142 ключа към душата на Толстой: избрани писма от кореспонденцията на гения излизат за първи път на български език

„Ваш най-покорен слуга Л. Н.“

Така се подписва най-великият романист в световната литература няколко седмици преди да навърши 24 години. Без да заяви цялото си име и графската си титла, през юли 1852 г. той изпраща свой ръкопис до руското списание „Съвременник“ и отбелязва: „… с нетърпение очаквам Вашата присъда. Тя или ще ме поощри да продължа с любимите си занимания, или ще ме принуди да изгоря всичко започнато“.

Отговорът на главния редактор Николай Некрасов – изтъкнат писател, поет и публицист, е благоприятен и „Детство“ – дебютната повест на Толстой, е отпечатана в списанието, но в цензурирана версия и с променено име. Младият автор е недоволен от намесата и не скрива разочарованието си в последвалата кореспонденция. Преписката между двамата продължава шест години, после спира за цели шестнайсет и след това дълго прекъсване отново е подновена. Прави впечатление как постепенно се променят тонът между двамата, настроенията в писмата. Основната им тема обаче винаги е една и съща – литературата.

В 31-те тома с кореспонденция на Лев Толстой запазените писма до Некрасов са 34. Шестнайсет от тях излизат за първи път преведени на български език от Петрана Пасева в сборника „За писането“.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Книгата е с логото на издателство „Лист“ и включва 142 писма на гения, оставил на поколенията шедьоврите „Война и мир“, „Ана Каренина“, „Възкресение“. Сред получателите им, освен Некрасов, са още двайсет двадесет изтъкнати имена на руската литературна мисъл – Тургенев, Фет, Бунин, Дружинин, Островски, Херцен, Горки, Боборикин… Публикувано е и едно писмо до композитора Салтиков-Шчедрин.

Четем писмата на Толстой и надзъртаме в душата му: на 28 март 1857 г. Лев Николаевич пише на Тургенев: „Но ако можех да повярвам в тази възможност, бих Ви доказал, че

също мога да обичам. Посвоему – но мога,

чувствам го, макар да се усмихвате иронически, печално, безнадеждно. Прощавайте, любезни друже, и моля Ви, не се старайте да натъкмите написаното тук към общото мнение, което вече сте си съставили за моята персона. Човекът е хубав с това, че понякога прави неща, които никак не очакваш от него – и както старата кранта от време на време губи самообладание, понася се из полето и започва да подскача, така и аз в сегашното си душевно състояние съвсем неочаквано и странно, но искрено подскачам.“

Четири години по-късно – през октомври 1861-ва, епистоларният диалог между двамата е достигнал друго ниво: „В писмото си Вие наричате постъпката ми безчестна, а освен това лично ми казахте, че „ще ми разбиете мутрата“, и аз Ви моля за извинение, признавам се за виновен – и се отказвам от предизвикателството“, пише Толстой.

В послеслова си към изданието на „Лист“ поетът Иван Ланджев, доктор по руска литература, отбелязва:

„Тази кореспонденция ни дава вълнуващата възможност да „присъстваме“ в разговорите между класиците.

И няма по-добро напомняне, че достолепните писателски фигури от портретите на Репин са всъщност живи хора, суетни и честолюбиви съвременници, които ценят приятелството, но и съзнават неизбежната конкуренция помежду си.“

Сборникът с писма на Толстой е втората книга на „Лист“ с кореспонденция на бележити автори, посветена на литературата, след сборника с писма на Чехов, излязъл през 2019 г.

За писането

Л. Н. Толстой и Н. А. Некрасов

Кореспонденцията на Толстой с Некрасов се отнася към времето, когато Толстой навлиза в литературата и започва активно да сътрудничи на списание „Съвременник”, ръководено от Некрасов. В него са публикувани ранните му произведения „Детство”, „Юношество”, „Нападение”, цикълът „Севастополски разкази“, „Алберт”, „Изсичане на гората”, „Виелица”, „Двамата хусари”, „Люцерн” и др. Преписката с Некрасов започва през 1852 г. и продължава до 1858 г., тоест, докато Толстой е част от кръга „Съвременник”. След шестнайсетгодишно прекъсване през 1874 г. двамата отново започват да си пишат, но кореспонденцията им е епизодична. Запазени са 34 писма на Толстой и 29 на Некрасов.

3 юли 1852 г., Старогладковско

Уважаеми господине,

Моята молба ще Ви струва толкова малко, че уверен съм, няма да ми откажете да я изпълните. Прегледайте този ръкопис[1] и ако не е годен за печат, ми го върнете. В противен случай го оценете, изпратете ми това, което според Вас заслужава, и го отпечатайте във Вашето списание. Предварително се съгласявам с всички съкращения, които ще намерите за нужно да направите в него, но желая да бъде напечатан без прибавяния и промени.

Всъщност този ръкопис е първата част на романа „Четири епохи на развитие“[2]; появяването на следващите части ще зависи от успеха на първата. Ако заради големината си не може да бъде отпечатана в един брой, то Ви моля да я разделите на три части; от началото до 17-а глава, от 17-а глава до 26-а и от 26-а до края.

Ако можех да намеря добър преписвач тук, където живея, ръкописът щеше да е преписан по-добре и не бих се страхувал от излишното предубеждение, което Вие непременно ще получите сега.

Убеден съм, че опитният и добросъвестен редактор – особено в Русия – заради положението си на постоянен посредник между съчинителите и читателите винаги може предварително да определи успеха на съчинението и мнението на публиката за него. Затова с нетърпение очаквам Вашата присъда. Тя или ще ме поощри да продължа с любимите си занимания, или ще ме принуди да изгоря всичко започнато.

С чувство на искрено уважение имам честта да бъда, уважаеми господине,

Ваш най-покорен слуга Л. Н.

Моят адрес е: Кизляр, село Старогладковско. До артилерийския поручик граф Николай Николаевич Толстой, за Л. Н. – Парите за обратното изпращане са в писмото.

15 септември 1852 г., Старогладковско

Уважаеми господине,

Много ме зарадва доброто Ви мнение за моя роман; още повече че то е първото, което чувам, и че е именно Вашето. Независимо от това повтарям молбата, с която се обърнах към Вас в първото си писмо: да оцените ръкописа, да ми изпратите парите, които той струва според Вас, или направо да ми кажете, че нищо не струва.[3]

Използваната от мен автобиографична форма и принудителната връзка на следващите части с предходната така ме ограничават, че често имам желание да ги захвърля и да оставя 1-вата без продължение[4].

Във всеки случай, ако продължението бъде завършено бързо, веднага ще Ви го изпратя. В очакване на Вашия отговор, с искрено уважение, имам честта да бъда, почитаеми господине,

Ваш покорен слуга Л. Н.

Адрес: гр. Кизляр. До граф Николай Николаевич Толстой, за Л. Н.

18 ноември 1852 г., Старогладковско

Уважаеми господине!

С крайно неудоволствие прочетох в брой IX на „Съвременник“ повест със заглавие „История на моето детство“ и познах в нея романа „Детство“, който Ви изпратих. Първото условие за отпечатването, което предложих, беше преди всичко да оцените ръкописа и да ми изпратите това, което той струва според Вас. Това условие не беше изпълнено. Второто условие беше да не променяте нищо в него. Това условие е още по-малко изпълнено – Вие сте изменили всичко, започвайки от заглавието. Прочитайки с най-тъжно чувство тази жалка, осакатена повест, аз се постарах да открия причините, подтикнали редакцията да постъпи така безжалостно с нея[5]. Или редакцията си е поставила за задача да осакати възможно най-много този роман, или съвсем безотговорно е възложила коректурата на съвършено неграмотен сътрудник. Заглавието „Детство“ и няколко думи в предисловието[6] обясняват мисълта на съчинението; заглавието „История на моето детство“ противоречи на мисълта на съчинението. На кого му е до историята на моето детство? Портрет на моята маминка вместо образа на моя ангел на 1-ва страница е  промяна, която ще накара всеки порядъчен читател да захвърли книгата и да не чете по-нататък. Не е възможно да се изброят всички промени от този род и няма смисъл; но без да говоря за безбройните неоправдани и безсмислени съкращения на изречения, за печатните грешки, неправилно поставените препинателни знаци, лошата ортография, неуместните замени на думи, като диша вместо пъхти (за куче), облян в сълзи, пада на земята вместо повали се (пада животно), доказващи непознаване на езика, ще отбележа една необяснима за мен промяна. Защо е изпусната цялата история за любовта на Наталия Савишна, история, обрисуваща и нея, и бита на старото време и разкриваща способностите и човечността на това лице? Тя дори потиснала любовта си към лакея Фока. Ето безсмислената фраза, заменила тази част. Думата delire в записките на Мими е преведена като разпаленост. Чугунената плоча, по която удря пазачът, е заменена с медна. Необяснимо! Ще кажа само, че четейки своето произведение в печата, аз изпитах същото неприятно чувство, което изпитва бащата при вида на своя любим син, некадърно и неравно подстриган от самоук фризьор. „Откъде се взеха тези плешиви петна и фъндъци, та нали преди той беше хубавичко момче?“ А моето дете, макар и не много красиво, е допълнително окастрено и осакатено. Утешавам се само с това, че имам възможност да напечатам със собствената си фамилия целия роман отделно[7] и напълно да се откажа от повестта „История на моето детство“, която по право принадлежи не на мен, а на неизвестния сътрудник от Вашата редакция.

Имам честта да бъда, почитаеми господине,

Ваш най-покорен слуга Л. Н.

27 ноември 1852 г., Старогладковско

Уважаеми господине.

Много съжалявам, че не мога веднага да изпълня желанието Ви да изпратя нещо ново за печат във Вашето списание; още повече че съм съгласен с условията, които ми предлагате, като ги намирам твърде изгодни за себе си.

Макар и да имам нещичко написано[8], сега не мога да Ви изпратя нищо: първо, защото известният успех на моето първо съчинение разви авторското ми самолюбие и бих желал следващите да не бъдат по-лоши от него, и второ, изрязаните от цензурата места в „Детство“ ме карат да преработвам отново и отново, за да избегна подобни неприятности занапред. Без да споменавам дребните промени, ще отбележа две, които ме поразиха особено неприятно. Това са премахването на историята за любовта на Наталия Савишна, разкриваща в известна степен бита на старото време и нейния характер и придаваща човечност на личността ѝ, както и промяната на заглавието. Заглавието „Детство“ и няколко думи в предисловието обясняват идеята на съчинението; а заглавието „История на моето детство“ ѝ противоречи. Кого го интересува историята на моето детство? Последната промяна ми е особено неприятна, защото, както Ви писах в първото си писмо, исках „Детство“ да бъде първата част на романа, чиито следващи части трябваше да се наричат: „Юношество“, „Младенчество“ и „Младост“.

Ще Ви помоля, почитаеми господине, да ми обещаете относно моето бъдещо съчинителство, ако Ви е угодно да продължите да го приемате в своето списание – да не променяте абсолютно нищо. Надявам се, че няма да ми откажете това. Колкото до мен, обещавам да Ви изпратя първото, което сметна достойно за печат.

Подписвам се с моята фамилия, като моля това да остане известно само и единствено на редакцията.

С искрена почит имам честта, уважаеми господине, да бъда Ваш най-покорен слуга

г. Л. Н. Толстой

P. S. Бъдете така добър, изпратете ми екземпляр от моята повест, ако е възможно.

Л. Н. Толстой и И. С. Тургенев

Кореспонденцията между Толстой и Тургенев започва през 1855 г. и до 1861 г. е изключително интензивна. След седемнайсетгодишно прекъсване поради скарване през май 1861 г., преписката между тях е подновена през 1878 г. по инициатива на Толстой.

Голяма част от Толстоевите писма от първия период на кореспонденцията не са достигнали до нас. Известни са само 7 писма на Толстой и 42 на Тургенев.

28 март/ 9 април 1857 г., Женева[9]

Макар и само няколко думи, но реших да Ви пиша, скъпи Иван Сергеевич, защото ужасно много мислих за Вас през целия път. Вчера вечерта в 8 часа, когато след проклетата железница най-сетне се прехвърлих на дилижанса и почувствах пътя и лунната нощ, и всичките тези звуци и пътнически миризми – цялата ми болезнена тъга сякаш се изпари, като някой да я избърса с ръка, или по-точно се преобрази в онази тиха и затрогваща радост, която Вие така добре познавате. Много добре сторих, че напуснах оня содом. За бога, заминете някъде и Вие, но само не с железницата. За пътуването железницата е онова, което е бардакът за любовта – също толкова удобно, но също толкова нечовешки машинално и убийствено еднообразно. Ненапразно заминах – някой сякаш ми го подшушна (забележете, тръгнах на 28-и по наш стил). Цялата чудна пролетна лунна нощ изкарах сам на капрата на дилижанса, прекосих Швейцария и пристигайки на другия ден в Женева, не заварих никого от роднините Толстой[10] и цялата вечер седях сам в хотелската стая, любувах се на езерото и лунната нощ, после машинално отворих книга и това беше Евангелието, което тук Sosiété Biblique[11] слага във всички стаи. И ето, чувствам се щастлив до сълзи и в това душевно състояние също така чувствам с радост, че непрестанно мисля за Вас и Ви желая същото и още по-голямо щастие. Аз живях месец и половина сред врява и шум и в душата ми се насъбра много кал – и момичета, и гилотина[12], и празнота, и пошлост; и въпреки че живеете по-нравствено от мен, Вие също сте безнравствен човек, щом сте допуснали и във Вашата душа за 6 месеца да се натрупа твърде много ненужна мръсотия – повярвайте ми, качете се на дилижанса или се поразходете нощем из някое село, изплачете смело всички насъбрани у Вас сълзи и вижте колко леко и хубаво ще Ви стане. Разберете, ако обичате, в какви отношения са Орлов и княжна Лвова[13]. На мен ми се стори, че желанието ни се сбъдва. Вие сте прав, че Орлов ще бъде добър съпруг, но ако все пак това не стане, кажете ми откровено може ли да се случи така, че такава девойка като нея да ме обикне, под което имам предвид само това, че за нея не би било неприятно и смешно, че искам да се оженя за нея. Толкова съм уверен в невъзможността на тази странност, че ми е смешно да пиша за това. Но ако можех да повярвам в тази възможност, бих Ви доказал, че също мога да обичам. Посвоему – но мога, чувствам го, макар да се усмихвате иронически, печално, безнадеждно. Прощавайте, любезни друже, и моля Ви, не се старайте да натъкмите написаното тук към общото мнение, което вече сте си съставили за моята персона. Човекът е хубав с това, че понякога прави неща, които никак не очакваш от него – и както старата кранта от време на време губи самообладание, понася се из полето и започва да подскача, така и аз в сегашното си душевно състояние съвсем неочаквано и странно, но искрено подскачам.

Ваш Гр. Л. Толстой

---

[1] Ръкописът на повестта „Детство“. Върху писмото Некрасов собственоръчно отбелязва: „С това писмо е изпратена повестта „ Детство“. Автор гр. Лев Толстой“.

[2] Четвъртата част не е написана, но замисълът ѝ отчасти е осъществен в „Утрото на помешчика“.

[3] След като получил писмото на Некрасов от 5 септември, на 30 септември Толстой записва в дневника си: „Получих писмо от Некрасов – похвали, но не и пари“.

[4] Споменаването на работата над продължението на „Детство“ – повестта „Юношество“, се среща преди това само в записка в дневник от 29 ноември.

[5]Толстой два пъти опитва да изкаже пред Некрасов възмущението си от изопачаването на повестта му в „Съвременник“. Писмото от 8 ноември е унищожено от него, но в дневника си той пише: „Написах писмо на редактора, което ме успокои, но няма го да изпратя“. Очевидно по съдържание настоящото писмо е близко до писмото от 8 ноември, но то също не е изпратено до адресата, тъй като се сторило на Толстой „доста твърдо“. На 10 декември той го изпраща на брат си С. Н. Толстой.

Толстой преувеличава под влияние на първото си впечатление промените, направени в повестта. Цяла поредица изменения, като например появата на „портрета на моята маминка“, изключването на историята за любовта на Наталия Савишна, съкращенията в предсмъртното писмо на майката, са направени поради искането на цензурата.

[6] Текстът „Предисловие“ е неизвестен, тъй като изпратеният до Некрасов ръкопис не е запазен. В ръкописа на „Детство“ има откъс „Към читателите“ и глава, наречена „Към ония господа критици, които ще поискат да го приемат за своя сметка“.

[7] В отделно издание от 1856 г. Толстой възстановява всички цензурни съкращения, но много от това, за което пише с възмущение в настоящото писмо, остава непроменено („диша“, „облян в сълзи, пада на земята“ и др.)

[8] По това време Толстой започва „Роман за руския помешчик“, „Кавказки очерци“ и „Нападение“.

[9] Настоящото писмо остава у Толстой и се смята за „неизпратено”. В действителност обаче разполагаме с черновата на писмо с малки промени в съдържанието, изпратено на Тургенев, който съобщил за неговото получаване на П. В. Аненков на 3/15 април 1857 г.: „… Толстой внезапно замина за Женева, откъдето ми написа презабележително писмо – в него той нарича Париж Содом и Гомор, а себе си сравнява с камък на речното дъно, който постепенно се затлачва с тиня и на който непременно му е нужно да се откъсне от мястото си и да потърси друга река с по-малко тиня”.

[10] Своите роднини Александра и Елизавета Толстой.

[11] Библейското общество (фр).

[12] На 25 март/6 април 1857 г. в Париж Толстой наблюдава обезглавяване с гилотина.

[13] Става дума за княз Н. А. Орлов, с когото Толстой често се среща в Париж, и за княжна А. В. Лвова, на чието семейство гостува. В дневника си Толстой неведнъж отбелязва симпатиите си към Лвова, но после бързо охладнява към нея. Бракът между Орлов и Лвова не се състоял.