Руският фантаст Дмитрий Глуховски привлече вниманието ми преди повече от 10 години със своята завладяваща трилогия „Метро“ („Метро 2035”: последното приключение след „края на света” | Jasmin.bg). Фантастиката, чийто сюжет се развива в тунелите на московското метро, бързо донесе световна слава на младия автор, а по книгите излизаха видео игри и се планираха игрални филми… Близо десетилетие по-късно Глуховски вече не живее в Русия и не пише фантастика. Пише с болка за своята Русия, която обича. В нея обаче днес той е враг с издадена присъда от 8 години затвор, защото публично изказва несъгласието си с войната в Украйна, започната от президента Владимир Путин. Така днес четем „Ние – Дневник на падението“ (Изд. „Сиела“) – сборник статии на Глуховски, които той подбира и допълва с актуален коментар, за да разкаже как държавата му без особено съпротивление пада под мрачен и мракобесен режим. Режим, който категорично отдели Русия от Европа.

Откъс от „Ние. Дневник на падението“ от Дмитрий Глуховски

Сюжетът – с думи на автора

Разбрахме, че не ни трябва и никога не ни е трябвала никаква нова Русия. Трябва ни само Русия, каквато беше по-рано: имперска, заджуркана по един или друг начин, и няма какво друго да измисляме.

За нас няма друго бъдеще освен миналото.

Ала имам ли право, след като не предвидих нито войната, нито фактически народното съгласие с нея, след като сега се намирам в политемиграция, а в Родината си съм заклеймен като чуждестранен агент и съм обявен за издирване, да говоря от името на този народ?

Пък и кои са тези „ние“? Може ли да се опише прословутият „руски народ“ или „многонационалният народ на Русия“? Може ли да се намери какво е общото между всички живеещи в Русия хора освен задължението да плащат данъци на Кремъл, да жертват живота си за него във военни авантюри и червения паспорт? Дали изобщо интелигенцията или средната класа са неотделима, съзвучна на тези условни „маси“ част от него?

Въпроси без отговор.

И все пак ми се струва, че понякога съм успявал да почувствам и уловя някакви комплекси, някакви болезнени точки, някакви стремежи и мечти, превърнали се в общ знаменател за много и твърде различни мои съграждани. А когато нанизваш тези статии в хронологична гирлянда върху сюжетната линия на превръщането на Русия от страна, опитваща се да бъде нормална, в държава, отритваща нормалността – те започват да приличат на истински дневник на масовото съзнание и на колективното несъзнателно.

На дневник на падане в черна дупка.

Разбира се, ние тъгувахме за империята. Разбира се, мъчно ни беше за величието. Щом Западът не можа да ни обикне, искахме поне да го е страх от нас както преди. Вътре в страната си останахме безправни и нищожни мравки, но имахме нужда поне да се гордеем с мравуняка си.

Впечатленията

Дмитрий Глуховски е искрен, критичен и разказва събитията с емоции и факти. Емоциите са предимно в набора от статии, които той решава да представи в сборника „Ние – Дневник на падението“. През годините те са били публикувани в различни руски и чуждестранни издания. Фактите и обясненията пък дава в два вида кратки коментара преди и след статиите. Първият коментар цели да обясни контекста към момента на написването на всеки от текстовете, а вторият е наречен „Поглед от бъдещето“ и представлява кратко наблюдение как думите отекват към днешния момент.

За мен сборникът може да се раздели условно на две части. В първата част, която покрива по-ранните години между 2012 и 2020, темите са предимно от вътрешната политика. Статиите от тези години описват как постепенно президентската институция в лицето на Владимир Путин овладява държавния апарат, който се превръща в мощен пропаганден и репресивен орган. Книгата започва с истории за налагане на контрол над медиите, които са критични към властта, корумпирането на църквата и сливането й с властовата машина; подменянето на кадрите във всички институции с некомпетентни, но изцяло зависими и контролируеми хора, които да изпълняват всякакви поръчки по телефона; вкарването на сенчести бизнесмени във властта, които източват капиталите на страната и получават активно представителство в управлението; значителното увеличение на правомощията на силовите структури, за да могат да упражняват безграничен натиск срещу несъгласните граждани и общественици.

Паралелно с етапите на разгръщане на режима на Путин тече и зловещият процес на подчинение на съзнанието на обществото. На места дори самият Глуховски признава, че като чете по-стари свои статии, сега забелязва, че самият той е вярвал на някои от измислените от властта наративи и е разглеждал събитията и от тези гледни точки. На няколко пъти признава също, че никога не е предполагал, че диктатурата ще достигне жестокостта, която наблюдаваме днес. Споделя, че до последно не е предполагал, че Путин наистина ще започне пълномащабна война в Украйна.

Глуховски включва в сборника и няколко статии, в които обяснява как и защо неговите сънародници се оказват толкова податливи на пропагандния разказ на Путин. Разказът, че европейците и американците ги презират, че им се подиграват, че гордостта за руснака не е благополучието, а имперското минало, че Европа и САЩ са изконни врагове, които искат да унищожат руския народ, култура и история. Интересен е и прочитът му защо за някои хора е по-лесно съвсем доброволно и съзнателно да изберат страната на агресора и да оправдаят една кървава война вместо да се застъпят за жертвата. Авторът държи, че всичко, което се случва в родината му, е плод на разбранията само и единствено на личността на президента на Руската федерация. Не можем обаче да отречем, че мощната пропагандна машина върши перфектно работата си – не само в Русия, а и по добре разработените канали в западните „вражески“ държави.

Условно наречената от мен втора част на сборника, която покрива последните 6-7 години, разказва как вече добре смазаната репресивна държава се превръща в безмилостен палач на свои и чужди. Стотици руснаци биват осъждани по бързата процедура по специално разработени закони за държавна измяна. А тези, които не се подчиняват, публично намират смъртта си – често несъгласните падат от балкони, а политическите противници съвсем показно биват заточени в каторги, за популярни критици като Алексей Навални се посяга към отровата, а други като Борис Немцов ги застигат куршуми на публични места в центъра на Москва.

Глуховски открито изпада в немилост пред режима, когато изказва подкрепата си за Навални, след опита за отравянето му с новичок по време на самолетен полет (След неуспешния опит за отравяне през 2020 г, Навални се лекува в Германия, след което избира да се завърне в Русия. Арестуван е на летището и след по-малко от година умира в затвора през февруари 2024 г). Дмитрий Глуховски официално попада под ударите на режима, когато пише първите си статии срещу войната в Украйна, която Кремъл упорито налага като „специална военна операция“. В емоционалните си текстове, публикувани в различни издания по повод нахлуването на руските войски в Украйна през февруари 2022, Глуховски твърди, че „специалното“ наименование е първоначално измислено от пропагандата, защото руският народ е бил против войната. Затова войната трябва да бъде наречена по друг начин. Поне в началото. В месеците след това държавната медийна машина предприема своя специална операция, за да направи руснаците съпричастни към нуждите на режима и доста успешно налага „обществените“ Z и V послания за подкрепа.

За мен лично по-интересните статии бяха вътрешнополитическите, особено от по-ранните години. Все пак тези истории тогава ги разказваха единствено т.нар. опозиционери политици (Борис Немцов, Гари Каспаров) и журналисти (Анна Политковская) или някои бизнес партньори на руския президент, които в някакъв момент изпадаха в немилост (Михаил Ходорковски, Борис Березовски). Тези гласове се опитваха да предупредят Запада, че нещо опасно загнива в страната им, но, уви, имаха малко аудитория. По тази причина процесите по установяването на диктатурата на Путин не са известни на широката общественост, а оттам стана по-лесно да се прокарва и разказът за историята и събитията в Украйна съгласно версията на Кремъл. Мисля, че днес (дори и с неохота) вече всички държавници в Европа са склонни да признаят, че проспаха превръщането на Русия в такъв безпощаден агресор. Някои от чисто незнание и неразбиране на страната и „руската душа“, а други поради лични финансови облаги и собствената си корумпираност. Трябва да признаем, че руският президент доста умело успя да разположи огромни финансови потоци на Стария континент и в замяна получи благоразположение и умишлено затваряне на очи от немалко европейски политици и бизнесмени през всичките тези години. Слабите политики по отношение на сериозни, но неглижирани с години проблеми като неконтролируемата миграция в Европа, пък направиха наратива на Кремъл по-достъпен и привлекателен (както се вижда точно сега!) дори и за държави като САЩ. В няколко статии Глуховски разказва и тези детайли. Не са за пропускане.

В следващите редове съм подбрала и акцентите в цитати, които смятам, че авторът по-добре може да представи. Все пак, това не е художествена книга или пък продължение на неговите фантастични разкази. „Ние – Дневник на падението“ е сборник с реалната история през очите на руснака Дмитрий Глуховски. Ще я разберете най-добре именно от него. Все пак писателите внимателно подбират думите си, за да разкажат история, която вълнува сърцето им.

Избрани цитати от „Ние – Дневник на падението“

Няма нищо по-важно и скъпоценно от вашия живот.

–         Вашият живот принадлежи само на вас и на никого другиго. Никой няма право да ви го отнема. Никой няма право да погубва хора, които обичате. И никой няма право да ви заповядва да убиете невинен човек.

–         Жителите на Русия все повече се оказват затворени в херметична среда, до която истината няма достъп.

–         И тогава беше решено те да бъдат превърнати от престъпления на режима в престъпления на целия народ. Да бъдем омърсени всички. За да не можем да кажем, че не сме знаели за тази война и не сме я искали, решиха да ни направят съучастници. Людоедската истерия, която се разгръща във всички пропагандистки медии, има за цел да издълбае буквата Z на челото на всеки жител на Русия. Тя е нужна, за да снеме отговорността за братоубийствената война, за разрушаването на мира в Европа, за рухването в кошмарното минало от Путин и неговия режим, за да им позволи да се скрият зад гърбовете на обикновените хора. За да бъде убеден Западът, че се бори не с група безумци, а с целия руски народ.

–         Вместо да води война за унищожаване на мафията, властта я превърна в една от своите институции – също като църквата или пресата. Престъпните авторитети, които се съгласиха да работят с държавата и да се интегрират във властта (…), получиха политическа репрезентация и неприкосновеност (депутатски мандат) плюс възможност да легализират бизнеса си. Властта вече получаваше ефективен контрол над сенчестата Русия, в която, както и в Русия на слънчевия ден, всичко може да се реши с едно телефонно обаждане.

–         Оставаше само да разберем що е патриотизъм. И тук може да сбърка човек. Някой, не щеш ли, по стар навик ще каже, че да си патриот, значи да обичаш Родината. Някога може така да е било. Но сега означава съвсем друго. Да си патриот значи да обичаш властта и по-силно да аплодираш всякакви нейни импровизации.

–         И в този прекрасен мит на Русия и на руския народ, то се знае, е възложена героична и благородна роля. Русия трябва не да унищожава Европа, а да я спаси. Да я спаси, както веднъж вече го направи. Защото с какво завърши за нас Великата отечествена? Със спасяване на Европа и нейното освобождаване. Ние не сме народ завоевател, ние сме народ освободител и това го пише във всеки съветски учебник по история, възпитал цялото днешно зряло население на РФ. Знаем този мит, обичаме този мит, цял живот сме чакали продължението на този мит. И ето че с гордост ни го предоставят.  

–         Време е да свикнем: живеем в царството на кривите огледала. И нищо в него не е каквото изглежда. Така става, когато управниците се страхуват от своя народ и му нямат доверие. Така става, когато те не могат да кажат на хората истината как именно е уредена властта, как е устроена държавата и кога именно са принудени да измислят и инсценират някаква друга държава – сладичка и идеална, която няма нищо общо с реалността.

–         Бездуховни хора крещят за духовност, крадци развяват знамето на борба с корупцията, майстори на псувните забраняват да се псува, невярващи стават Инквизиция: не са ли това последните времена?

–         Руският човек никога не е бил истински свободен, освен може би в личния живот, и то далеч невинаги. И никога не е бил сит. И никога държавата не му е позволявала да изпита уважение към себе си. През всички времена това уважение се е заменяло с гордост за своята страна. Естествено, основана върху пропаганда. А през последните години страната не даваше никакви поводи за гордост, само за презрение и съмнения.

–         Оказа се, че за целта е нужно само едно: телевизията от средство за информация да се превърне в пропагандно средство. Това беше направено едновременно грубо, примитивно – и майсторски. Йозеф Гьобелс би мечтал да разполага с инструмент като съвременната руска телевизия. Онова, за което на Гьобелс е било нужно десетилетие, у нас бе свършено за година. Народът се оказа готов за това. Готов да повярва, че сме заобиколени от врагове. Че те искат да ни раздробят на късчета, да ни окупират, да ни колонизират, да изсмучат нашия скъпоценен нефт и нашия любим газ.

–         Сега обаче разбирам, че хората са се чувствали зле при пазарната демокрация. Тъжно им е било на хората без смисъла, който е можел да бъде милион пъти по-голям от битовия житейски смисъл на техните кратки диванно-ранчови съществувания. Страхували са се хората да решават сами всичко за себе си в бушуващия свят на потребителския капитализъм. Хората са искали да имат Вожд – и в първобитния смисъл, и в индианския, и в комунистическия – защото им е тежало да търсят пътя сами. Било им е непривично и непохватно да мислят сами –  мечтаели са вместо тях да мисли телевизорът. Най-сетне, хората са имали нужда от враг, защото без враг и без Вожд е сложно да се живее, то е като без смисъл.

–         Ние отказваме да мислим, че влакът от Москва към ада пътува четири часа, и не смятаме да пътуваме за ада, но скоростната железница до там вече е прокарана и сега адът препуска по нея към нас.

Откъс – Откъс от „Ние. Дневник на падението“ от Дмитрий Глуховски | Jasmin.bg

Малко за Глуховски

Дмитрий Глуховски е роден на 12 юни 1979 г. в Строгинския район на Москва, Русия в семейството на журналисти. Учи в Израел, живее една година в Германия и три във Франция. Работи за „Радио России”, за телевизионната компания „Дойче Веле”, за каналите „Евронюз” и „Russia Today”, бил е член на Кремълския пул. Бил е военен кореспондент в Абхазия и Израел, в град Кириат-Шмон, върху който се стоварват 80 процента от ударите на „Хизбула”.

Част от митологията за него са подозренията на колегите му от „Евронюз”, че е шпионин, защото просто „не може млад човек на 23 години да знае пет езика и да не работи в разузнаването”. Част от плановете му е да прекоси нощем с дрезина московското метро в търсене на тайнствен подземен живот. Част от въпросите в главата му са как би живял светът след глобална катастрофа и какво ще стане с модела на обществено поведение, след като обществото ни изчезне.

Дебютът му като писател е с антиутопичния роман „Метро 2033”, за който получава литературната награда ЕВРОКОН 2007: Копенхаген, Дания. Следват и две продължения на книгата – „Метро 2034” и „Метро 2035“.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.