираха нощната стража, а жените бяха подредили децата в редичка и се бяха заловили за работа. На красивите отрязваха косите как да е, почерняха зъбите им, а дрехите накъсваха на дрипи. Грозничките измиваха, обличаха ги в ярки цветове и им покриваха главите. Майките умоляваха най-послушните деца да обиждат или ритат сестричките си, най-лошите бяха подкупвани да се молят в църквата, а останалите в редицата караха да пеят селския химн „Благословени са Обикновените“.

Страхът се разстилаше като заразна мъгла. В една тъмна уличка касапинът и ковачът разменяха книжки с приказки, за да намерят идеи как да спасят синовете си. Под кривата часовникова кула две сестри изреждаха имена на злодеите от приказките с цел да открият някаква закономерност. Група момчета се завързаха заедно с вериги, няколко момичета се скриха на покрива на училището, а едно маскирано дете изскочи от храстите, за да изплаши майка си, с което веднага си заслужи боя.

Дори бездомната бабичка се включи, като подскачаше пред мизерен огън и викаше дрезгаво:

– Изгорете книжките с приказки! Изгорете ги всичките!

Но никой не є обръщаше внимание и никакви книги не бяха изгорени.

Агата гледаше всичко това невярващо.

– Как може цял град да вярва в приказки?

– Защото са истински.

Агата се спря.

– Не може наистина да вярваш, че легендата е истина.

– Естествено, че вярвам – каза Софи.

– Че някакъв Директор отвлича две деца, завежда ги в училище, където едното се научава на Добро, а другото на Зло, и двете се дипломират по предмет, наречен приказки?

– Да, горе-долу е така.

– Кажи ми, ако видиш фурна.

– Защо?

– Искам да си сложа главата в нея. Кажи ми също, моля те, какво преподават в това училище?

– Ами, в Училището за Добро учат момчетата и момичетата като мен как да стават герои и принцеси, как да управляват справедливо царства, как да намерят Щастливия край – каза Софи. – В Училището за Зло те учат как да станеш зла вещица или грозен трол, как да правиш заклинания и зли магии.

– Зли магии? – закикоти се Агата. – Кой е измислил това? Някое четиригодишно?

– Агата, доказателството е в книжките с приказки! Можеш да видиш изчезналите деца на картинките. Джак, Роуз, Рапунцел – всичките имат своя приказка…

– Не виждам нищо, защото не чета глупави книжки с приказки.

– А защо тогава има цяла купчина от тях до леглото ти? – попита Софи.

Агата се намръщи.

– Виж, кой може да каже, че тези книжки са верни? Може да е номер на продавача на книги. Може би е начинът на Старейшините да накарат децата да не влизат в гората. Каквото и да е обяснението, не е някакъв Директор и не са зли магии.

– А кой тогава отвлича децата?

– Никой. Всеки четири години двама идиоти се скриват в гората и се надяват да изплашат родителите си, но се изгубват или ги изяждат вълци и ето ти – легендата продължава.

– Това е най-глупавото обяснение, което съм чувала.

– Не мисля, че аз съм глупавата – каза Агата.

Имаше нещо в това да бъде наречена глупачка, от което кръвта на Софи кипна.

– Просто те е страх – каза тя.

– Да, бе – засмя се Агата. – И защо да ме е страх?

– Защото знаеш, че идваш с мен.

Агата спря да се смее. След това погледът є се премести от Софи към площада. Селяните ги зяпаха като решението на някоя загадка. Добро в розово, Зло в черно. Идеалната двойка за Директора.

Все още вцепенена, Агата видя десетки изплашени очи да се взират в нея. Първата є мисъл беше, че след утрешния ден тя и Софи ще могат да се разхождат на спокойствие. Застанала до нея, Софи гледаше как децата запомнят лицето є, в случай че някога се появи в книжките им с приказки. Първата є мисъл беше дали гледаха така и Бел.

След това я видя през тълпата.

С обръсната глава и изпоцапана рокля, Бел беше коленичила в мръсотията и мажеше лицето си с кал като обезумяла. Софи си пое въздух. Бел беше точно като другите. Тя искаше скучна сватба с мъж, който щеше да стане дебел, мързелив и взискателен. Искаше монотонни дни готвене, чистене и шиене. Искаше да рине изпражнения, да дои овце и да коли квичащи прасета. Искаше да изгние в Гавалдън, докато кожата є се покриеше с кафяви петна и зъбите є изпадаха. Директорът никога нямаше да вземе Бел, защото Бел не беше принцеса. Тя не беше… нищо.

Софи се усмихна победоносно към жалките селяни, наслаждавайки се на погледите им, сякаш стоеше пред лъскави огледала.

– Да тръгваме – каза Агата.

Софи се обърна. Очите на Агата бяха приковани в тълпата.

– Накъде?

– Далече от хората.

*

Докато слънцето избледняваше до червена сфера, две момичета – едното красиво, другото грозно – седяха заедно на брега на едно езеро. Софи пълнеше копринена торбичка с краставици, а Агата хвърляше запалени клечки кибрит във водата. След десетата клечка Софи я погледна.

– Това ме успокоява – каза Агата.

Софи се опита да намери място за последната краставица.

– Защо някой като Бел ще иска да остане тук? Кой би предпочел това пред приказка?

– А кой би предпочел да остави семейството си завинаги? – изсумтя Агата.

– Освен мен, имаш предвид – каза Софи.

Двете замълчаха.

– Чудила ли си се някога къде е отишъл баща ти? – попита Софи.

– Казах ти. Тръгнал си е, след като аз съм се родила.

– Но къде може да е отишъл? Заобиколени сме от гора! За да изчезне така… – Софи се обърна внезапно. – Може би е открил магически портал! Може би те чака от другата страна!

– Или може би просто се е върнал при жена си и се е преструвал, че аз никога не съм се случвала, и е умрял преди десет години при нещастен случай в мелницата.

Софи прехапа устни и отново се зае с краставиците.

– Когато ти идвам на гости, майка ти никога не е вкъщи.

– Вече ходи в града – каза Агата. – В къщата не идват достатъчно пациенти. Сигурно е заради местоположението.

– Сигурна съм, че е така – каза Софи, но знаеше, че никой не би се доверил на майката на Агата да излекува обрив от памперси, да не говорим за някоя болест. – Не мисля, че хората се чувстват много добре в гробищата.

– Гробищата си имат и добрите страни – отвърна Агата. – Няма любопитни съседи. Не се отбиват разни продавачи. Няма и подозрителни „приятели“, които носят маски за лице и диетични бисквити и ти казват, че ще отидеш в Училището за Зло в Страната на вълшебните приказки.

Тя хвърли доволно една клечка.

Софи остави краставицата.

– Значи сега съм подозрителна.

– Кой те е молил да идваш? Бях си много добре сама.

– Винаги ме пускаш.

– Защото винаги изглеждаш толкова самотна – каза Агата. – И ми става жал за теб.

– Жал за мен? – светнаха очите на Софи. – Всъщност ти имаш късмет, че поне някой идва да те види. Имаш късмет, че някой като мен ти е приятел. Имаш късмет, че някой като мен е добър човек.

– Знаех си! – избухна Агата. – Аз съм твоето Добро дело! Просто пионка в глупавата ти фантазия!

Софи не каза нищо дълго време.

– Може би ти станах приятелка, за да впечатля Директора – призна тя най-накрая. – Но вече не е само това.

– Защото те разкрих – измърмори Агата.

– Защото те харесвам.

Агата се обърна към нея.

– Никой тук не ме разбира – каза Софи, загледана в ръцете си. – Само ти. Ти виждаш коя съм. Затова постоянно се връщах. Вече не си Доброто ми дело, Агата.

Софи я погледна.

– Ти си ми приятелка.

Шията на Агата стана яркочервена.

– Какво има? – намръщи се Софи.

Агата се сви в роклята си.

– Ами, ъъ… просто аз… аз, ъъ… не съм свикнала да имам приятели.

Софи є се усмихна и взе ръката є в своята.

– Е, сега ще сме приятелки в новото ни училище.

Агата изстена и се отдръпна.

– Да кажем, че се принизя до твоето ниво на интелигентност и се престоря, че вярвам на всичко това. Защо аз да отида в училището за злодеите? Защо всички са ме избрали за Господарката на Злото?

– Никой не е казал, че си зла, Агата – въздъхна Софи. – Просто си различна.

Агата присви очи.

– Как съм различна?

– Ами, като за начало, винаги носиш само черно.

– Защото не се цапа.

– Никога не излизаш от къщи.

– Защото там няма хора, които да ме гледат.

– В състезанието „Измисли приказка“ твоята завършваше с това, че Снежанка я изяждат лешояди, а Пепеляшка се удавя във ваната.

– Мислех, че е по-добър край.

– Даде ми мъртва жаба за рождения ден!

– За да ти припомня, че всички умираме и накрая гнием под земята, изяждани от личинки, затова трябва да се радваме на рождените си дни, докато ги имаме. Мислех, че е изпълнено със смисъл.

– Агата, ти се облече като булка за Хелоуин.

– Сватбите са страшни.

Софи я зяпна.

– Добре, де. Значи съм малко по-различна – погледна я сърдито Агата. – И какво от това?

Софи се поколеба.

– Ами, в приказките различните обикновено се оказват… зли.

– Казваш, че ще стана Велика вещица – изрече обидено Агата.

– Казвам, че каквото и да се случи, ще имаш избор – отговори меко Софи. – И двете ще изберем как ще свърши приказката ни.

Известно време Агата не каза нищо. След това докосна ръката на Софи.

– Защо толкова много искаш да напуснеш това място? Толкова, че би повярвала на истории, които знаеш, че не са верни?

Софи срещна с поглед големите, искрени очи на Агата. За първи път си позволи да изпита съмнение.

– Защото не мога да живея тук – отговори задавено тя. – Не мога да живея обикновен живот.

– Интересно – каза Агата. – Точно затова те харесвам.

Софи се усмихна.

– Защото и ти не можеш?

– Защото ме караш да се чувствам обикновена – каза Агата. – А това е единственото, което някога съм искала.

В долината часовникът заби мрачно, може би шест или седем пъти – бяха загубили представа за времето. Докато ехото затихваше сред шума на далечния площад, и Софи, и Агата си пожелаха нещо. След един ден все още да са заедно.

Където и да е това.

Още от „Училището за Добро и Зло“:

Откъс от “Училището за Добро и зло” на Соман Чейнани