Щастливи сме да споделим с вас срещата си с голямата Чаровница на българския театър и кино – Цветана Манева.

Единствено съжаляваме, че няма как да приседнете до нас, в двора на Театър 199, и да видите как очите й блестят и се изпълват с образи, когато говори за мечти или пък да настръхнете от дълбокия й глас, ту звънтящ гордо, ту шепнещ нежно думи за съкровени  желания.

Не сме я „разпитвали“ много, оставихме речта и мислите й да се реят…

70-годишният ви юбилей бе отбелязан красиво с фотоизложби и видеоинсталация, с представления, кино ретроспекции и…много интервюта. Връщаха ви в детството, питаха ви по най-различни начини за първите роли, за любимите роли, за най-трудните роли, за режисьорите, оказали най-голямо влияние в работата ви, за политиката, за семейството ви…

Единственото, което запомних от тях бе едно изречение: „Сега всички искат… Искам, искам… Няма глагол мeчтая. А мечтите не са за това да ги осъществяваш непременно, в тях има полет, има дух…“

Затова  няма да ви питам какво е чувството да си на 70 с толкова богат професионален живот. Ще ви помоля да помечтаете с нас. Представете си, че сте на 27 например, а не на 70. Но не се връщайте в миналото, когато сте била на толкова, представете си, че сте на 27 години сега. Какво ще правите, за какво ще мечтаете, как ще виждате света около себе си? Какъв ще е един ваш ден? Ето, алармата ви за събуждане звъни, вие сте на 27, надигате се от леглото и…

Изненадахте ме (смее се)! Не обичам да се връщам назад, но натрупаният опит неминуемо ме връща в миналото. Мисля, все пак, че не бих правила друго. Бих правила същото: бих ставала веднага, след като чуя алармата на часовника, бих се организирала бързо, привеждайки се в готовност за работа… Въпреки че аз ставам рано, дори когато не се налага да излизам от вкъщи.

И… бих се занимавала със същата професия. Бих се занимавала и с преподаване, както сега в Нов български университет. То ми е един много верен барометър за времето, тъй като с годините се губят рефлекси.

Младите ме поддържат с тяхната рефлексия, която не винаги разбирам, но се старая. Поне ме предпазва от това да считам, че аз съм единствената преживяла достатъчно и мъдра, че имам правото да давам съвети и да казвам как точно трябва да се живее.

Цветана Манева в „Хората от Оз“ в Тетър 199 – единственото представление, в което можем да я гледаме в момента. За него актрисата казва „Страхотен текст е написала Яна (Борисова)!“

Животът е свещен дар и всеки би трябвало сам да си построи това, което му се иска. Да си го построи, в смисъл да го подреди като приоритети за себе си и да си ги следва.

А аз съм била доста лакома, много неща съм искала да ми се случат и са ми се случвали, сигурно защото много мечтая (усмихва се и се замисля).

Ето, Лондон беше единствената европейска столица, която не бях виждала и я видях преди дни. И съм много щастлива. Беше ми мечта да видя Уестминстърското абатство. За мен то е феноменално, почти колкото пирамидите. Разбира се, не мога да сравнявам тяхното историческо и географско величие, но абатството е друго… Друго е…

Хората може да са еднакви, но всички народи се отличават. Народите не са еднакви. Не са…

Мечти за преустройство на света около мен обаче нямам. С обществено полезна дейност се занимавам, участвам в благотворителни кампании. Но с дейност регулярна и отдадена само в тази посока, не бих се занимавала сега. Ако бях на 27 – да. Просто мисля, че – що се отнася до настоящето и бъдещето – младата рефлексия, хората, чийто живот е пълноценен сега, би трябвало да се занимават с преустройството му. Старият човек си е стар човек, аз съм човек на миналия век (усмихва се широко).

Цветана Манева в някои култови постановки с нейно участие:

В „Спортни сцени“В „Спортни сцени“В „Спортни сцени“В „Смъртта на момичето“В „Смъртта на момичето“В „Смъртта на момичето“В „Монолози за вагината“В „Монолози за вагината“В „Монолози за вагината“В „И човекът стана жива душа“В „И човекът стана жива душа“В „И човекът стана жива душа“В „Коко Шанел“В „Коко Шанел“В „Коко Шанел“

А ако ви върнем на собствената „камбанария“, за какво мечтае Цветана Манева днес? Разбрахме, че се занимавате с организацията на много интересен фестивал. Разкажете ни повече!

С фестивала се занимавам вече много години, благодаря, че казахте че е интересен! А и считам, че той е единственият, според изискванията и статута за международен фестивал, у нас. (става дума за Международен театрален фестивал „Варненско лято” – бел. ред.). Постигнахме го с не малко усилия, но вече имаме световно признание.

Върша го с удоволствие, заради много добрия екип, с който работя. От различни възрастови групи сме, аз съм най-възрастната (отново се смее), около мен има много млади хора – както в постоянния екип, така и сътрудници.

Опитваме се да усетим и да сме достатъчно информирани за всичко, което се случва в театъра, не само в Европа, но и по света. И всичо интересно от света на театъра, което можем да спазарим, както се казва, и с жалките си средства да докараме до тук, се случва и на българска сцена.

Имаме истински успехи – от тук са минали спектакли на Питър Брук, на Дъклан Доналд, на много, много режисьори… Така че, мисля че успяваме в тази посока.

Но тазгодишната селекция няма да ви издавам още (смее се) – нито българската, нито чуждата. Ще им се насладите в началото на юни, когато започва фестивалът.

И за финал, ако трябва да „останем“ с нещо, което не просто искате, а мечтаете, какво ще е то?

Аз наистина гледам да не искам, опитвам се съкровените за мен неща да си ги мечтая… Да влязат в мислите ми…

Имам си една проверка – колкото по-често мисля за нещо, толкова по-голяма увереност добивам, че ще се случи. Никога не знам кога, но знам, че ще се случи… И то се случва!

Сега в мислите ми е фестивалът – да мине безпрепяствено, всички да бъдат доволни, най-вече аз (смее се дълго). И това е!

Аз не градя големи планове, мечтите ми не се простират много далече, с възрастта човек се научава да цени мига: момента, деня, часа… Мисля, че това е ценното. Страшно бързо ми минава времето. Спомням си детството – колко бавно минаваше целият ден, нали, сещате се? С всеки може би е така. А сега се изнизва страшно бързо, страшно бързо (едва доловимо шепне)…