Спечелилите международна известност специалисти по възпитание Адел Фабер и Илейн Мазлиш са помогнали на милиони семейства със своята основополагаща книга „Как да говорим така, че детето да слуша – и да го слушаме така, че да говори“ („Изток-Запад“, 2008 г.).

Те предлагат решение и по тема, която обичайно е пренебрегвана – отношенията между братята и сестрите.

А те могат да бъдат проблемни, динамични и дори взривоопасни. Децата в едно семейство често се различават като характер и темперамент, освен това се борят както за вниманието на родителите, така и за надмощие помежду си.

Вече достъпна на български език, „Братя и сестри без вражди“ е книга, която показва на родителите как да помогнат на децата си да живеят в разбирателство.

С много чувство за хумор и истински истории Фабер и Мазлиш ни учат как и кога да се намесваме в детските конфликти, как да намалим ревността и да създадем основата за приятелство и доверие.

Книгите на Адел Фабер и Илейн Мазлиш са продадени в над 5 милиона екземпляра, преведени на над 30 езика.

Всяка от тях има по три деца.

Братя и сестри без вражди
(откъс)

Адел Фабер и Илейн Мазлиш

 

V Братя и сестри в роля 

Ако той е „това“, значи аз ще съм „онова“

Вечерта преди следващата ни среща вече нямах търпение. Най-сетне бяхме стигнали до темата, която всеки очакваше: разправиите. Бяхме прекарали два часа в обсъждане какво да пра­вим, когато децата активно влязат в битка. Хвърлих последен по­глед на материалите, които бях подготвила, преди да ги прибера в чантата си.

Кучето вреше носа си в мен. Игнорирах го. То излая и пак ме побутна.

– Добре, Пепър, добре – казах, докато нахлузвах каишката на протегнатия ѝ врат и хукнах към вратата с нея. Две момченца се затичаха към нас, сочейки и викайки: „Кученце! Кученце!“

След тях вървеше новата ни съседка. Последния път, когато я видях, тя буташе количката с близнаците.

– Барбара, още не мога да свикна колко са пораснали момчета­та! – възкликнах аз. – Вече ходят и говорят! Едно нещо е сигурно, и двете харесват кучета, нали?

– Да, сигурно… виж обаче как малкият я гали, а големият пред­почита да стои настрана.

Коментарът ѝ ме зачуди, но не знаех какво да кажа.

– Така са още откак се родиха. Малкият е куражлия. Нищо не може да го уплаши, но големият се стряска и от собствената си сянка.

Успях да издам някакъв неопределен звук и взех да дърпам ку­чето да се връща вкъщи. Знаех, че ако бях останала още минута, щях да кажа нещо, за което после да съжалявам.

Как можеше да говори така пред тях? Какво си мислеше – че не я чуват? Или че не разбират? Беше им сложила етикет, всеки затворен в ролята си, и беше тотално ненаясно с вредата, която им нанасяше – не само на всеки от тях поотделно, но и на бъдещите им отношения.

Обратно у дома започнах да се тревожа за утрешната сесия. Може би не трябваше толкова скоро да говорим за битките. Може би трябваше да говорим за това, че поставянето на децата в роли може да доведе до неприязън и да провокира конфликти. С други думи опитаме се да третираме симптома, без да разбираме причи­ните за него. От друга страна всички много се вълнуваха от утреш­ната тема, включително аз. Може би просто трябваше да помоля хората да прегледат главите за ролите в „Освободени родители, освободени деца“ и „Как да говорим така, че детето да ни слуша“ и да продължим после.

Телефонът звънна. Беше по-големият ми син. Стори ми се умо­рен.

– Здрасти, мамо. Цяла седмица писах есета за края на семестъ­ра и реших малко да си почина и да звънна. Как сте?

– Добре сме. Липсваш ни, особено на Пепър. Все ходи в твоята стая и души.

– Сигурно ѝ е мъчно, като ни няма с Анди.

– Мисля, че най-много ти ѝ липсваш.

– Защо аз?

– Защото основно ти се грижеше за нея.

– Не е вярно, мамо. Анди я хранеше всяка сутрин.

– Е, да, сигурно, обаче ти се грижеше да тича достатъчно. И ни­кой друг не можеше да ѝ подрязва ноктите и да ѝ чисти ушите. Брат ти не можеше да я доближи с мокра кърпа в ръка, за да ѝ из­чисти лапите

– Може би – рече той припряно. – Трябва да продължавам да работя. Имам още много четене. Поздрави тате.

И затвори.

Не можех да повярвам какво направих. Какво ме прихва­на? Защо реших да обявя Дейвид за по-отговорния? Откъде ми хрумна да го насърчавам да се вземе за по-важен от брат си? Да не би да беше, понеже ми ставаше мъчно да си го представя самичък в стаята му в общежитието? Толкова мъчно, че реших да повдигна самочувствието му за сметка на брат му? А се въз­мущавах от начина, по който съседката се отнасяше с нейните синове?

Това реши нещата. Заниманието на тема разправии можеше да почака. Утре щяхме да говорим за ролите, но по нов начин. Тряб­ваше ни разбиране за това какво стои зад импулса ни да раздаваме роли на децата си. Щяхме да разискваме не само как определената роля засяга всяко от децата поотделно, но и как ролята на опреде­лено дете влияе върху останалите братя и сестри и върху отноше­нията им.

◆◆◆

На следващата вечер чаках нетърпеливо хората да заемат местата си.

– Днес са разправиите, нали? – попита с надежда в гласа една жена, докато сядаше.

– Следващата седмица – осведомих я аз и им разказах за съсед­ката, телефонния ми разговор и мислите си.

Слушаха ме внимателно.

– Искам да разбера какво според вас кара родителите да разда­ват различни роли на децата си. Вече споменах една вероятност – криворазбраното желание да повдигнем егото на някое от децата, даже за сметка на другото дете. Какво друго?

Отговорите дойдоха бързо.

– Криворазбраната нужда да повдигнем собственото си его. Предполагам, че съседката ви е била плахо момиченце като малка и затова сега така се хвали, че има оперено дете.

– И обратното е вярно. Мисля, че проектираме слабостите си върху децата. Аз например винаги обвинявам сина си, че отлага, а няма по-голям шампион на отлагането от мен самата.

– Също така май изпитваме радост, че сме сложили всяко дете на мястото му. Аз викам на сина ми Точния Пол, а на дъщеря ми Закъсняващата Лизи. Нещо като семейна шега.

– Мисля, че задаваме роли на децата си, понеже искаме всяко от тях да се чувства специално. Не знам дали е правилно, но аз казвам на моите три: „Ти си добър в четенето, на сестра ти ѝ върви математиката, а брат ти рисува страхотно.“ Един вид всеки има ин­дивидуални силни качества.

Внезапно една ръка се вдигна:

– Току-що открих нещо – възкликна една жена. – Не само ро­дителите дават роли на децата си, самите деца го правят!

Групата се съгласи с нея.

– Вярно е. Едното играе „доброто момче“, понеже това му носи любов и признание.

– Или пък е „лошото момче“, защото така получава внимание, макар и негативно.

– Също така децата са хитри. Те знаят, че определените роли носят и полза. „Клоунът“ на семейството може да се отърве по-лесно от наказание. Детето, което се прави на безпомощно, кара всички да му помагат.

Същата жена отново вдигна ръка:

– Нещо повече, децата сами си определят роли. И това няма нищо общо с родителите.

Помолих я да обясни.

Тя се замисли за миг.

– Ще ви дам пример с моето семейство. Големият ми син е дребен и кльощав, но постоянно обяснява колко е здрав и жи­лав и вика на малкия „слабак“, а малкият, нищо че е набит и здрав, му вярва. Мисли си, че е слабак и се държи като слабак. Каквото и да го помоля да вземе и да носи, все му е „тежко“. Не си дава сметка за собствената си сила. И докато брат му си е намерил начин да се изтъкне, другият може и никога да не го открие.

Седяхме, осъзнавайки сложността на това, с което се бяхме сблъскали: Ние поставяме децата си в роли. Децата сами се поста­вят в роли. Децата взаимно се поставят в роля.

Един мъж вдигна ръка:

– Нека аз играя ролята на опонент.

Всички се обърнахме към него.

– Ако раздаването на роли на децата в семейството е нещо тол­кова естествено, може би за това си има и добра причина, за която още никой не е споменал още.

– Каква например?

– Представете си, че имате дете, което хвалите за това че е много умно. Нима това дете няма да се старае да учи повече, да се справя добре в училище, а после и в живота? Искам да кажа, че в поставянето в роля може да има и полза.

Няколко души раздразнено започнаха да говорят едновремен­но.

– Вие първа – посочих една жена, почервеняла като домат.

– Сигурно има полза за привилегированото дете – рече тя пре­зрително. – За него е страхотно. А какво да кажем за останалите? Те автоматично се превръщат във второ качество.

Друга жена добави:

– А какво да кажем за враждебността, която създаваме сред децата, поставяйки едното по-високо? Брат ми беше красавецът. Хората идваха и казваха на майка ми: „О, вижте го, та той прилича на Робърт Редфорд… А това дъщеря ви ли е? Не е ли сладка?“ Тога­ва не мислех, че това ме притеснява, обаче имах натрапчив сън как с брат ми вървим по улицата и една гигантска лешникотрошачка смачква лицето му.

Ръкопляскания и смях.

След като всички се успокоиха, заговори трета жена:

– Искам да ви кажа от собствен опит, че и за привилегировано­то дете не е много приятно. По-скоро е напрежение. Родителите ми винаги ме хвалеха, че съм „най-отговорната“ и аз живеех спо­ред техните очаквания. Но това си има цена. До ден днешен брат ми и сестра ми играят ролята на безпомощни, а аз трябва да се нагърбвам с всички семейни проблеми.

Сега почти всеки искаше да стане и да разкаже каква роля му е била отредена и как това е повлияло живота му. И въпреки че вся­ка история беше различна, всички следваха една схема. Първата роля като че определяше всяка следваща: „Аз бях мърльото, брат ми чистникът“, „аз бях ходещата напаст, сестра ми – светата вода ненапита.“

Веднъж раздадени, ролите се играеха, дори с негодувание: „След като аз бях нарочен за буен, значи наистина трябва да стана буен“ , „След като всички очакваха да се окапя, няма пък да ги ра­зочаровам.“

И винаги между братята и сестрите се появяваше антагонизъм: „Мразех брат ми, задето вечно беше „способното дете“. Поставен до него, се чувствах нелепо“… „Мразех сестра ми за избухливия ѝ характер, това ме принуждаваше да съм спокойната.“

Даже когато ролите не бяха напълно противоположни, те оп­ределяха децата – или ги караха да се самоопределят – в сравнение с другия: „Не бях популярна като сестра ми“… „Не бях лидер като брат ми.“

И винаги завършваха с: „И до днес е така“… „И днес напреже­нието между нас“… „До днес не можем да се сближим“… „И досега имам чувството, че нещо не е наред, ако аз не съм клоунът… при­браният… отговорната.“

Когато споделихме всичко това, хората се смълчаха, преди ня­кой да се обади:

– Възможно ли е да има семейство, в което ролята на всяко дете да взаимодейства гладко с тези на другите и семейството да функ­ционира като хармонично цяло?

– Вероятно е възможно– отвърнах, – но също така трябва да подготвяте децата си за живота извън семейството. А животът изисква от нас да приемаме много роли. Трябва да знаем как да обичаме и да бъдем обичани; как да сме водачи и следовници, как да сме сериозни, но и малко нещо щури, как да живеем с хаоса и как да създаваме ред. Защо да ограничаваме децата? Защо да не ги окуражаваме да опитват, да изследват потенциала си, да откриват силата, която не подозират, че притежават?

Нашият опонент не беше впечатлен от изящната ми реч.

– Вие описвате някакъв идеал – каза той. – Да бъдем честни. Хората имат естествени заложби и естествени ограничения. Голя­мата ми дъщеря е много музикална. Тя е само на десет и вече свири целия концерт на Хайдн в ре минор. По-малката не е музикална, насочили сме я към гимнастика.

Нямаше как да избере по-лош пример, за да изтъкне гледната си точка пред мен. Думите му извикаха спомен от детството ми, който все още ми горчи и го помня сякаш беше вчера. Разказах му цялата история от самото начало: как родителите ми гордо купиха махагоново пиано за нас, децата. Как гледах голямата ми сестра да се упражнява по цял ден и мечтаех да бъда достатъчно голяма, за да вземам уроци. Как през първата година, когато започнах с уро­ците, учителят ми непрестанно ми казваше, че съм „най-лошата му ученичка“ и как въпреки неговите критики и моето неумение, с радост непрекъснато свирех няколкото прости упражнения, а на­края имаше дълъг разговор между него и родителите ми дали „си струва“ да продължавам.

Знаех присъдата, преди да дойде. Сестра ми беше „музикантът“ в семейството. Може би щяха да намерят нещо друго за мен. При­ех решението, без да протестирам. Те бяха прави. Колкото и упо­рито да опитвах, явно учех бавно и ми беше много трудно.

Но загубата на музиката беше ужасна за мен. Докато месеци­те минаваха, осъзнавах колко ми липсва. Непоносимо ми беше да слушам как сестра ми свири. Всяка нота ме нараняваше.

Скришом, когато нямаше никого, отварях старите си учебни­ци и се опитвах да се уча сама. Даже имах известен напредък. Но накрая задачата ми се стори твърде тежка и се предадох. Музиката не беше за мен.

Мъжът ме гледаше втренчено. Струваше ми се, че всеки миг ще каже нещо, когато се обади една жена: – Родителите ми ме запи­саха на пиано, когато бях на осем. Когато аз свършвах, малката ми сестра сядаше на пианото и се опитваше да ми подражава. Един ден тя седна на пианото и изсвири цялата пиеса, която аз се опит­вах да науча вече цял месец. След това спрях упражненията. Казах на майка ми, че повече не желая да се занимавам.

– И майка ви се съгласи да спрете? – попитах.

Жената кимна.

– Чудя се какво щеше да стане, ако вместо да приеме решение­то ви, беше казала: „Не виждам причини да спираш. Ти се радваш на пианото и напредваш.“ Как щяхте да реагирате на това?

– Вероятно щях да изтъкна, че си пилеят парите заради мен. Рут свиреше по-добре. Тя вече знаеше цялата пиеса.

Продължих да говоря, сякаш съм майка ѝ:

– Миличка, разбирам, че това е обезсърчаващо, но не виждам какво общо има Рут. Дали някой учи бързо, или бавно няма значе­ние. Важно е това, което ти влагаш в музиката и което никой друг не може. Важно е удоволствието, което извличаш от музиката. Не бих допуснала да бъдеш лишена от него.

Жената преглътна сълзите си:

– Това щеше да е всичко за мен.

– Знам – отвърнах (О, Боже, аз ли не знаех!), – има толкова мал­ки момчета и момичета, които са били лишени от реалните си въз­можности, заради специалните умения на някое от другите деца.

Обърнах се към цялата група:

– Вярно е, че има деца с невероятни природни заложби и тези заложби трябва да се развиват. Но не за сметка на останалите деца в семейството. Когато едното дете процъфтява в специалната об­ласт, в която е надарено, нека сме сигурни, че не изключваме дру­гите си деца от тази област. И нека направим така, че те самите не се изключват от нея. Трябва много да внимаваме с изречения като: „Тя е музикантът в семейството“… „Той е ученият“… „Това е атле­тът“… „Тя е актрисата.“ Никое дете не заслужава да бъде избутано в ъгъла на кое да е човешко постижение. Ние искаме да е ясно за всичките ни деца, че радостта от науката, танца, театъра, поезията или спорта е за всички, а не е запазена за онези, които имат склон­ност към тези занимания.

Чу се недоволен шепот.

– Нека използваме тази седмица за да видим дали някое от де­цата ни не е поставено в роля по някаква причина и да видим как да го освободим, така че да бъде в най-голяма степен пълноценна личност.

Внезапно се сетих:

– О, не! Та аз ви обещах другата седмица да се занимаваме с темата за разправиите.

Моят опонент махна с щедър, ободрителен жест:

– Няма проблем. Ще се карат още една седмица. Това е важно.