Писателският небосклон на Италия си има още една утвърдена звезда и нейното име е Роза Вентрела. Сравняват я с Елена Феранте, а малката разлика е, че разказите на Вентрела ни пренасят в родния й град Бари (докато, както знаем, Феранте пише за Неапол). Книгите й обаче са също толкова увлекателни със своята емоционалност, тъга, болка и бедност, които съпътстват живота на героите й. “Историята на едно порядъчно семейство“ (Изд. „Колибри“) е роман, който ще ви накара да се замислите за живота, ценностите, трудностите и примирението. Аз пък се замислих, че дори и да не живеем в особено спокойни времена, днес животът на жените е по-добър от преди 50-60 години. Имаме право на образование и най-вече – не е даденост, че трябва да търпим на бой в семейството, когато съпругът не е доволен от деня си. Това са и най-тежките моменти от живота на „порядъчното“ италианско семейство.

Сюжетът

Осемдесетте години в един от бедните квартали на Бари. Мария израства с двамата си по-големи братя Джузепе и Винченцо, с баща си грубиянин и с примирената си майка. Тя е малко, мургаво момиче с голяма уста и ориенталски очи. Държи се дръзко, провокативно, затова я наричат Малакарне – лошо, развалено месо. Единственият ѝ приятел е Микеле, син на най-ненавиждания човек в квартала. После Мария пораства, отива да учи в университета и между нея и Микеле разцъфва невъзможна любов. Всичко това се случва на фона на един изостанал район, обитаван от необразовани хора, от семейства, в които цари грубост и насилие. Единствено любовта предпазва младите хора от злобата и упадъка, който ги заобикаля.

По романа, преведен в над 20 страни, е заснет телевизионен сериал, а критиците говорят за майсторското описание на драматичната и сурова реалност на италианския Юг, за стила, напомнящ неореалистичните филми.  

Впечатленията

„Историята на едно порядъчно семейство“ всъщност е с акцент върху историята на едно младо момиче, което мечтае за по-различен живот от този, който има. Тя е нещастна, чувства се нищожна и е дълбоко обременена от семейството си. Същевременно е умна и има потенциал да се развива в учението. Суровото ежедневие обаче я кара да се колебае в смисъла на мечтите си. Като допълнение, Мария се смята за грозна и й липсва самочувствие, а лошото отношение на съученици и учители я прави дори агресивна на моменти. Съдбата на брат й Винченцо пък доказва, че когато децата растат сред грубост и насилие, те приемат този пример за даденост и не очакват, че животът им може да бъде и друг.

Книгата на Вентрела ни потапя в едно измъчено общество от нещастни хора, които обитават бедните квартали на Бари. Те са си забранили да мечтаят, а тежкият живот ги е направил груби, цинични, апатични и лишени от емпатия. Те не вярват на никого, ненавиждат образованите хора, чувстват се най-комфортно в своя свят, изпълнен със суеверия, магии и вярвания от отминали времена. И всеки, който като Мария си позволи да пожелае нещо различно, бързо е поставян на мястото си. Без значение дали с груби думи или силни шамари. И двата метода вършат еднакво ефективна работа. Като във всяко „порядъчно“ семейство, Мария става свидетел на ежедневните избухвания на баща си. В една от вечерите той възпитателно решава да пребие някой от братята й. На другия ден пък удря някоя и друга плесница на майка й, защото е дръзнала да си накъдри косата. А той знае, че химикалите, с които се постига този ефект, са вредни и тя не трябва да си позволява такива експерименти. Този епизод хем ме шокира, хем в същото време ме накара да се замисля как и днес по нашите ширини има хора, които се държат властно с близките си, водени от подобни, макар и по-модерни, „страхове“.

Докато разлиствах страниците на книгата на Вентрела, най-голямо съчувствие в мен предизвика именно майката на Малакарне. Тя примирено понася жестокостите на съпруга си, както към нея, така и към децата им, защото единствена от семейството го е познавала в по-добрите му години. Колкото и да страда заради него, тя търси начин да го оправдае, водена от спомена за любовта си с него. Докато децата го познават единствено като избухлив човек с лош нрав, тя познава и притеснителния и галантен младеж, който някога е спечелил сърцето й. Тя е жена с мек и благ характер и се старае да дарява децата си с нежност, въпреки трудностите. Насърчава ги да бъдат добри, по-добри от нея, да учат, да се развиват, да мечтаят. Стреми се към по-специална връзка с дъщеря си, но дълго време двете са разделяни от недоизказана болка и взаимни обвинения.

И все пак, лъчът светлина в тази история е любовта. Тя дава вътрешна сила на героите да се изправят пред всяко предизвикателство и да продължат напред. Тя им дава очите да видят доброто дори на най-мрачните места. Лекува ги от предубежденията и ги свързва, за да могат да бъдат по-силни заедно.

Ще успее ли Мария да намери щастието си и да се измъкне от квартала и манталитета му? Ще прости ли на семейството си? Отговорите на тези въпроси получаваме в края на книгата, но те не са толкова интересни колкото пътя до тях.

„Историята на едно порядъчно семейство“ не е романтична книга за Италия, нейната кухня, енергия, слънце и музика. Това е книга за историята на нейните хора и болката им. Запознайте се с нея, защото това е сърцето на тази емоционална страна.

Избрани цитати

–          И пак в този момент разбрах, че животът, семейството, самата любов са пропити от лъжи. Баща ми беше лъгал собствените си деца за много подробности от своя живот, а самия себе си за своите чувства и своите вини. На свой ред аз никога не намерих кураж да му кажа, че моят живот не ми харесва, че не ми принадлежи.

–          Нещата, които ни биват отнети преждевременно, остават най-дълго в нашите спомени.

В някои случаи остават завинаги – каза на себе си и преди всичко на мен, после ме хвана за ръка и останахме така, майка и дъщеря, да бдим над гроба на Винченцо. – Не трябва да плачем за онова, което сме изгубили, Мария, а да бъдем щастливи заради онова, което сме имали.

–          Иска ми се, когато порасна, и аз да направя лодка, но не за да ловя риба, а за да отплавам надалече. – Къде надалече? – Там, където морето свършва. – Където свършва морето, има друга земя.  – Да, но сигурно е по-добра от тази.

–          Всеки от нас си имаше своите тайни. Семействата ни не бяха идеални, нито светът, в който растяхме. Преструвах се, че поне ние двамата сме невидими, като малкото момиченце на леля Корнелия.

–          В неизбежните моменти от живота ми, когато съм била принудена да правя равносметка на хубавите и лошите неща, тези редки жестове на нежност от страна на баща ми бяха сред най-ценните мигове. Но по онова време вече се бях научила да не ликувам от радост прекалено, защото съдбата, злата измамница, винаги дебнеше в засада, готова да те изпързаля.

–          По онова време всички възрастни ми изглеждаха еднакво отдалечени от нашия детски свят. Хванати в капана на един винаги еднакъв живот, който ми се струваше изпълнен единствено с грижи и тежки отговорности. Дядовци, баби, лели, стринки: всички еднакво стари. Чак сега, при спомена за онези моменти, си давам сметка, че майка ми е била на четиридесет и шест години, на толкова и баща ми. Че имаха пред себе си да правят и променят още много планове, да осъществят намерения и даже по някоя мечта. Тогава обаче бях убедена, че вече нямат такива, че душевните пориви, пламналите от увлечения и преживявания тела се падат на нас, децата и младежите.

–          Като дете ме плашеха много неща. Страхът беше инструмент, с който възрастните си служеха умело, за да ни държат далече от опасностите в квартала. Страхът да се озова сама на пътя вечер. Страхът от бурното море. Онзи от мрачните сутерени, от пишките, от паяците. Понякога ме плашеше и леля Нанина с дългото си конско, ъгловато лице и с очите, готови да излязат от естествените си орбити.

Малко за Роза Вентрела

Роза Вентрела родена в Бари, столицата на района Пулия. Специалист е по съвременна история с подчертан интерес към положението на жените през вековете. Преподава творческо писане, има изяви в областта на книгоиздаването и журналистиката. Наричат я новата Феранте и новия глас на италианския Юг, пленил критици, медии, издатели, кинотворци и читатели. Произведенията й, преведени на десетки езици, са неизменно в челото на бестселърите по света.

По „Историята на едно порядъчно семейство“ (2018) се снима филм. Още при излизането на романа „Клеветата“ (2019) авторските права са продадени в 9 страни и той също ще бъде филмиран.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.