Легенди за страстта, прочетени по улиците на Александрия

Шедьовърът на Лорънс Дърел „Александрийски квартет” излезе в два тома с логото на „Лист”

Александрийски квартет - корица

Улиците на Александрия миришат на похот, пот и прах, сърцето ѝ е болно за любов. Мистичният град, основан преди двайсет и пет века от завоевателя Александър, е люлка на литературния шедьовър „Александрийски квартет” – поредица от четири романа на британския писател Лорънс Дърел. Отделните части – „Жюстин”, „Балтазар”, „Маунтолив” и „Клия”, са публикувани между 1957 и 1960 г., преди броени дни излезе новото им издание на български език с великолепния превод на Иглика Василева и логото на „Лист”. Квартетът е в два тома, кориците им са дело на Калина Мухова.

Всяко от произведенията разказва от гледна точка на съответния герой за едни и същи събития в града. Основен наблюдател е Дарли, който води записки за преломите в живота на тези, които обича и познава. В „Жюстин”, „Балтазар” и „Маунтолив” действието се развива в Александрия навечерието на Втората световна война, между страниците на „Клия” отеква канонадата на вражеския флот в пристанището на града.

В първия роман Дарли събира отломките на сърцето си след бурна афера, а в последния – „Клия”, изцелената му душа отново открива любовта, но с друга жена.

Героите в тази творба, както и образът на разказвача, са измислени и нямат никаква прилика с живи лица. Само градът е истински, уточнява в бележи  към отделните части Лорънс Дърел.

През 1959 г. в интервю за The Paris Review – англоезично списание, излизащо във френската столица, той описва идеите, стоящи зад „Квартета”, като сближаване на източната и западната метафизика, основано на преобръщането на стария възглед за материалната вселена от Айнщайн и на същото, което Фройд прави с концепцията за стабилната личност, което води до нова концепция за реалността.

Чрез изкуството си ние, хората артисти, щедро прощаваме всички рани и поражения на всекидневието; по този начин ние не избягваме съдбата си, както непрекъснато се мъчат да правят обикновените хора, а я изпълваме с потенциала на истинското ѝ съдържание – въображението. Защо иначе ще се нараняваме един друг?”, пък отбелязва Дарли в „Жюстин”.

И критиците, и читателите, приемат благосклонно „Александрийски квартет” и тетралогията остава най-популярната творба на Лорънс Дърел. Макар да твърди, че героите в нея са плод на въображението, авторът нанася в някои от тях щрихи от собствения си живот. Години наред Дърел е на дипломатическа служба към британското правителство и по време на Втората световна война е аташе по печата към британските посолства, първо в Кайро, а след това в Александрия. Тъкмо в Александрия той се запознава с еврейката Ив (Ивет) Коен, която го вдъхновява за образа на Жюстин.

Сред най-влиятелните фигури в обкръжението му е писателят Хенри Милър, по-възрастен от него с двайсет години. Когато през 1935-а прочита романа му „Тропик на Рака”, Дърел незабавно му пише писмо с искрените си възторзи. Милър му отвръща и така започва приятелството им, продължило четири декади. Освен този пример за писателско родство по избор, в биографията на Дърел има и важно родство по кръв – той е по-голям брат на естествоизпитателя и писател Джералд Даръл. Разликата във фамилията е заради дошлото през руски произношение на фамилията на автора на „Моето семейство и други животни”.

Бърз факт

През 2012 г., когато архивите на Нобеловия комитет са отворени след 50 години, става ясно, че Лорънс Дърел е бил номиниран за Нобелова награда за литература през 1961 г., но не е попаднал в окончателния списък. Тогава отличието отива при Джон Стайнбек.

Александрийски квартет

Лорънс Дърел

От автора

Този сборник от четири романа е написан, за да се чете като едно произведение под общото заглавие АЛЕКСАНДРИЙСКИ КВАРТЕТ: сполучливо описателно подзаглавие би могло да бъде думата „континуум“ или „цялост“. Докато се опитвах да си изработя форма, възприех, като груба аналогия, постановката за относителността на нещата. Първите три романа са свързани по метода на вмъкването и добавянето, като се явяват „сродници“ един на друг, а не „продължения“; само последният бе замислен като истинско продължение, в което събитията се проследяват във времето. А цялото трябваше да представлява едно предизвикателство към хронологичното изложение в традиционния роман: днешния пропит от времето роман.

Л. Д.

Франция, 1962

Ж Ю С Т И Н

Героите в тази творба, първата от група от четири романа, както и образът на разказвача са измислени и нямат никаква прилика с живи лица. Само градът е истински.

Мъча се да привикна с идеята да гледам на всеки полов акт като на процес, в който участват четирима. Предстои ни дълго обсъждане на тази тема.

        З. Фройд, „Писма“

 Ето двата изхода за нас: или престъплението, което ни прави щастливи, или ешафода, който ни пречи да бъдем нещастни. Питам има ли място за колебание, прекрасна Терез, и ще открие ли умът ви едно дори разсъждение, което да опровергае моето?*

         Маркиз дьо Сад, „Жюстин“

*  Преводът е на Красимир Петров. Жюстин, или Неволите на добродетелта. Народна култура, 1993. – Бел. пр.

На ИВ

тези спомени от родния ѝ град

I

Морето и днес е бурно и пронизващият вятър духа на талази. Зима е, но вече се усеща поривът на пролетта. До обяд – небе от оцъклени голи перли, притаили се на завет щурци, а сега и вятърът – съблича ширналата се равнина, тършува навред из нея…

Избягах на този остров с няколко книги и детето – детето на Мелиса. Не знам защо използвам думата „избягах“. Хората от селото се шегуват, че само болен човек би избрал толкова отдалечено място, за да се възстановява. Да, но аз пристигнах тук, за да се лекувам, да излекувам себе си, ако така предпочитате…

Нощем, когато вятърът вие и детето спи спокойно в дървеното си креватче, запалвам лампа до камината, в която отекват стенания, тръгвам да крача напред-назад и мисля за приятелите си – за Жюстин и Несим, за Мелиса и Балтазар. По железните окови на паметта, брънка по брънка, се връщам назад в града, който и тримата населявахме за кратко време: градът, който ни използваше за своя флора, породи у нас конфликти, които бяха негови, но които ние в неведението си погрешно взехме за наши: прекрасната Александрия!

Наистина трябваше да дойда чак тук, за да разбера всичко! Едва след като заживях на този гол нос, всеки ден изтръгвайки нощта от мрака с помощта на Арктур*, далеч от напоения с дъх на лимони прах на онези летни следобеди, най-накрая успях да проумея, че никой от нас не можеше да бъде съден за случилото се тогава. Единствено градът бе виновен, въпреки че ние, неговите деца, трябваше да платим цената.

* Арктур – най-ярката звезда в съзвездието Воловар. – Бел. пр.

* * * * *

Преди всичко какво представлява този наш град? Какво включва думата Александрия? Затворя ли очи, виждам хиляди изтерзани от прах улици. Днес той е владение на мухите и просяците – както и на онези, избрали промеждутъчното съществуване сред тях.

Пет раси, пет езика и една дузина религии: корабите на пет флота се оглеждат в мазните води на пристанището. Половете обаче са повече от пет, но изглежда, само демотическият гръцки прави разлика между тях. Сексуалното предлагане, хвърлило котва в този град, изобилства от разнообразие на формите. Но въпреки това той няма вид на безгрижен пристан на удоволствията. Символичните любовници на свободния елински свят тук са изместени от нещо съвсем различно, по-скоро андрогинно, или превърнало се в своята противоположност. Ориентът не може да се наслаждава на сладостната анархия на тялото, защото отдавна го е надживял. Спомням си Несим, който веднъж каза – май просто цитираше някого, – че Александрия е голямата винарска преса на любовта; онези, които излизат от нея, са болните, самотниците, пророците – тоест дълбоко наранените в своя секс.

      * * * * *

Бележки за нюансите на пейзажа… Редуващи се картини с темпера. Светлина, която се процежда през лимонова есенция. Въздухът, пълен с прах от тухли, със сладкия аромат на тухлен прах и мириса на горещ, окъпан с вода плочник. Леки, въздушни прокъсани облаци, надвиснали ниско над земята, които обаче рядко донасяха дъжд. Над това прашно червено, прашно зелено и тебеширеномораво, редовно напоявано аленеещо езеро. През лятото морската влага придаваше лек блясък на въздуха. Всичко лежеше под лепкав слой.

А през есента сухият пулсиращ въздух, пропит със статично електричество, лесно възбужда тялото през тънките дрехи. Плътта се раздвижва, оживява, опитва се да счупи решетките на своя затвор. Пияна блудница броди из тъмните улици нощем и от устните ѝ като цветчета се отронват откъслечни мелодии. Сигурно така и Антоний е доловил струните на онази музика, под звуците на която сърцето замира, и завинаги се е предал, вдигнал е ръце пред стените на града, в който е бил влюбен.

Навъсените тела на младите тръгват на лов за гола плът и в онези малки кафенета, в които Балтазар често се отбиваше със стария поет на града*, момчетата неспокойно играеха табла под газените лампи: раздразнени от онзи сух пустинен вятър – така недоверчив, неромантичен, – тревожно оглеждаха всеки непознат минувач. С мъка си поемаха дъх и във всяка лятна целувка откриваха вкуса на негасена вар…

* Тук, както и в цялата книга, когато става дума за „стария поет на града“, се разбира гръцкият поет Константинос Петру Кавафис, роден в Александрия, 1863 – 1933 г. – Бел. авт.

     * * * * *

Трябваше да дойда тук, за да съградя наново този град в ума си – тъжни, меланхолични обиталища, които според стареца* бяха пълни с „черните руини“ на неговия живот. Дрънченето на трамваите, които потръпваха в металните си вени, прорязващи мейдана** в Мазарита с цвят на йод. Злато, фосфор и магнезий. Толкова често се срещахме тук. През лятото – край една малка цветна сергия с резени от диня и плодов сладолед, който тя обичаше. Тя, разбира се, често закъсняваше – по всяка вероятност освежена след изпълненото си задължение в притъмнената стаичка – нещо, за което предпочитах да не мисля; ала толкова свежа, толкова млада, разтвореният цвят на устните ѝ, който пада върху моите, бе като неутолено лято. Мъжът, когото бе оставила, сигурно още стоеше замаян, припомняйки си преживените сцени; а тя ме гледаше, все още поръсена с цветния прашец на неговите целувки. Мелиса! Не знам защо, но това като че нямаше почти никакво значение, усетих крехката ѝ тежест, когато се облегна върху ръката ми и се усмихна с откритата искреност на човек, отдавна приключил с всякакви потайности. Хубаво ми беше да стоя тук, скован и притеснен, задъхан, защото и двамата знаехме какво искаме един от друг. Посланията, подминавайки съвестта, идваха направо от плътта на устните, от очите, сладоледа, цветната сергия. Да стоим така, с преплетени кутрета, вдишвайки от камфорния аромат на напредналия следобед, на тази част от града…

* Отново става дума за Константинос Петру Кавафис. – Бел. авт.

** Място за разходка, крайбрежен булевард или алея край морски бряг в градина. – Бел. пр.

      * * * * *  

Тази вечер преглеждах записките си. Някои от листовете бяха отишли за кухненска употреба, други бяха разпокъсани от детето. Тази форма на цензуриране ми допадна, защото крие в себе си безразличието на природата към построенията на изкуството – безразличие, което бях започнал да споделям. В края на краищата какъв е смисълът от една проникновена метафора за Мелиса, след като тя лежи погребана подобно мумия в плиткия топъл пясък на черното речно устие?

Тези грижливо запазени от мен записки са трите тома, в които Жюстин водеше своя дневник, както и фолиото, свидетелстващо за лудостта на Несим. Несим ги погледна, когато си тръгвах, кимна и рече:

– Вземи тези записки, да, прочети ги. В тях има много неща за нас. Сигурно ще ти помогнат да подкрепяш Жюстин без колебание, както трябваше да правя и аз. – Това се случи в Летния дворец след смъртта на Мелиса, когато ние все още вярвахме, че Жюстин ще се върне при него. Често си мисля, и винаги с известен страх, за любовта на Несим към Жюстин. Може ли да има нещо по-всеобхватно, по-здраво и силно само по себе си? Тя обагряше нещастието му с нещо като екстаз – блажените рани, които човек си мисли, че са присъщи само на светците, а не на някакви си най-обикновени любовници. Ала малко чувство за хумор би го спасило от това ужасно всепоглъщащо страдание. Знам, че е лесно да се критикува. Знам.

      * * * * *

В глухата тишина на тези зимни вечери има само един часовник: морето. Мрачната му натрапчива монотонност е фугата, на чийто фон аз пиша. Тягостният ритъм на солената вода, която ближе собствените си рани, разпенва се по устието на Делтата и кипи край безлюдните плажове – опустели навеки под полета на чайките: бели драскулки по сивия, сдъвкан от облаци здрач. Тук, появят ли се платна, загиват, преди сушата да ги е приютила. Крушение, изхвърлено по островни крайбрежия, последната черупка, подвластна на всеядното време, щръкнала за миг в синята паст на водата … но ето че и тя изчезва!

      * * * * *

С изключение на сбръчканата стара селянка, която идва всеки ден от селото, яхнала муле, за да чисти, ние с детето сме съвсем сами. То е щастливо и винаги намира с какво да се занимава сред непознатата му среда. Още не съм го кръстил. Разбира се, че ще се казва Жюстин – как иначе?

Що се отнася до мен, аз не съм нито щастлив, нито нещастен; лежа, сякаш увиснал между небето и земята, понесен като косъм или перо от облачните смесици на паметта. Споменах за безполезността на изкуството, но забравих да кажа истината за утехата, която то носи. Утехата на работата, която върша с мозъка и със сърцето си, се състои в това, че само там, в безмълвието на художника или писателя, действителността може да бъде преподредена, преработена и представена откъм значителната ѝ страна. Нашите общи действия в реалността не представляват нищо друго освен власеницата, която покрива сърмения брокат – смисълът на схемата. Чрез изкуството си ние, хората артисти, щедро прощаваме всички рани и поражения на всекидневието; по този начин ние не избягваме съдбата си, както непрекъснато се мъчат да правят обикновените хора, а я изпълваме с потенциала на истинското ѝ съдържание – въображението. Защо иначе ще се нараняваме един друг? Не, опрощението, което търся и може би ще намеря, не е онова, което винаги ще виждам в блесналите приятелски очи на Мелиса или в мрачния замислен взор на Жюстин. Всички ние вече поехме по различни пътеки; но в това, в първото голямо сътресение на моята зрялост, усещам нови предели за моето изкуство, а и животът ми е неизмеримо обогатен от спомена за тях. В мисълта си аз отново ги имам; сякаш само тук – на тази дървена маса под маслината, откъдето се вижда морето, само тук мога да им придам цялото онова богатство, което заслужават. Така че, за да има вкус, това писание трябва да вземе нещо и от своите живи субекти – техния дъх, кожа, глас – и да ги вплете в меката гъвкава тъкан на спомена. Желанието ми те да заживеят отново е стигнало до онзи кръстопът, където болката се превръща в изкуство… Може би ще се окаже, че това е един безполезен напън. Не знам. Но трябва да опитам.

Днес заедно с детето сложихме каменната плоча на огнището и докато работехме, разговаряхме. Говоря ѝ, ала така, сякаш съм сам, сякаш говоря на себе си; тя ми отвръща на някакъв високопарен език, който сама си е измислила. Заровихме пръстените, които Коен бе купил за Мелиса, в земята под камъка, както е обичаят на този остров. За късмет на обитателите на къщата.

     * * * * *

Може да се каже, че когато срещнах Жюстин, бях почти щастлив човек. Ненадейно ми се откри възможност за близост с Мелиса – една интимна връзка, съвършено неочаквана и незаслужена, без обаче това да я прави по-малко прекрасна. Като всички егоисти и аз не мога да живея сам; а последната година на моето ергенство направо ме съсипа – фактът, че не умеех да се оправям с домакинството, с облеклото си, с храната, нито с парите, ме влудяваше и отчайваше. Направо ми се гадеше при вида на пълчищата хлебарки в стаите, където за мен уж трябваше да се грижи едноокият Хамид, моят слуга бербер*.

* Бербери – народ, който живее в Алжир, Мароко и Либия (общо около 12 млн.); мюсюлмани. – Бел. пр.

Мелиса разби и без това запуснатата ми отбрана не с някое качество, което човек очаква да открие в любовница – очарование, изключителна красота или интелигентност, – съвсем не, а по-скоро със силата на онова, което мога да нарека само милосърдие, но в смисъла, който гърците влагат в тази дума. Спомних си я, защото и преди я бях виждал – бледа, слаба, загърната в износено палто от тюленова кожа, да разхожда малкото си кученце по улиците през зимата. Туберкулозните ѝ ръце, прорязани от сини вени, и така нататък. Изрисуваните, извити като дъга вежди подчертаваха красивите ѝ, безстрашно честни очи. Месеци наред я бях виждал, без да се разчувствам от навъсената ѝ анилинова красота. Ден след ден се разминавахме по пътя ми към кафенето „Ал Актар“, където Балтазар ме чакаше с черна шапка на главата, за да ми даде „указания“. Никога не съм си и помислял, че ще стана неин любовник.

Знаех, че някога е била манекенка в Ателието – задължително се минава през това, – а сега беше танцьорка; дори нещо повече, знаех, че е любовница на възрастен търговец на кожи – дебел, груб, вулгарен мъж, една от знаменитостите на града. Споменавам го, за да отбележа, че това бе един отломък от моя живот, който се откърти и потъна в морето. Мелиса! Мелиса!

     *  * * * *

Мисля си за онова време, когато за нас четиримата видимият свят почти не съществуваше; дните ни не бяха нищо друго освен интервали между сънищата, интервали между движещите се пясъци на времето, на действието, на трескавите изживявания… Приливи и отливи на безсмислени афери, понесени от течението на обречените връзки, безцелни, които водеха наникъде и не изискваха от нас нищо друго освен невъзможното – да си останем такива. Жюстин би казала, че сме били впримчени в проекцията на една воля, прекалено силна и преднамерена, за да бъде човешка – гравитационното поле, в което Александрия улавя всички онези, които е избрала да бъдат неин прототип…

     * * * * *

Шест часът. Фигури, загърнати в бели роби, се тътрят откъм гарата. Дюкяните се пълнят и изпразват като белите дробове на улица „Сьор“. Бледите удължени лъчи на следобедното слънце размиват широките извивки на Еспланадата, а заслепените гълъби, като подгонени от вятъра хартии, литват над минаретата, за да поемат залеза върху разперените си криле. Звън на сребро откъм сарафските сергии. Желязната оградка пред банката е толкова нагорещена, че чак пари. Тропот на копита от конски файтони – държавните служители с червени фесове отиват към крайбрежните кафенета. Това е часът, който най-трудно се понася. И тогава най-неочаквано я зървам от балкона си – поклаща се мудно и небрежно, отива към града с белите си сандали, още неразсънена. Жюстин! Като престаряла костенурка градът раздипля нагънатия си врат и лениво се озърта. За миг напуска прокъсаните дрипи на плътта, а от някакъв скрит сокак край кланицата, над стенанията и ревовете на добитъка се понася провлаченото носово стържене на сирийска любовна песен; пискливата тоналност на четвъртините прокънтява, сякаш мелят синусите в улична латерна.

Уморени мъже отварят кепенците на балконите и примижавайки, излизат на бледата гореща светлина – повехнали цветя на мъчителни следобеди, прекарани в мятане върху потни постели, бинтовани в тягостни сънища. Аз също се превърнах в един от тези клети чиновници на съвестта, гражданин на Александрия. Тя мина под прозореца ми, усмихна се, като че вътрешно доволна от нещо, и продължи да размахва малкото тръстиково ветрило пред лицето си. Сигурно никога повече няма да видя тази нейна усмивка, тъй като в компания тя има навика само да се смее, показвайки прекрасните си бели зъби. Но тази кратка тъжна усмивка издава качество, което човек не предполага, че е възможно да притежава – способността ѝ да сплетничи и злослови. Някой по-скоро би я взел за трагическа натура, дори за лишена от чувство за хумор. Само натрапчивият спомен за тази усмивка щеше да подклажда съмненията ми през дните, които предстояха.

     * * * * *

Аз, разбира се, притежавах доста такива мимолетни впечатления от Жюстин – всяко уловено в различен миг – и всъщност добре я знаех много преди да бъдем представени един на друг: в нашия град хората с доход от над двеста лири годишно не можеха да останат неизвестни. Бях я виждал да седи самотна на морския бряг, да чете вестник, да яде ябълка; или пък във фоайето на хотел „Сесил“, сред прашните палми, облечена в опъната по тялото ѝ рокля от сребристи мъниста, да държи прекрасната си кожена наметка на гърба, както селяните премятат палтото си през рамо – закачена на дългия ѝ, свит като кука показалец. Несим стоеше на прага на обляната в музика и светлина бална зала. Бяха се разминали. Под палмите в една дълбока ниша седяха двама старци и играеха шах. Жюстин бе спряла да ги погледа. Тя не разбираше нищо от тази игра, но безмълвната вглъбеност, която цареше в нишата, изглежда, я бе омагьосала. Дълго остана там – между двамата замислени играчи и света на музиката, сякаш се колебаеше какво да предпочете. Най-накрая Несим се приближи тихо и я подхвана за лакътя. Постояха така известно време един до друг, тя – загледана в играчите на шах, той – в нея. После тя тихо въздъхна и тръгна безшумно и неохотно, сетне предпазливо прекрачи в света на светлината.

Но при други обстоятелства тази находчива мъжкарана можеше да бъде трогателна, отстъпчива и женствена, макар това да ѝ струваше много повече усилия, отколкото ни изглеждаше на нас, останалите. Тя ми напомняше за онези чудовищни кралици, които са оставили след себе си само амонячния мирис на кръвосмесителните си похождения, да тегне като облак над александрийското подсъзнание и до ден  днешен. Гигантските човекоядни котки като Арсиное бяха истинските ѝ сестри. Въпреки това зад действията на Жюстин се криеше нещо друго, родено от една по-късна и трагична философия, в която моралните съображения сигурно са наклонили везните в ущърб на злотворната ѝ натура. Тя бе жертва на истински мъчителни съмнения. Въпреки това продължавах да виждам пряка връзка между образа на Жюстин, наведена над мръсния умивалник с ембриона в него, и клетата София на Валентин, която бе умряла от една любов, толкова съвършена, колкото и твърдоглава.

      * * * * *

По това време делях малък апартамент на улица „Наби Даниил“ с Жорж-Гастон Помбал, дребен служител в консулството. Сред дипломатите минаваше за странна птица, защото за разлика от останалите, като че притежаваше гръбначен стълб. За него тягостните задължения на протокола и приемите – така прилични на сюрреалистичен кошмар – не бяха лишени от екзотична прелест. Той като че гледаше на дипломацията през очите на един Русо, митничаря Русо. Наслаждаваше ѝ се, но никога не позволяваше да погълне онова, което бе останало от интелекта му. Предполагам, че тайната на успеха му се криеше в неговата неимоверна, почти свръхестествена леност.

Киснеше в Генералното консулство на едно бюро, което бе вечно поръсено като с конфети от визитни картички на негови колеги. Беше ужасно мързелив, огромен, муден, отдаден на дългите следобедни сиести и на Кребийон-син*. Носните му кърпи ухаеха на „Португалска вода“. Любимата му тема на разговор бяха жените и вероятно говореше от опит, защото върволицата от посетителки в малкия апартамент нямаше край, при това човек рядко можеше да се види едно и също лице два пъти. „За един французин предлаганата тук любов е доста интересна. Първо се действа, после се мисли. А когато дойде ред на съмненията и угризенията, човек е така изтощен от жегата, че не са му останали сили за тях. На тукашната любов ѝ липсва финес, изтънченост, но тази нейна животинска природа ми допада. И сърцето, и умът ми са вече износени от любов и копнеят за отдих – най-вече, скъпи ми приятелю, да бъдат пощадени от тази вечна семитско-коптска мания за дисекция, за анализиране на субекта. Искам, когато се върна във фермата си в Нормандия, сърцето ми да е цяло.“

* Клод-Проспер Кребийон (1707 – 1777) – френски писател, автор на елегантни по стил романи и диалози с безнравствено съдържание; син на Проспер Жолио Кребийон (1674 – 1762) френски поет драматург, член на Френската академия. – Бел. пр.

През зимата той обикновено отсъстваше дълго време – отпуски, по време на които малкият усоен апартамент бе изцяло на мое разположение и аз често оставах до късно вечерта, за да поправям домашните упражнения. Само хъркащият Хамид ми правеше компания. През тази последна година се озовах в някаква задънена улица. Нямах воля за нищо – нито да работя усилено, за да подобря положението си в обществото, нито да пиша, нито дори да се любя. Не можех да разбера какво става с мен. За пръв път изживявах истински срив. Пълно безволие за живот. Понякога преглеждах купчината листове на един мой ръкопис или старите коректури на роман или стихосбирка с неприкрито отвращение; с тъга, като човек, който разглежда стар паспорт.

От време на време някое от безбройните момичета на Жорж попадаше ненадейно в моята мрежа, като се отбиваше да го посети точно когато го нямаше, и тези мимолетни случки само изостряха погнусата ми от живота. В това отношение Жорж проявяваше не само съобразителност, но и щедрост, тъй като, преди да отпътува (и като знаеше оскъдните ми средства), той често плащаше предварително на някоя от сирийките в заведението на Голфо, нареждайки ѝ да прекара една-две нощи в оставения на разположение апартамент, както сам се изразяваше. Задължението ѝ беше да ме развеселява – съвсем нелека задача, понеже на външен вид у мен нищо не издаваше нуждата от развеселяване. Общият разговор се бе превърнал в напълно автоматизиран и доста удобен начин на общуване, който продължаваше и след като си престанал да изпитваш необходимост от него; при случай аз можех и да се любя за разнообразие, тъй като тук не се спи много добре: но без страст, без дори да обръщам внимание на човека под мен.

Някои от тези срещи с бедните, изтощени създания, готови на всичко в името на физическото си оцеляване, бяха интересни, дори вълнуващи, ала аз, изглежда, бях изгубил всякакъв интерес, докато се опитвах да подредя чувствата си, така че пред мен те пак дефилираха като плоски, сякаш прожектирани върху екран, лишени от триизмерност фигури. „На този свят жената може да бъде използвана само за три неща – обичаше да казва Клия. – Да я любиш, да страдаш по нея и да я превърнеш в литература.“ Аз изживявах провал и в трите упоменати сфери.

Споменавам всичко това с единствената цел да покажа крайно необещаващия човешки материал, с който Мелиса бе избрала да работи – да вдъхне живот у мен. И бездруго едва ли ѝ е било лесно да носи двойното бреме на собствената си бедност и болест. Да приеме и моите несгоди, прибавени към нейните – за това наистина се искаше смелост. Може би тази смелост идваше от отчаянието, защото и тя като мен бе стигнала до задънена улица в своя живот. Усещането за крах ни сближаваше.

В продължение на седмици нейният любовник, старият кожар, ме преследваше по улиците с пистолет, който тежеше в увисналия джоб на палтото му. С успокоение научих от една от приятелките на Мелиса, че не бил зареден, но все пак това следене ме изтормози. Почти на всеки ъгъл в града двамата се застрелвахме един друг мислено. Аз просто не можех да понасям надупченото му от шарка лице с измъчените, вечно навъсени животински черти – скупчени на едно място и размазани върху физиономията му, – противна ми бе и мисълта за грубиянската му интимност с Мелиса, за потните му малки ръце, покрити с остра черна четина като на бодливо свинче. Това продължи доста дълго време, а после, след няколко месеца, между нас се породи голяма близост. При всяка среща си кимахме и се усмихвахме един на друг. Веднъж го срещнах в един бар и останах да седя до него почти час; още малко, и щяхме да си проговорим, но като че никой от двама ни не събра кураж да започне. Нямахме обща тема на разговор, с изключение на Мелиса. На тръгване го зърнах в едно от дългите огледала – беше навел глава и гледаше в чашата си с вино. Нещо в позата му – трогателната тромавост на дресиран тюлен, който се бори с човешките си чувства – ме сломи и тогава за пръв път си дадох сметка, че и той обича Мелиса не по-малко от мен. Съжалих грозотата му и болезнената тъпа безпомощност да проумее такива съвършено нови и непознати за него усещания като ревност и отнемането на желана любовница.

По-късно, когато претърсваха джобовете му, сред извадените дреболии и боклучета видях едно малко празно шишенце от евтиния парфюм, който използваше Мелиса; взех го и у дома го поставих върху лавицата над камината, където стоя няколко месеца, преди Хамид да го изхвърли по време на пролетното чистене. Никога не казах за това на Мелиса; но често, когато оставах сам нощем, докато тя танцуваше, а може би по необходимост и спеше с някой от почитателите си, аз се заглеждах в шишенцето и натъжен размишлявах върху тази страстна любов на стареца, като я сравнявах с моята; и косвено усещах отчаянието, което кара човек да стиска в ръцете си един малък захвърлен предмет, който все още е пропит със спомена за изменника.

Намерих Мелиса, прогизнала като полуудавена птица, на пустия бряг на Александрия, сексуално объркана…

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук