„Жената-чудо“ от Лий Бардуго е първата книга от новата поредица „DC Icons“.

С нея емблематичната за комикс индустрията компания обединява силите на редица от най-популярните и обичани YA автори, сред които Сара Дж. Маас, Лий Бардуго, Мари Лу и Мат де ла Пеня, за да разкажат историите на 4 от най-легендарните супергерои – Жената-чудо, Супермен, Батман и Жената-котка.

След хитовата екранизация на „Жената-чудо“ с Гал Гадот принцесата на амазонките завладя сърцата на милиони зрители.

Но преди приключението ѝ в света на хората да започне, тя трябва да се преодолее своето първо препятствие.

В „Жената-чудо“ един от най-продаваните автори според „Ню Йорк Таймс“ и „USA Today“ Лий Бардуго („Сянка и кост“) вдъхва живот на неразказана легенда, която обединява хора и полубожества и преплита историята на принцеса Даяна с тази на наследницата на Елена от Троя.

Едно приятелство трябва да докаже силата си. Две каузи ще бъдат обединени. А враговете трябва да бъдат победени…

Жената-чудо. Вестител на войната
(откъс)

Лий Бардуго

Човек не се състезава, за да загуби.

Даяна подскачаше на стартовата линия, прасците є бяха опънати като струни, а думите на майка є отекваха в ушите є. За състезанията по борба и хвърляне на копие, които щяха да отбележат старта на Немезианските игри, вече се беше събрала шумна тълпа, но истинското събитие беше бягането и сега трибуните жужаха с новината, че дъщерята на кралицата ще участва в състезанието.

По-рано, когато Хиполита видя Даяна измежду насъбралите се по пясъчната арена бегачи, не показа никаква изненада. Както изискваше традицията, тя слезе от своята лична платформа да пожелае успех на атлетите, с един да се пошегува, а друг да окуражи с добра дума. Беше просто кимнала на Даяна, без специално отношение, но є беше прошепнала тихо, така че само дъщеря є да я чуе: „Човек не се състезава, за да загуби“.

Покрай пътеката, която водеше извън арената, събралите се амазонки вече тропаха с крака и скандираха игрите да започ-ват.

Отдясно на Даяна Рани є се усмихна ослепително.

– Успех днес.

Винаги беше мила, винаги благосклонна и разбира се, винаги печелеше.

Отляво на Даяна Тира изсумтя и поклати глава:

– Ще є потрябва.

Даяна не є обърна внимание. От седмици очакваше това състезание – бягането през целия остров, чиято цел беше да се вземе един от червените зъби, окачени под огромния купол в Бана-Мигхдал. Ако беше чист спринт, нямаше никакъв шанс. Все още не беше достигнала пълната зрялост на амазонската си сила. „С времето ще я стигнеш“, беше обещала майка є. Но майка є беше обещавала много неща.

Това състезание беше различно. Изискваше се стратегия и Даяна беше подготвена. Беше тренирала тайно, като спринтираше с Мейв и набелязваше път, който минаваше през по-труден терен, но определено беше по-краткият за западния нос на острова. Тя дори беше… добре, де, не точно шпионирала… Но беше събрала сведения за другите амазонки, които щяха да участват в състезанието. Даяна продължаваше да е най-дребната и разбира се, най-младата, но през последната година порасна много и сега беше висока почти колкото Тира.

„Не ми трябва късмет – каза си. – Имам план.“ Погледна към редицата от амазонки, наредени на стартовата линия като войници, готови за война, и се поправи: „Но малко късмет няма да навреди“. Желаеше венеца. Беше по-ценен от която и да е кралска диадема или тиара – чест, коятo не можеше да се даде, а трябваше да се заслужи.

Намери луничавото лице и червената коса на Мейв в тълпата и се усмихна, опитвайки се да излъчи увереност. Мейв също є се усмихна и направи жест, като че потупваше въздуха с две ръце. Тя оформи с уста: леко, леко.

Даяна извъртя очи, но кимна и се опита да диша равномерно. Имаше лошия навик да стартира твърде бързо и да изхабява силата си много рано.

Сега обаче успокои ума си и се накара да се съсредоточи върху маршрута, докато Текмеза вървеше покрай старта и оглеждаше бегачите. Бижута блестяха в короната є от гъсти къдрици, а на кафявите є ръце лъщяха сребърни гривни. Тя беше най-довереният съветник на Хиполита, втори по ранг след кралицата, и ходеше в индиговата си лека рокля като в ризница.

– По-спокойно, Пикси – промърмори Тек, когато Даяна минаваше покрай нея. – Не искам да те виждам рухнала.

Даяна чу как Тира изсумтя отново, но отказа да реагира на прякора. „Няма да се усмихвате толкова самодоволно, когато се кача на подиума като победител“, обеща си тя.

Тек вдигна ръцете си в знак за тишина и се поклони на Хиполита, която седеше между двама други членове на Съвета на амазонките в кралската ложа – висока платформа, засенчена с копринен плащ, боядисан в кралските цветове – яркочервено и синьо.

Даяна знаеше, че майка є искаше тя да е там сега, седнала до нея, да чака началото на състезанието, а не да участва в него. Нищо от това нямаше да има значение вече, веднъж щом победеше.

Хиполита незабележимо наведе брадичката си, изглеждаше елегантна в бялата си туника, в панталоните си за езда и със семплата диадема на главата си. Създаваше впечатление за спокойствие и отпуснатост, като че всеки момент можеше да скочи и да се присъедини към състезанието долу, но все пак всеки сантиметър от нея си оставаше кралски.

Тек се обърна към атлетките, събрани на пясъчната арена:

– За чия чест се състезавате?

– Слава на амазонките! – отговориха всички заедно.

– Слава на кралицата!

Даяна усети как сърцето є започва да тупти по-силно. Никога не беше изричала тези думи, не и като състезател.

– Кого възхваляваме всеки ден? – тръбеше Тек.

– Хера! – отговориха в хор.

– Атина, Деметра, Хестия, Афродита, Артемида!

Богините, които бяха създали Темискира и дали острова на Хиполита за убежище. Тек спря, а надолу по редицата Даяна чу да се изговарят други имена: Ойя, Дурга, Фрея, Мари, Яел. Имена, които преди са се извиквали с последния дъх преди смъртта, последните молитви на падналите в бой воини, думи, които ги бяха докарали на този остров и им бяха дали нов живот като амазонки. До Даяна Рани притискаше червения амулет, който винаги носеше близко до устните си, и тихо изричаше имената на борещите се с демоните Матри седем майки.

Тек издигна кървавочервеното знаме, което беше същото като тези, които бегачите щяха да намерят в Бана-Мигхдал.

– Нека островът ви води към честната победа! – извика.

Тя пусна червената коприна. Тълпата изкрещя. Бегачките хукнаха към източната арка. Състезанието беше започнало.

Даяна и Мейв бяха готови за стълпотворение на изхода, но Даяна все пак я хвана яд, като видя състезателките как запушват каменния отвор на тунела с бъркотията си от бели туники и стегнати крайници, чу как камъните отекваха от стъпките им, докато всяка се опитваше да се измъкне от арената колкото се можеше по-бързо. Изведнъж се озоваха на пътя, всяка състезателка бягаше на острова със собствено темпо.

Човек не се състезава, за да загуби.

Даяна бягаше в ритъма на тези думи, докато босите є крака шляпаха по твърдата пръст на пътя, който щеше да я отведе през гъстите Кибелийските гори до северното крайбрежие на острова.

Обикновено човек се провираше бавно през падналите дървета и нагъсто увилите се растения, прокарваше си път с меч, за който не съжаляваше, че ще се изтъпи. Но Даяна беше запланувала добре маршрута си. След час се измъкна от гората и излезе на пустия крайбрежен път. Вятърът развя косите є, а солени пръски заудряха лицето є. Тя пое дълбоко въздух и провери къде е слънцето. Щеше да спечели. Не просто някакво място. Щеше да победи.

Седмица по-рано с Мейв бяха начертали пътя и тайно го бяха пробягали два пъти – в ранните часове на сивото сутрешно небе, когато кухненските огнища тъкмо се палеха – и единствените любопитни очи, за които трябваше да се притесняват, бяха на някой станал рано да ловува или да пуска мрежите си в морето. Но ловците обикновено бяха в горите и ливадите на юг, а никой не ходеше за риба покрай тази част на брега – нямаше добро място, от което да може да се отплава, всичко беше поредица от сиви скали, гмуркащи се директно в морето, а наоколо имаше само един неприветлив залив, до който се стигаше по толкова тясна пътека, че човек трябваше да слиза настрани по нея с гръб, опрян в скалата.

Северният бряг беше сив, намръщен и негостолюбив, но Даяна познаваше всеки сантиметър от неговия таен пейзаж, неговите пролуки и пещери, неговите приливни езера, пълни с миди и анемонии. Това беше хубаво място да си сам. „Островът се стреми да задоволи“, беше казала майка є.

Ето защо Темискира на някои места беше обрасла със секвои, а на други с каучукови дървета. Човек можеше да прекара цял следобед, яздейки пони из ливадите, а вечерта да се спуска с камила по огрените от луната пясъчни дюни. Всичко това бяха парчета от живота, който амазонките водеха, преди да пристигнат на острова, малки пейзажи на сърцето.

Даяна понякога се чудеше дали Темискира не беше създала северния бряг само за нея – да може да я предизвика да катери отвесните му върли скали, да има място за себе си, когато тежестта, че беше дъщерята на Хиполита, станеше непоносима.

Човек не се състезава, за да загуби.

Майка є не просто я предупреждаваше. И двете знаеха, че загубите на Даяна означаваха нещо друго. И не само защото беше принцеса.

Даяна почти усещаше как Тек се взира в нея, чуваше присмеха в гласа є. „По-спокойно, Пиксида.“ Така я наричаше Тек. Пиксида. Малка глинена кутия, в която слагаха бижута или тинктура от кармин за начервяване на устните. Прякорът беше безобиден – казван, за да дразни, винаги бе любвеобилен или поне така твърдеше Тек. Но всеки път беше като ужилване и напомняше на Даяна, че не беше като другите амазонки и никога нямаше да бъде. Сестрите є бяха бойци, доказали се в битки, бяха като стомана, кована със страдание и наточена за величие. Всички бяха заслужили безсмъртието си на Темискира. Всички освен Даяна, която беше родена от Хиполитиния копнеж за дете и оформена с нейните две ръце от пръстта и глината на острова – като празна и чуплива кутия. „По-спокойно, Пиксида. Не бих искала да те гледам как се трошиш.“

*

Даяна успокои дишането си и продължи да бяга в темпо. „Не днес, Тек. Днес венецът ми принадлежи.“

Тя хвърли бърз поглед към хоризонта и остави морския бриз да изсуши потта на челото є. Забеляза бялата форма на кораб през мъглата. Беше достатъчно близо до предела, за да може Даяна да различи платната му. Беше малък съд – може би шхуна? Имаше проблем със запомнянето на морски подробности. Гротмачта, бизанмачта, хиляди имена за платна и възли за такелаж. Едно беше да е излязла в морето с Тевта, която беше плавала с илирийските пирати, и да се учи от нея, а съвсем друго да седи затворена в Ефизейската библиотека и да се взира в диаграмите на бригантини или каравели.

Понякога Даяна и Мейв си играеха, като се опитваха да набележат кораби или самолети, а веднъж дори успяха да видят на хоризонта дебелото петно на пасажерски кораб. Но повечето смъртни знаеха, че трябва да седят надалеч от тяхното място в Егейско море, където компасите се въртяха лудо, а инструментите за навигация отказваха да се подчиняват.

Изглеждаше, че отвъд мъглата на предела се задава буря, и Даяна съжали, че няма да може да спре, за да погледа. Дъждовете, които се сипеха над Темискира, бяха скучно меки и предсказуеми, точно обратното на заплашителните тътени в далечината и бляскащите светкавици.

– Липсват ли ти бурите понякога? – Даяна бе задала въпроса един следобед, докато те с Мейв мързелуваха върху огряната от слънцето покривна тераса и слушаха ръмженето и шумотевицата на отдалечена буря. Мейв беше загинала в засадата на Кросбери с молитва към св. Бриджит от Килдер на устните си. По амазонските стандарти тя беше новодошла и идваше от Корк, където бурите бяха начесто.

– Не – жизнерадостно беше отговорила. – Липсват ми добрият чай, танцуването, момчетата, но дъждът определено не.

– Ние също танцуваме – отвърна Даяна.

Мейв просто се бе засмяла.

– Човек танцува различно, когато знае, че няма да живее вечно. – После се беше опънала с всичките си лунички, които приличаха на гъсти облаци от цветен прашец, полепнали по бялата є кожа. – Сигурно съм била котка в предишния си живот, защото искам само да спя под най-светлото слънце на земята.

„Леко, леко.“ Даяна пребори желанието си да побърза. Трудно є беше да си остави резерви, когато слънцето напичаше рамената є, а вятърът духаше зад нея. Чувстваше се силна. Но да се чувства силна, когато беше сама, беше лесно.

Силен трясък прозвуча над вълните, метален удар на затръш-нала се врата. Даяна забави крачка. Откъм синия хоризонт се виждаше надигащ се пушек и пламъци като езици играеха под него. Шхуната беше пламнала, носът є беше на парчета, една от мачтите бе прекършена и платната висяха над перилата.

Даяна усети как забавя, но се принуди да се върне в ритъм. Нищо не можеше да направи за кораба. Самолети катастрофираха. Кораби се разбиваха върху канарите. Такъв беше светът на смъртните. Място, където трагедиите можеха да се случват и често го правеха. Човешкия живот беше поток от страдание, който никога не стигаше бреговете на острова. Даяна се фокусира върху пътеката. Далеч, далеч отпред можеше да съзре златния отблясък на слънцето от големия купол на Бана-Мигхдал. Първо червеното знаме, после венецът. Такъв беше планът.

Вятърът донесе нечий вик.

„Чайка“, каза си „Девойка“, обади се друг глас в нея. Невъз-можно. Човешкият глас няма как да стигне през толкова дълго разстояние, нали?