„Вавилон“ е черна комедия за парти, завършило с убийство

Ясмина Реза – кралицата на съвременната драматургия, изкушава почитателите си у нас и с роман. Радваме се на „Вавилон“, появил се на бял свят през 2016 г., и удостоен с наградата „Ренодо“. В него авторката на прочутите в цял свят пиеси „Арт“, „Богът на касапницата“ и „Живот х 3“ разказва история за самотата и изгнаничеството вътре в нас самите.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Българското издание на „Вавилон“ е в превод от френски език на Снежина Русинова-Здравкова, корица от Стефан Чинов и с логото на издателство „Лист“.

Главната героиня Елизабет Жоз е прехвърлила шейсет години. Прелиства албума „Американците“ със снимки на корифея Робърт Франк и се връща към картини от собствения си живот. Спомените от младостта ѝ се редуват с тези отпреди две години, когато събира приятели и съседи на пролетно парти, а то завършва с убийство.

Престъпление от страст или черна комедия, в която един кротък човечец, жертва на модата, изведнъж удушава половинката си? Този въпрос тегне дълго в създанието на читателя след края на книгата.

Става ли дума за творбите ѝ Ясмина Реза казва, че изследва в тях човешките взаимоотношения „не като обект на щастие, а като обект на катастрофа“. За нея двойката винаги е обект на бедствие… Чрез смеха и иронията в творчеството си Реза прикрива отчуждението, тревогата.

Този подход ѝ е семейна черта. В едно от интервютата си, носителката на най-престижните награди за за драматургия – „Молиер“ и „Тони“, разказва, че родителите ѝ минавали през изпитанията чрез смях. Бащата на Реза е ирански евреин, роден в Москва и установил се във Франция. Спасява се от депортиране в нацистки лагер на смъртта, като твърди, че е мюсюлманин. Майка ѝ е унгарска еврейка и цигуларка.

„Родителите ми се смееха много. Те се смееха така, както се смеят моите герои.

Когато вкъщи се случваше нещо наистина катастрофално, ние се смеехме. Това обяснява много неща за моята работа.“

ВАВИЛОН

Ясмина РЕЗА

На Дидие Мартини

Светът не е добре подреден, той е един разхвърлян бардак.
Не се опитвам да го подредя.

Гари Виногран

Той се е подпрял на стената на улицата. Прав. В костюм и вратовръзка. Ушите му са щръкнали, погледът изплашен, косите му са къси и бели. Слаб е, с тесни рамене. Списанието, което държи, се вижда добре и може да се прочете думата Awake*.

* Awake (англ. ез.) – буден, пробуден. – Бел. пр.

Текстът към снимката съобщава: „Свидетел на Йехова – Лос Анджелис“. Кадърът е от 1955 година. Той прилича на момченце. Мъртъв е от много отдавна. Обличал се е прилично, за да раздава своите религиозни брошури, но самият той е обладан от някаква тъжна и свадлива упоритост. В краката му отгатваме чанта (вижда се дръжката ѝ), пълна с десетки материали, които почти никой няма да вземе от него. Тези списанийца, отпечатани в неразумен тираж, също напомнят за смъртта. И те са пориви на оптимизъм – прекалено много чаши, прекалено много столове… – които ни карат да умножаваме вещите, за да ги направим веднага безполезни. Вещите и нашите усилия. Стената, пред която е застанал, е огромна. Личи по плътността и размерите на добре издяланите каменни блокове. Сигурно още си е там, в Лос Анджелис. Останалото се е стопило някъде: дребният човечец в костюм не по мярка, с клепнали уши, застанал пред нея, за да раздава религиозното четиво, бялата риза и тъмната вратовръзка, протритият на коленете панталон, чантата му, екземплярите. Какво значение има какъв си, какво мислиш, какво ще стане с теб? Ти си някъде в пейзажа  – до деня, в който вече те няма. Вчера валеше. Разгърнах отново „Американците“ на Робърт Франк.*

* The Americans – книга с фотографии на Робърт Франк с предговор от Джак Керуак, издадена във Франция през 1958 г. и в САЩ през 1959 г. и смятана за образец на следвоенната фотография. – Бел. пр.

Беше се потулила в библиотеката, затисната на някаква полица. Посегнах към книгата, която не бях разлиствала от 40 години. Помнех оня човек, прав на улицата, който продава някакво списание.  Снимката е по-зърнеста, по-бледа, отколкото очаквах. Исках отново да видя „Американците“, най-тъжната книга на земята. Мъртъвци, бензинови колонки, самотници с каубойски шапки. Когато обръщаш страниците, пред очите ти се редуват джубоксове, телевизори, предмети от новото благоденствие. Изглеждат точно толкова самотни, колкото и човекът, тези несъразмерни, прекалено тежки, прекалено лъскави новодошли изделия, наредени в неподготвени пространства. И в някоя прекрасна утрин някой ги вдига оттам. Ще направят още едно кръгче, ще ги поразтръскат насам-натам, докато съвсем се скапят. Ти си някъде в пейзажа до деня, в който вече те няма. Сетих се за скопитона* от пристанището в Диеп.

* Джубокс апарат Scopitone от 60-те години на ХХ век с възможност за гледане на филми. – Бел. пр.

Тръгвахме с нашия „Ситроен 2CV“ в 3 сутринта, за да видим морето. Трябва да съм била на не повече от седемнайсет и влюбена в Жозеф Деньор.* Натъпквахме се седмина в колата и задницата ѝ опираше земята. Бях единственото момиче. Караше Деньор. Препускахме към Диеп, отпивайки червена „Валстар“**.

* Произношението на имената на героите е по изискване на Ясмина Реза. – Бел. пр.

** Вид светла бира, много популярна във Франция през ХХ век. Спряна от производство през 2012 г. – Бел. пр.

Пристигахме в шест сутринта на пристанището, влизахме в първото бистро и си поръчвахме аперитива „Пикон“*. Имаше и скопитон. Понякога не можехме да контролираме пристъпите на смях, докато гледахме певците. Веднъж Деньор беше заредил в джубокса „Касапинът“ на Фернан Ренои ни избиха сълзи от смях заради скеча, но и заради алкохола. След това се прибирахме. Бяхме млади. Не знаехме, че годините летят необратимо. Днес съм на шейсет и две. Не мога да кажа, че съумях да съм щастлива в живота, не бих могла да си сложа оценка 14 по двайсетобалната система в часа на смъртта си както онзи колега на Пиер, който беше посочил, хайде, да речем 14/20, аз бих се спряла по-скоро на 12, защото, ако сложа по-малко, ще имам чувството, че съм неблагодарна или че може да обидя някого. Хитрувайки, бих казала 12/20. Какво ще промени това, когато бъда под земята? На никого няма да му пука дали съм знаела, или не как да бъда щастлива в живота, а на мен ще ми пука още по-малко.

* Вино с бира. – Бел. пр.

В деня на шейсетгодишнината ми Жан-Лино Маноскриви ме покани на конните надбягвания в Отьой. Засичахме се на стълбите, и той, и аз се качвахме пеш. Аз – за да запазя силуета си, той – заради своята фобия от затворени пространства. Беше слаб, невисок, с надупчено от шарка лице, дълго чело, което отиваше назад, а косата му сресана настрани с прословутия кичур, заметнат на темето при плешивите хора. Носеше очила с дебели рамки, които го състаряваха, живееше на петия етаж, а аз на четвъртия. Засичахме се по стълбището, което никой не използваше и това създаваше между нас известно съучастничество. В някои модерни сгради стълбищата са отделени и отблъскващи и се използват само от хамалите. Впрочем наемателите ги наричат „стълбище на обслужващия персонал“. Известно време не се познавахме наистина, знаех само, че той работи нещо с електроуреди. Той пък знаеше, че аз работя в института „Пастьор“. Наименованието на професията ми – патентен инженер, не говори нищо на никого и аз вече и не търся начин да го обясня увлекателно. Веднъж с Пиер пихме по чаша у тях по съседски. Жена му беше нещо като терапевт „ню ейдж“, след като е била управител на магазин за обувки. Двойката беше сравнително скорошна, искам да кажа, в сравнение с нас. Срещайки Жан-Лино на нашето стълбище ден преди рождения ми ден, му бях казала „утре ставам на шейсет“. Влачех си краката и ми хрумна просто така. А Вие, Жан-Лино, още ли не сте навършили шейсет? Той ми отговори „скоро“. Виждах, че се опитва да каже нещо мило, но не смее. В момента, когато стигах нашия етаж, добавих: „За мен всичко е приключило, аз бях дотук, да продължават други“. Той попита дали вече съм ходила на конни надбягвания, отвърнах „Не“. Тогава той измънка, ако съм свободна на другия ден, да отида с него в Отьой по обед. Когато пристигнах на хиподрума, той се беше настанил в ресторанта, прилепен за стъклата към двора, където се разхождат конете преди състезанието. На масата имаше бутилка шампанско в кофа с лед. Вестниците с програмата на надбягванията и залаганията бяха разгънати и отрупани с бележки, тук-там фъстъци и стари билети. Жан-Лино ме чакаше спокоен, отпуснат, сякаш посреща в клуба си. Пълен контраст на онова, което знаех за него. Ядохме някакво мазно ястие по негов избор. Палеше се при всеки старт, скачаше и ревеше, размахвайки вилицата, от която висяха и се полюшваха ивици нарязан праз. На всеки пет минути излизаше да изпуши половин цигара и се връщаше с нови прогнози за развоя на състезанията. Никога не го бях виждала пълен с енергия в такава степен, а още по-малко пък с такава радост. Залагахме някакви незначителни суми на коне с неизвестен потенциал. Той ги „чувстваше“. Имаше своите вътрешни убеждения. Спечели малко, може би колкото струваше шампанското (изпихме цялата бутилка, най-вече той). А аз спечелих три евро. Казах си: „Три евро в деня на 60-годишнината ми. Няма лошо“. Разбрах, че Жан-Лино Маноскриви е единак. Нещо като съвременен Робърт Франк. С химикалката си Bic и бележника си, а най-вече със своята шапка. Беше си изработил ритуал, с течение на времето беше изолирал пространство, което го поддържаше жив. На надбягванията добиваше самочувствие. Дори гласът му се променяше.

Спомних си шейсетгодишнината на баща ми. Ядохме кисело зеле с наденички някъде на „Репюблик“. Това беше възрастта, на която са родителите. Огромна и абстрактна възраст. Сега на толкова си ти. Как е възможно? Едно момиче се забавлява, като върши щуротии, носи се през живота, кацнала на токчета и наклепана с грим, и изведнъж е на шейсет години. Отивах да снимам с Жозеф Деньор. Той обичаше фотографията, а аз обичах всичко, което той обича. Бягах от часовете по биология. Не се страхувахме от бъдещето в онези години. Един мой чичо ми беше подарил Konica втора употреба, това ме караше да си представям, че съм професионален фотограф. Още повече че бях намерила и ремък за Nikon. Неговият беше Olympus безогледален фотоапарат и измервахме разстоянието с вграден телеметър. Играта ни се състоеше в това да снимаме един и същ обект по едно и също време на едно и също място и всеки от нас да създаде образ. Снимахме улицата, както правеха великите, на които се възхищавахме, разхождащите се и животните в Ботаническата градина близо до университета, но най-вече интериора на кафенетата на мост „Кардине“, към който Деньор имаше особена слабост. Мъже изоставени, измършавели, постоянното присъствие в стаичките зад бара. Промивахме лентите при един приятел, после сравнявахме и избирахме най-подходящата за увеличаване снимка. А коя беше най-подходящата? С най-добър кадър? Тази, която откриваше неизмеримо и непостижимо взаимодействие? Кой може да отговори? Често си мисля за Жозеф Деньор. Понякога се питам какво ли щеше да излезе от него. Но какво би могло да излезе с тип, който умира от цироза на трийсет и шест години? След събитията той някак си отново се вклини самопоканен в главата ми. Тази история щеше добре да го разсмее. „Американците“ ме върна към образи от младостта. Мечтаехме и не правехме нищо. Гледахме как хората минават, описвахме живота им и на какъв предмет приличат: на чук, на бинт… Смеехме се. Но отвъд смеха усещахме леко горчива скука. Много ми се ще да можех да видя отново тези снимки от моста „Кардине“. Сигурно в някакъв момент сме ги изхвърлили със старите хартии. След рождения ден в Отьой изпитах много симпатия към Жан-Лино Маноскриви. Излизахме от блока да се поразтъпчем и пиехме кафе на ъгъла, ако се удадеше случай. Навън той имаше право да пуши, но вкъщи – не. Възприемах го като най-кроткия мъж сред мъжете и все още го чувствам по този начин. Никога не е имало фамилиарност помежду ни и винаги сме си говорили на „Вие“. Но си говорехме. Понякога си казвахме неща, които не казвахме на други хора. Най-вече той. Но и на мен можеше да ми се случи. Бяхме открили едно и също отвращение към собственото ни детство, едно и също желание да го зачеркнем с една черна линия. Веднъж, разказвайки ми земния си път, той изрече „във всеки случай най-трудното е сторено“. Бях съгласна. От бащина страна Жан-Лино беше внук на италиански евреи имигранти. Баща му започнал като момче за всичко в едно ателие за пасмантерия. След това се специализирал по панделките и накрая, през шейсетте години, си отворил собствена галантерия. Тесен и дълъг коридор на улица „Пармантие“. Майка му държала касата. Живеели в помещение в дъното на двора, на две крачки от магазина. Родителите работели здравата и не били особено нежни. Жан-Лино не се разпростираше много по темата. Имал брат, много по-възрастен от него, който успял в конфекцията. Докато Жан-Лино тръгнал зле. Майка му го изгонила от вкъщи и тогава той се записал за сертификат по сладкарство след колежа и постъпил на работа в кухня. В най-оптимистичното от живота му време се впуснал в ресторантьорство. Било тежко, няма отпуск, няма достатъчно оборот. И най-накрая – Агенцията по заетостта. Но си платил едно обучение за продавач в големите търговски вериги и от една асоциация посредник го настанили в супермаркет „Гюли“, където се занимавал с гаранционен сервиз на електроуреди. Нямаше деца. Това е единственият упрек, който се осмеляваше да отправи към могъщите сили, които управляваха неговото съществуване. Първата му жена го напуснала след провала с ресторанта. Когато се запознал с Лиди, тя вече била баба на внуче, родено от дъщеря ѝ от предишен брак. От две години момченцето редовно идваше при тях. Родителите се разделили в толкова лоши отношения, че се намесили чак социалните служби, та те при най-малкия повод се отърваваха от детето при маминка Лиди. И заради нежност, която той никога не бе успял да изрази (освен към котарака си), Жан-Лино беше приел този Реми с отворени обятия и се опитваше да му стане симпатичен. Прав ли е човек да иска винаги да го обичат? Това не е ли един от онези винаги пагубни опити?