“Говори” на американската писателка Лори Халсе Андерсен (Изд. „Сиела“) не е просто книга, с която да прекараме свободното си време.

Това е една силна и емоционална история, а описаните в нея чувства, уви, са познати на много млади момичета по света.

Тормозът – психическият, физическият, сексуалният – никога не може да бъде подминат с лека ръка (от хората, които го изпитват).

Тази книга носи болка от разказа за дълбоко прикритите страдания на едно момиче, състрадание към нея, гняв към несправедливостите в обществото (ни) и, не се съмнявам, ужас сред родителите.

И докато насилници винаги ще ги има, то има неща, които могат да се променят към по-добро. Завинаги. Сега.

Именно на това залага и Андерсен, като ни показва, че за тези проблеми трябва да се говори – силно, категорично и решително.

Първите десет лъжи, които научаваш в гимназията

1. Ние сме тук, за да ви помагаме.
2. Ще разполагате с достатъчно време, за да стигнете до класната стая, преди да е бил звънецът.
3. Дрескодът ще бъде задължителен.
4. Пушенето в района на училището е забранено.
5. Нашият футболен отбор ще спечели шампионата тази година.
6. Очакванията ни към вас са големи.
7. Училищните психолози винаги са готови да ви изслушат.
8. Графикът на учебните занятия е изготвен съобразно потребностите ви.
9. Шифърът на гардеробчетата ви е известен единствено на вас.
10. Ще си спомняте с умиление за тези години.

С няколко думи – историята проследява една учебна година в гимназия „Мериуедър Хай“, като разказът се води от Мелинда. Тя е изживяла ужаса да бъде насилена сексуално и таи болката, срама и гнева дълбоко в себе си.

Случилото се й повлиява до степен, в която тя се изолира от света, гледа с недоверие на всички в него, включително и на най-близките си, и не знае как да продължи. Това обаче не заличава добротата ѝ, чувството ѝ за справедливост и желанието ѝ да бъде добра с хората, въпреки че „приятелите“ ѝ я оставят сама, типично по гимназистки, защото не е достатъчно популярна или готина.

Така ние, читателите, се превръщаме в нейните единствени довереници и спътници по трудния процес на оздравяване, в който тя намира смелост да говори, намира вдъхновение да продължи и намира правилните хора, на които да се довери. Не задължително „най-добрите“ приятели. И не задължително семейството.

Въпреки че романът на Андерсен описва живота на гимназистите в едно типично провинциално американско училище, с всички „типични американски“ характеристики – от задължителните за всяка такава история мажоретки, през клубовете по интереси до вредната храна, чувствата, емоциите и самият проблем не могат да бъдат затворени в „американски“ рамки.

Защото насилието и тормоза в гимназиалния свят са характерни за всички краища на света, дори и с детайлни различия, но те нанасят същите рани, носят същото отчуждение и причиняват същото страдание. Това именно прави романа популярен по цял свят – това е болка, която тормози всяко едно общество. Затова и посланието е едно, универсално – Говори по-силно! Не те чувам!

Избрани цитати

Изкуството без чувство е като шоколадов кейк без захар. Трудно се преглъща (…)

• Следващия път, когато работиш върху дървото си, се опитай да не мислиш за дървета. Мисли за любовта, за омразата, за радостта или за яростта – за всичко, което провокира някакво чувство у теб, от което дланите ти се изпотяват или пръстите на краката ти се свиват. Концентрирай се върху това чувство. Ако не изразяват себе си, хората постепенно умират.
• Искам отново да бъда в пети клас. Сега това е една голяма тайна, почти толкова голяма, колкото другата. В пети клас беше лесно – бях достатъчно голяма, за да играя навън без Мама, и прекалено малка, за да се отдалечавам от къщата ни. Каишката ми беше идеалната дължина.
• Ние сме разделени на кланове: Спортни маниаци, Кънтри клъбъри, Деца гении, Мажоретки, Отрепки, Евротраш, Бъдещи американски фашисти, Гърдести мацки, Марти, Страдащи художници, Трагици, Готи, Шредери. Аз не принадлежа към нито един от тези кланове (…) Аз съм Аутсайдер.
• По-лесно е да не кажа нищо. Затвори си човката, дръж си езика зад зъбите, не издавай никакъв звук. Всички онези глупости, които чуваш по телевизията за общуването и изразяването на чувства, са лъжи. Всъщност никой не иска да чуе това, което искаш да кажеш.

Откъс от “Говори” на Лори Халсе Андерсен

 Малко за авторката

Лори Халсе Андерсен е родена през октомври 1961 г. в град Потсдам, щата Ню Йорк.

Още от малка обича да чете, предимно фентъзи и научна фантастика, макар че никога не е имала мечта да стане писателка.

През 1984 г. завършва Университета на Джорджтаун с бакалавърска степен по литература и лингвистика.

Преди да се ориентира към писането, Андерсен започва кариера като журналист на свободна практика. Става известна с произведенията си за деца и юноши, а световна слава й носи романът „Говори“, издаден в САЩ през 1999 г. Автор е и на книги с историческа тематика.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.