Обичате ли котки?
А заплетени криминални истории, които са пълни с изненадващи обрати и имат неочакван финал?
Искрено отговорили с да, преценихме, че дебютният за българския пазар роман на Елена Михалкова „Не е препоръчително да се обиждат котки“ (Изд. Еднорог) е точно за нас.
Казват, че котката носи късмет в дома. Но раираното коте, спасено от младата фотографка Светлана, като че ли не е чувало за това.
Благообразната, трогателна животинка скоро се превръща в неблагонадеждния котарак Тихон, чийто разбойнически нрав въвлича Светлана в поредица злополуки, загадъчни събития, а накрая и в ужасно убийство.
И не е само това – престъпникът започва да преследва младото момиче, което вероятно знае нещо уличаващо, макар само да не съзнава какво.
Не е препоръчително да се обиждат котки
(откъс)
Елена Михалкова
Света избърса изпотените си длани в дънките. Ще стигне навреме. Никой няма да ѝ вика.
Чантата до нея помръдна.
Момичето се стресна и се вторачи в нея.
По плата премина отчетлива вълна. Сякаш фотоапаратът искаше да излезе навън.
Изумена, Света бавно дръпна ципа към себе си. Дебелите хълбоци на чантата се разтвориха. Между тях върху фотографската техника се бе разположило котето. Света нададе вой като човек, който си е прищипал пръстите с вратата. Или като закъсняващ фотограф, открил в чантата си коте, което не е влизало в плановете му.
В отговор на това Тихон бързо се загнезди между обектива и светкавицата.
‒ Какво става?! – уплаши се таксиджията. – Да не би да раждаш, а?
‒ По-добре да раждах – изрева Света, измъквайки опъващото се зверче.
‒ Ама какво е това там?
‒ Животно!
Опровергавайки тази характеристика, Тихон като змиорка се изплъзна от ръката ѝ и се спотаи на пода.
‒ Господи, защо ме наказваш?!
Света се хвана за главата. Картината на случилото се бе ясна: докато тя беше търчала из апартамента с телефона в ръка, Тихон, който обожаваше всякакви укрития, се бе напъхал в чантата. И се беше спотаил там с надеждата, че няма да го открият.
Така и бе станало.
А пък се опиваше от предвидливостта си! Как можа да не погледне в чантата, като знаеше за маниакалното желание на котарака да се натъпче във всяка срещната кухина! Само ден преди това Света със собствените си очи бе наблюдавала как Тихон се опитва да се напъха в кибритена кутийка.
Какво да прави сега? Не може да замъкне котка на фотосесията! И да върнат Тихон обратно също няма да успеят: ще закъснеят точно с час и половина – времето, предвидено за работа. Или все пак да се яви пред Стрелникова с Тихон в ръце? Да обясни ситуацията и да помоли за снизхождение…
Представи си тази сцена. „Извинете, аз случайно ви нося коте. То е много послушно! (Тихон се изплъзва от ръцете ѝ и изчезва в съседната стая). Обещавам, че няма да попречи никому!“ (В този момент се чува трясъкът от чупеща се китайска ваза от династията Мин.)
Не, това е немислимо. По-лесно е направо да се удавиш в каца катран, както казваше Дрозда за неосъществимите проекти. Освен това в съзнанието ѝ изплува споменът, че актрисата май не можеше да понася животни.
Може би да представи котарака като реквизит?
Света простена от безсилие. Таксиметраджията я погледна в огледалото малко притеснено.
‒ Може би все пак да спрем, а? – предложи той.
‒ В никакъв случай! М-м-м, такова, вие ще можете ли да ме изчакате час и половина?
„Ще оставя Тихон в колата! Направо в чантата“.
‒ Не, не мога – отказа шофьорът. – На адрес съм след вас.
‒ Отменете го! – умолително възкликна Света. – Ще платя, колкото кажете.
Но мъжът поклати отрицателно глава и повтори:
‒ Не мога.
Когато колата спря пред дома на Стрелникова, до уговорения час оставаха три минути. Стигнаха навреме.
След като стовари клиентката, таксиметраджията даде газ така, сякаш се страхуваше, че тя ще хукне подире му. Стиснала чантата в ръка, Света се затича към четвъртия етаж. Котаракът не даваше признаци на живот.
Две минути.
‒ Тишка – повика го тя кой знае защо шепнешком. Надникна вътре.
Котето лежеше отпуснато, като отпускар на турски плаж и имаше вид на съзерцател.
Света го гледаше и хапеше устни. След това взе решение и измъкна фотоапарата и светкавицата. Опитваше се да не мисли какво ще се случи, ако котаракът се размяука от скука.
‒ Ще спиш – предупреди го Света. – Само да гъкнеш, ще те утрепя.
Раираната муцунка на Тихон придоби оскърбено изражение. Той притвори очи, като с целия си вид демонстрираше, че спането е естественото му състояние. Ама моля ви се, какво ти гъкване, той си е практически ням. Света погледна часовника си.
След това безшумно закопча ципа, като остави малък отвор за въздух. Изправи се, опита се да се усмихне с неизмъчена усмивка (не излезе кой знае колко добре). И натисна бутона на звънеца.
Вратата рязко се отвори.
‒ Вие сте пунктуална, това е прекрасно – изрече звучно Стрелникова. – Здравейте. Заповядайте.
******************
Света на пръсти излезе в коридора. Чантата си беше на мястото, там където я бе оставила.
Клекна, послуша. Нито звук. Явно Тихон спи дълбоко.
За всеки случай внимателно надникна вътре.
В чантата нямаше никакво коте.
Света с вледенени ръце опипа вътрешността, като че ли не вярваше на очите си. След това коленичи и запълзя, надничайки под столове и шкафове.
Никой.
Изправи се и се огледа.
От антрето тръгваха два коридора. Единият водеше към гостната, където бяха работили със Стрелникова. Вторият се губеше в недрата на апартамента.
‒ Тиша! – с умоляващ шепот извика Света в онзи коридор. – Тиша-Тиша-Тиша!
Дори да се криеше там, котето си държеше на обещанието и не издаваше нито звук.
Света затвори очи и опита да се съсредоточи. Отдалеч се чуваше гласът на Стрелникова, която говореше по телефона. Може би трябва да прекъсне актрисата и да ѝ обясни, че е избягал питомецът на фотографката.
И какво трябва да каже? „Извинете, аз случайно донесох у вас едно коте. То всъщност е много послушно“ (на този фон се чува звук на трошащ се английски порцелан). Света потрепери и прекара ръка по челото си. Трябва незабавно да открие това животно. Трябва да свърши това, докато стопанката е заета с телефонния разговор.
Тя на пръсти се промъкна до най-близката врата. Спотаи дъх и внимателно завъртя медната дръжка. Вратата се открехна с такова страшно скърцане, че сякаш бе на поне двеста години. Света се смрази. В стаята нещо прошумоля. От ужас Света успя само да изломоти:
‒ Извинете, при вас да е влизало моето коте?
Отговор нямаше.
Света надникна през процепа и облекчено въздъхна. Беше се опитала да разговаря с вещи.
Стаята се оказа гардероб – празен, ако не се смятаха десетките закачалки с дрехи. Прозрачните калъфи по тях шумоляха от течението. Роклите сякаш се опитваха да свалят от себе си тези излезли от мода наметала.
Налегна я неприятно усещане. Тя неясно защо измънка „извинете“ и плътно затвори вратата. Стори ѝ се, че отвътре се чу разочарована въздишка.
Още пет крачки по коридора – и нова врата. Този път открехната.
‒ Много се извинявам – вече по-смело каза Света – тук да е влизало моето коте?
Никой не ѝ отговори. Може би Стрелникова е сама в жилището и Света напразно се извинява на празните стаи.
За всеки случай тя лекичко почука. И едва тогава отвори вратата по-широко.
Света Морозова беше човек на детайлите. Затова първото, за което се закачи погледът ѝ, бяха раирани три четвърти чорапи на краката на легнал мъж.
След това видя котето Тихон, седящо до краката с чорапите.
А после и главата на еднооко куче, която то повдигна при нейното появяване. Беше типичен уличен пес с къса, мръснобяла козина. Достатъчно стар, ако се съдеше по равнодушието, с което се беше отнесъл към нахълтването на чужда котка и непозната жена.
И едва тогава Света забеляза дръжката на ножа, който стърчеше от гърба на лежащия на леглото човек.
За авторката
Елена Михалкова
Елена Михалкова е една от най-популярните съвременни руски авторки на криминални романи.
Юрист по образование и следовател по професия, нейната писателска кариера започва съвсем случайно. Тя създава първата си детективска история като отговор на предизвикателството на своя съпруг, също следовател, че няма да успее да измисли история, в която той да не познае кой е убиецът.
Част от книгите на Елена Михалкова са успешно екранизирани в Русия, а броят на почитателите ѝ нараства с всеки нов роман.
Още любими книги от Изд. Еднорог:
Анджела Марсънс: Всяка история е едно ново приключение (интервю)
“Фалко” на Артуро Перес-Реверте – когато „шпионски роман“ е тясно определение за добра литература
Заглавия на издателството сме включили и в:
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.