Алис и Джейк. Млади, влюбени, успешни. Той – терапевт, а тя – адвокат.

Решават да се оженят от страх да не изгубят любовта си и от копнеж тя да продължи вечно.

Съвсем необмислено Алис решава да покани на сватбата свой много важен клиент. Перфектният нов приятел, който им подарява примамлив подарък.

Така започва романът на Мишел Ричмънд „Брачният пакт”. В хода на книгата обаче на Алис и Джейк ще им се прииска никога да не бяха отваряли подаръка, оказал се най-големия им кошмар…

Брачният пакт
(откъс)

Мишел Ричмънд

Оженихме се на морава на брега на Рашън Ривър, на два часа път с кола северно от Сан Франциско. Няколко месеца по-рано отидохме до там да огледаме. Подминахме го няколко пъти, понеже на пътя нямаше никакви знаци. Когато отворихме портата и тръгнахме по пътеката към реката, Алис ме прегърна и каза:

– Страхотно е!

В началото си мислех, че се шегува. На места тревата беше висока над метър и половина.

Имотът принадлежеше на голяма крайречна кравеферма и стадото обикаляше из пасището. Беше собственост на ритъм китаристката от първата група на Алис. Да, тя беше участвала в група и песните им дори още са популярни, макар че за това ще стане дума по-късно.

В деня преди сватбата пак подминах пасището. Този път обаче го сторих, понеже то изглеждаше съвсем различно. Китаристката – Джейн – седмици наред бе косила, оформяла и изравнявала. Беше невероятно. Пасището приличаше на морава от най-съвършеното на света голф игрище. Тревата плавно следваше извивката на хълма, сетне се спускаше надолу към реката. Джейн каза, че двете с жена ѝ си били търсели подобен на сватбата ни проект.

Имаше голяма шатра, подиум, басейн и модерна плажна къща. На речния бряг се издигаше сцена и на хълм с гледка към всичко това – беседка. Кравите продължаваха да се скитат наоколо с присъщата им ленива, замислена крачка.

Имаше надонесени столове, маси, оборудване, тонколони и чадъри. Макар че Алис не обичаше особено сватбите, обожаваше купоните. И макар че не бяхме правили нито един през годините, откакто я познавах, бях слушал легенди. Огромни събирания в бални зали, по плажове, в предишните ѝ апартаменти; очевидно притежаваше талант за такива работи. Така че, когато се стигна до същинското събитие, отстъпих встрани и я оставих да твори магията си. Месеци планиране – получи се съвършена сватба с елементи, хореографирани до секундата.

Двеста души. Трябваше да бъдат сто гости от моя страна и сто от нейна, макар че накрая съотношението малко се промени. Като на всяка сватба, списъкът с гости беше шарен. Родителите ми и баба ми, партньори от фирмата на жена ми, сътрудници от клиниката, където работех, бивши клиенти, приятели от колежа, съученици, старите музикални дружки на Алис и пъстра сбирщина други познати.

Също и Лиъм Финеган и съпругата му.

Бяха последните поканени, 201 и 202 от списъка с гости. Алис ги беше срещнала три дни преди сватбата в адвокатската фирма, където през изминалата година прекарваше и дните, и нощите си. Знам, странно е, но жена ми е адвокатка. Ако я познавахте, щеше да изненада и вас. И за това ще стане дума, но после. Важното в случая е, че семейство Финеган – Лиъм и Фиона – бяха гости 201 и 202.

Във фирмата съпругата ми беше младши сътрудник по случая на Финеган. Ставаше въпрос за интелектуална собственост. Ищецът в момента го раздаваше бизнесмен. Преди време обаче бил добре известен вокал на ирландска фолк-рок група. Вероятно никога не сте чували музиката му, но може името му да ви е попадало пред очите. Пълнеше всички британски музикални списания – „Кю“, „Ънкът“, „Моджо“. Дузини музиканти се кълняха в ключовото му влияние.

След като Алис получи делото, дни наред из къщи се въртяха само дисковете на Финеган. Случаят беше без изненади, поне доколкото е възможно за проблеми с интелектуална собственост. Млада група откраднала част от негова песен и я превърнала в страхотен хит. Ако сте като мен и не разбирате музиката на техническо ниво, няма да забележите сходствата, но ако сте музикант, каза жена ми, кражбата била очевидна.

Делото последвало коментар, направен от Финеган преди няколко години. Той казал на интервюиращия, че хитът на въпросната група подозрително му напомня песен от втория му албум. Не планирал да повдига обвинение, но мениджърът на младежите му пратил писмо, в което настоявал за извинение за казаното и публично изявление, че песента не е крадена. Оттам нататък положението се влошило и накрая се стигнало дотам жена ми да вкара милион часове работа по първия си голям случай.

Както казах, Алис беше младши сътрудник, така че, когато излезе присъдата в полза на ищеца, старши сътрудниците обраха всички почести. Месец по-късно, седмица преди нашата сватба, Финеган навестил фирмата. Бил обезщетен с невероятно много пари, доста повече, отколкото искал, и определено повече, отколкото му трябвали, и дошъл да изрази признателността си на всички за положения труд. Когато пристигнал, големите клечки го завели в конферентната зала, където го забавлявали с небивалици за невероятната си стратегия. Накрая той им благодарил и любезно пожелал да се срещне с всички хора, които наистина са работили по случая. Цитирал няколко изявления и изложения, изненадвайки старши партньорите с вниманието, което бил обръщал на дребните подробности.

Специално му се била понравила пледоария, написана от Алис. Смятал я за хитроумна и креативна – доколкото може да се каже такова нещо за адвокатско изложение. Така че старши сътрудниците поканили Алис в заседателната зала. В някакъв момент станало дума и за това, че се омъжва същия уикенд. Финеган заявил, че обожава сватбите. Алис на шега го попитала: „Бихте ли искали да дойдете на моята?“. Той изненадал всички с твърдението: „За мен би било чест“. По-късно, когато си тръгвал, спрял пред бюрото на Алис и тя му връчила покана.

Два дни по-късно в апартамента ни пристигна куриер с кашон. Доставяха сватбени подаръци вече цяла седмица, така че всъщност това не беше изненада. Обратният адрес беше „Сем. Финеган“. Отворих плика – в него имаше сгъната бяла картичка с рисунка на торта отпред. Много шик.

На Алис и Джейк, с изключителни поздравления по случай предстоящото ви бракосъчетание. Уважавайте брака и той ще ви даде обилен плод. Лиъм

Получените до този момент подаръци не бяха особено изненадващи. Бях измислил нещо като уравнение, което ми позволяваше да отгатвам съдържанието на всеки още преди да го отворим. Общата цена на подаръка се явяваше по принцип комбинация от нетните приходи на подаряващия, умножени по годините, откакто познаваме този човек, по числото пи. Нещо от този род. Баба ми ни купи пълен порцеланов сервиз за шестима. Братовчед ми – тостер.

При Финеган обаче нямаше как да пресметна стойността. Той въртеше успешен бизнес, току-що беше спечелил значително обезщетение и държеше каталог с песни, които вероятно му носеха някакъв скромен приход. Проблемът беше, че не го познаваме отдавна. Добре де, всъщност изобщо не го познавахме.

От чисто любопитство веднага разкъсах пакета. Вътре открих масивно, тежко сандъче от рециклирано дърво, с гравиран на капака знак. В началото си помислих, че е каса ирландско уиски от някоя налудничаво снобарска марка – съвсем разумно предположение. Точно такова нещо би предсказало подаръчното уравнение.

Находката малко ме притесни. Ние с Алис не държахме никакъв силен алкохол вкъщи. Нека обясня. Двамата с нея се запознахме в рехабилитационен център северно от Сонома. По това време практикувах психотерапия вече няколко години и се хвърлях на всяка възможност да науча нещо ново. В центъра замествах мой приятел и събирах опит в работата. На втория си ден проведох терапевтичен групов сеанс, на който присъстваше Алис. Тя сподели, че пиела прекалено много и се налагало да спре. Не завинаги, така заяви, просто само колкото да се справи с промените, необходими да си стабилизира живота. Каза, че по принцип не е сериозен пияч, но поредица семейни трагедии я довели до твърде рисково поведение, което искаше да овладее. Бях поразен от целеустремеността и яснотата на възгледите ѝ.

Седмици по-късно, вече в града, реших да ѝ се обадя. Водех групови сеанси за ученици с подобни проблеми и се надявах тя да има желание да дойде да поговори с тях. Алис им разказа за собствената си борба по начин, който стигаше до същността на нещата – прямо, но вълнуващо. Исках да осъществя връзка с хлапетата и знаех, че ще я послушат. Нямаше да навреди и че Алис е музикантка. С нейното опърпано байкърско яке, къса черна коса и разкази за живота по турнета, изглеждаше и звучеше яко.

Накратко: Тя се съгласи да говори с групата ми, сеансът мина добре, заведох я на обяд, станахме приятели, няколко месеца излизахме на срещи, купихме си къща заедно и накрая, нали се сещате, ѝ предложих брак.

Както и да е – пристигна подарък от Финеган, а аз се притесних при мисълта, че вътре има бутилки невероятно рядък алкохол. През първите няколко месеца от познанството ми с Алис тя изобщо не пиеше. Но после започна да пийва от време на време по някоя бира или чаша вино на вечеря. Не беше традиционният подход при човек с проблеми, свързани с алкохола. Но очевидно вършеше работа при нея. Пиеше обаче само бира или вино. Силните напитки, както тя се шегуваше, „накрая вкарват човек в затвора“. Трудно беше да си го представиш, понеже приятелката ми имаше повече контрол от всичките ми познати.

Поставих подаръка на масата. Тежко, елегантно дървено сандъче.

Отпред имаше странен надпис.

ПАКТЪТ.

Що за ирландско уиски се нарича „Пактът“?

При отварянето му сандъчето се оказа подплатено със синьо кадифе, но вътре открих само друга, по-малка дървена кутия. От двете ѝ страни в плата бяха загнездени извънредно скъпи на вид писалки – сребърни, от бяло злато, може би дори платинени. Взех едната и се изненадах от тежестта и формата ѝ. Беше от онзи тип скъпи подаръци, които купуваш на човек, който си има всичко, и по тази причина – доста странна идея за нас. И двамата с Алис работехме здраво и се справяхме добре, но не бяхме особено заможни, в никакъв случай. Всъщност за дипломирането на бъдещата ми съпруга ѝ бях купил именно писалка. Беше прекрасна и я взех от частно лице в Швейцария, след месеци проучвания на изненадващо сложната тема за изисканите принадлежности за писане. Все едно отворих врата в очакване зад нея да има малък килер и наместо това бях открил цяла вселена. Големи усилия ми струваше да платя по заобиколен начин, който да скрие косонастръхващата цена на писалката. Не исках Алис да се почувства смазана от истинските размери на загубата, в случай че някога подаръкът ѝ изчезне.

Вдигнах писалката на Финеган. Надрасках няколко концентрични кръга по опаковъчната хартия и после написах: „Благодаря, Лиъм Финеган!“ Мастилото течеше гладко и перцето се плъзгаше без усилие по гланцовата повърхност.

По протежение на писалката имаше гравиран текст.

Буквите бяха толкова малки, че не можах да ги прочета. Спомних си за лупата, вървяща в комплект с настолната игра, която Алис ми купи за Коледа, и порових в килера в коридора. Зад „Риск“, „Монополи“ и „Богъл“ открих и тази кутия, и лупата, все още в целофанената ѝ опаковка. Поднесох писалката към светлината и вдигнах увеличителното стъкло към нея.

„АЛИС И ДЖЕЙК“, следвано от датата на сватбата, а отдолу просто „ДЪНКАН МИЛС, КАЛИФОРНИЯ“. Ще призная, че бях малко разочарован. Очаквах повече от един от най-големите фолк-рок певци в света. Ако гравираният текст съдържаше смисъла на живота, нямаше да се изненадам толкова.

Извадих и другата писалка и ги поставих на масата. След това и по-малката кутия. Беше от същото изящно дърво, със същата елегантна изработка и същото лого, гравирано на капака: „ПАКТЪТ“. Оказа се изненадващо тежка.

Опитах се да я отворя и открих, че е заключена. Поставих кутията обратно на масата и прерових опаковката в търсене на ключ. На дъното намерих не ключа, а написана на ръка бележка:

Алис и Джейк, знайте следното: Пактът никога няма да ви изостави.

Втренчих се в листчето. Какво означаваше това?

Налагаше се Алис да работи до късно – преди сватбата и медения месец приключваше това-онова по възложените ѝ случаи и проекти. Когато най-сетне се прибра, изникнаха милион неща и подаръкът от Финеган остана на заден план.

За авторката

Мишел Ричмънд е носителка на редица престижни литературни награди, а книгите й са се нареждали в челните места на класацията на Ню Йорк Таймс.

Тя е член на Гилдията на авторите – една от най-старите американски организации за професионални писатели. Романите й ще допаднат на почитателите на Джилиън Флин и Рут Уеър. „Брачният пакт” вече е преведен в над 30 държави. И обещава да се изцапате с мъничко кръв, но и с качествена литература.