Излезе от печат „Свидетелят“ от Хуан Хосе Саер – наситен с философски размисли роман, великолепно изваян и в идейно, и в стилистично отношение. Роман, в който грозното и отблъскващото се редуват с прекрасното и възвишеното, както в самия живот по силата на онази универсална цикличност, която владее всемира.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Създаден през 1983 година, романът „Свидетелят“ (превод: Маня Костова, ИК „Колибри“) е вдъхновен от истинска история. През далечния XVI век млад юнга, член на експедиция на път към примамливите богатства на Индия, е пленен от дивашко племе и още с пристигането си присъства на ужасяващо пиршество. На фона на миролюбивия нрав и отруденото ежедневие на диваците, с които той дълго съжителства, колективното заслепление и безумство, обземащо ги всяка година по едно и също време и изливащо се в противни оргии, му изглежда странно и непонятно, както и подбудите им да пощадят именно него измежду всички други пленници.

Обяснението идва шест десетилетия по-късно, когато героят разказва за своето пленничество и за странстванията си по света след възвърнатата свобода. Под перото на вече остарелия и натрупал житейска мъдрост мъж се нижат разсъждения за нетрайността на битието, за илюзорността на света, за страха да не изчезнем без следа и за копнежа да продължим да съществуваме в нечие свидетелство, че ни е имало, макар и мимолетно, в необятната вселена.

Свидетелят

Хуан Хосе Саер

От онези пусти брегове ми е останало най-вече изобилие от небе. Много пъти съм се чувствал нищожен под ширналата се синева – на жълтия бряг приличахме на мравки в пустиня. И ако днес, вече стар, обитавам градовете, то е, защото тук животът е хоризонтален, защото градовете закриват небето. В онези места обаче нощем спяхме под открито небе, почти затиснати от звезди. Те изглеждаха на един хвърлей място, едри, несметни, без големи черни участъци помежду им и сякаш пръскаха искри в едно небе, подобно на надупчена стена на действащ вулкан, зад чиито пролуки вътре прозира огън.

Сиротата ме тласна към пристанищата. Мирис на море и на влажен коноп, бавни, изпънати платна, които се отдалечават и приближават, разговори между стари моряци, пъстри аромати на подправки, камари от стоки, леки жени, алкохол и капитани, звуци и движение – бях закърмен с всичко това, то беше моят дом, то ме отгледа, помогна ми да отрасна, замествайки и баща, и майка, откакто се помнех. Прислужвах като момче за всичко на блудници и на моряци, работех като носач; понякога нощувах в дома на сродници, но през повечето време спях по плочниците на складове и така постепенно детството ми отмина. Един ден някаква проститутка се отплати за услугите ми с безплатно и първо за мен съвкупление, а моряк, комуто изпълних поръчка, възнагради усърдието ми с глътка алкохол и аз станах, така да се каже, мъж.

Пристанищата ми отесняха. Обзе ме копнеж по морската шир. Детството отдава на своето невежество и непохватност неудобствата на света; струва му се, че отвъд океана и отвъд опита плодът е по-вкусен и по-истински, слънцето  – по-жълто и по-благосклонно, а думите и делата на хората  – по-разбираеми, по-правилни и по-ясни. Подтикван от тези убеждения – но и от сиромашията, – затърсих да ме качат като юнга на някой кораб, без да подбирам посоката: важно бе да се отдалеча оттам, където се намирах, и да поема към която и да е точка в кръглия хоризонт, мамещ с обещания за силни преживявания и наслади. Двайсетина години по-рано бе открито, че до Индиите можеше да се стигне от запад; Индиите бяха на мода – оттам се прибираха корабите, натоварени с подправки или пък потрошени и с прокъсани платна след дълго бродене из непознати морета; по пристанищата не се говореше за нищо друго и от време на време в погледите и в разговорите припламваше безумие. Непознатото е абстракция, познатото  – пустиня, но полупознатото, което само смътно долавяме, е перфектното място, където се люшкаме между желание и халюциниране. В разказите на моряците се смесваше всичко: китайци, индийци, един нов свят, скъпоценни камъни, подправки, злато, копнеж по богатства и по приказни неща. Говореха за градове, застлани със злато, за рай на земята, за морски чудовища, които ненадейно изскачали от водата, а моряците ги вземали за острови с такава доверчивост, че корабите без колебание дебаркирали на гърба им и се настанявали във вдлъбнатините на коравата им като камък люспеста кожа. Аз слушах тези легенди в трепетна омая и мислех, като всяко дете, че съм предопределен за слава и защитен срещу всякакви беди; с всеки нов разговор, бил той щастлив или ужасен, желанието ми да отплавам, все повече растеше. Най-сетне ми се предостави случай – един капитан, измежду най-първите в кралството, се залови да подготвя експедиция до Молукските острови и аз сполучих да ме наемат на неговия кораб.

Не се оказа трудно. По пристанищата се приказваше какво ли не, но дойдеше ли време за отплаване, кандидатите бяха малцина. По-късно щях да узная защо. Важното е, че без каквито и да е затруднения, ме наеха като юнга в капитанския кораб, най-главният от трите в състава на експедицията. Когато се явих там, изпитах усещането, че едва ли не ме бяха очаквали; приеха ме с отворени обятия, увериха ме, че ни предстои великолепно плаване и че след няколко месеца щяхме да се завърнем от Индиите натоварени със съкровища. Капитана го нямаше, беше по работа в столицата и щеше да пристигне в деня на отплаването. Офицерът, който се разпореждаше с екипажа, ми определи легло в спалното помещение на моряците и ми каза да се явя по-късно, за да получа указания за работата. В седмицата преди да отплаваме, почти всеки ден слизах на сушата да изпълнявам поръчки, възложени ми понякога от офицери, друг път от моряци, но не се заплесвах по улиците, нито в кръчмите, тъй като да съм юнга, ме изпълваше с гордост и желаех да съм изряден.

Най-сетне настъпи денят за отплаване. Предната вечер капитанът се появи със скромна свита и заедно с помощник-капитана инспектира и най-скритите ъгълчета на корабите. Когато излязохме в открито море, събра моряците и офицерския състав на палубата и произнесе кратко слово във възхвала на дисциплината, храбростта, любовта към Бога, към краля и към труда. Беше мрачен и затворен, лишен от грубост мъж, а от време на време човек можеше да го види усърдно да се труди на палубата редом с моряците. Понякога заставаше сам на мостика с поглед, вперен в пустия хоризонт. Като че ли не гледаше нито морето, нито небето, а нещо вътре в себе си подобно на безкраен, бавен спомен; а може би празният хоризонт се настаняваше в него и го задържаше дълго – застинал, без да мига – на мостика. Към мен се отнасяше с разсеяна доброта, сякаш един от двама ни отсъстваше. Екипажът го уважаваше, но нямаше страх от него. Строгите му убеждения бяха като наизустени, той изискваше да бъдат прилагани с изключителна прецизност, но като че отсъстваше дори и от тях. Човек би казал, че имаме двама капитани: единият издаваше с математическа точност заповеди, спуснати несъмнено от Короната, а другият стоеше на мостика, втренчено загледан в невидима точка между морето и небето, немигащ, вкаменен.

В тази монотонна синева плавахме повече от три месеца. Няколко дни след като потеглихме, навлязохме в топли води. Там за пръв път усетих онова безкрайно небе, което завинаги щеше да се запечата в живота ми. Морето го удвояваше. Корабите, на равномерно разстояние един зад друг, сякаш бавно прекосяваха празна, гигантска синкава сфера, която нощем почерняваше и високо горе се обсипваше със светли точки. Не се виждаха риби, птици, нито облаци. Целият познат свят почиваше върху нашите спомени. Ние бяхме единствените му гаранти в тази гладка и монотонна синя среда. Слънцето неизменно, ден след ден, проявяваше едно и също разнообразие – червено на хоризонта, огнено и жълто в своя зенит. Това вече беше реалност, но прекалено дребна. След няколко седмици изпаднахме в бълнуване – само нашите спомени и убеденост не ни предоставяха достатъчна опора. Море и небе малко по малко губеха име и смисъл. Колкото по-твърди бяха въжетата и дървените части в корабите и колкото по-плътни бяха телата, бродещи по палубата, толкова по-съмнително изглеждаше тяхното съществуване. На моменти човек би казал, че не се движим. Трите, подредени в крива линия и раздалечени един от друг кораби, имаха вид на залепени върху синевата. Цветовете се меняха в зависимост от това дали слънцето изникваше на хоризонта зад нас, или потъваше в хоризонта отвъд неподвижните корабни носове. От мостика капитанът като омагьосан съзерцаваше редуващите се багри. Понякога искрено се молехме да се появи някое от онези морски чудовища, дето населяваха разговорите по пристанищата. Но нищо такова не се показа.

За автора

Аржентинският писател Хуан Хосе Саер (1937-2005) е сред най-изтъкнатите представители на латиноамериканската и испаноезичната литература на XX век. Автор на разкази, романи, есета и поезия, сценарист, той преподава история на киното в Аржентина, а по-късно и във Франция, след като през 1968 г. се установява в Париж. Отличен е с престижната награда „Надал“ (1987), произведенията му са преведени на множество езици, някои от тях – филмирани. Сравняват го с Джойс и Фокнър, а според авторитетната медия „Индипендънт“ Хуан Хосе Саер е най-значимият аржентински писател след Борхес.