„Да живееш“ (Living) интерпретира японския Ikiru – класиката на Акира Куросава от 1952, който пък е вдъхновен от повестта на Толстой – „Смъртта на Иван Илич“ от още по-далечната 1886. Британският римейк пренася историята визуално в следвоенната реалност на Лондон през 1953. 

„Да живееш“ е режисиран от Оливър Херманус, а адаптираният сценарий е дело на нобеловия лауреат Казуо Ишигуро. Действието тук се пренася от Токио в Лондон в приблизително същия времеви период, запазва структурата и проблематиката на Ikiru, с леки отклонения в сценария.

Поднася познати екзистенциални теми и ни среща с бюрократ, посветил последните 30 години от живота си на монотонна работа в публичната администрация. Осъзнавайки, че е терминално болен, получава болезненото прозрение за пропилян живот – героят на Бил Най (Mr. Williams) е отчужден от сина си, изгубил любовта, прекарва дните си, хлътнал зад планини от дела и документи, в компанията на колеги, с които не споделя разговори, обяд или дори купе във влака. След като научава за неизбежността на своята скорошна смърт, той се впуска в преследване на хлъзгавия Смисъл, докато хронометърърт отброява последните месеци от живота му.

Мистър Уилямс се отличава от персонажа на Куросава (пресъздаден от Takashi Shimura) – той стъписва, респектира и дори отблъсква колегите си, които не вярварт, че е способен на човешки чувства. Сюжетът не звучи пленяващо може би и със сигурност не печели с непредвидимост. Той е универсален, а посланията – лесно доловими. Те все пак вълнуват и спускат бял лист за размисли и преначертаване на целите. Заслугите тук са и на Бил Най с емблематичното му мъдро излъчване, финес и очарование. Сдържан и безизразен, той успява убедително да изиграе и нежната метаморфоза на един угасващ човек, осмислил последните си дни през упорита борба за кауза, на пръв поглед не особено значима – изграждането на една детска площадка.

Във филма липсват препратки към миналото на героя преди печалната смърт на съпругата му. С такива „отскоци“ в спомените на главния персонаж по-разточителният Ikiru улеснява зрителя. „Да живееш“ не отваря портал към предишния живот на Уилямс (вероятно идиличен или просто обикновен). Филмът внушава измеренията на скръбта  със самото присъствие на този отсъстващ човек, който се е предал на инерцията и безтегловността.

Както героят на Бил Най в About Time подсказа – все пак изглежда възможно пътуването във времето, щом от края на по-миналия век до днес пътуват и темите за човечното, емпатията, осмислянето през грижата за другите, неуморното преследване на доброто и съхраняване на достойнството. Само декорите и локациите се менят. В „Да живееш“ плашеща е актуалността на проблемите за апатията и отчуждеността в обществото, за липсата на съпричастност.

Визуално издържан, стилно и достоверно филмът ни превежда през лабиринтите на отделните административни отдели – по коридорите сноват хора, динамиката носи усещане за ангажираност и продуктивност, докато от закачливия коментар на Мис Харис (Aimee Lou Wood) не става ясно как методично се симулира заетост с издигане на книжни небостъргачи от документи, молби, жалби, зад които чиновниците са невидими и безучастни. Мистър Уилямс е достолепен и заема ръководна длъжност, но той е също някак прозрачен, сравнен със Зомби, заради последователността, с която извършва едни и същи безрезултатни действия. Неговата прозрачност е осезаема не само в работната рутина, но и в дома му, където собственият му син и снаха го третират по-скоро с уважителна, хладна толерантност, а понякога – с раздразнение, но не и с обич.

Следва онова преобръщане на съзнанието и преосмисляне на живота, с които само отчаянието и точката не необратмост ни въоръжават. След среща със случаен някой, предал се на пиянството (Tom Burke, който помним от The Souvenir), Мистър Уилямс се впуска в разходка сред нощния живот – онзи, удавен в шум, забавления, алкохол, музика и мистичности. След това се среща и с млада колежка, извън прашните работни бюра и хартиени замъци от дела. Става възхитен свидетел на нейната първична жизненост и плам, създава истински топла приятелска връзка с нея. Тя е човекът, пред когото събира смелост да сподели, че животът му се изплъзва и дори когато заговаря за смъртта си, започва с „това може би е скучно, но …“   – омаловажавайки не само съществуването си, но и края му.

Във финала дискретно и постепенно през разговори между колегите му, в историите за дребните му победи, научаваме за мисията на Уилямс и за постигнатите резултати. Трансформацията е завършена и краят – смирен, делата му са докоснали околните, оставили следа, дали оптимизъм и посока.

Баналността на историята и романтизирането ѝ биха могли да бъдат отегчителни. Но устойчивостта на посланията във времето и многократното им препрочитане в изкуството са показателни за значимостта им. Филмът е показан на фестивала във Венеция, селектиран в Сан Себастиан и предстои да дебютира в Щатите около Коледа – точното време за жизнеутвърждаващи истории и надежда. Преди това може да си го подарите на 21 и 26 октомври в кино „Одеон“, 25 октомври – Френски институт и на 27 октомври – кино „Люмиер“.

* * *

Колонката на Славена е авторска поредица на нашия гост-автор – Славена Проданова.

Страстен пътешественик с ярко перо, дори когато споделя лаконично впечатления от места и творби в социалните мрежи, текстовете на Славена успяват да балансират между проникновения прочит и пъстрата, забавна страна на изкуствата (и живота).