Полският писател Матиас Наврат ни разкрива тъгата и меланхолията на имигрантската душа в книгата си „Тъжният гост“ (ИК „Колибри“). Той ни среща с различни хора, които са напуснали родината си и припознали други държави като свой дом. Важно е да се отбележи, че през ХХ век пограничните градове в сърцето на Европа също често сменят държавите си и хората в тях живеят между Полша, Германия, тогавашната Чехословакия и Западна Украйна. Емоциите и спомените на тези толкова различни по професия и характер хора са толкова силни, че понякога разказът къса с действителността и минава в измеренията на въображението.

Сюжетът

Един мъж без име, който се явява нашият разказвач, се разхожда из съвременен Берлин и се среща с непознати хора, които му доверяват историите си: работник на бензиностанция, който някога е бил хирург; странна архитектка, чиято интелектуална енергия често я повлича в неочаквана посока; изследовател в научна лаборатория, който се опитва да върви по ръба на предизвикателствата на професията и на семейството… Фикция и реалност се сплитат в неразделно цяло, ужасът от терористичния акт на коледния базар в центъра на града през 2016 г. се сблъсква с надеждата, че тъкмо в този световен град дошлите от Източна Европа ще успеят да изпълнят мечтите си. Всяка берлинска улица отвежда към отделна съдба, за да се получи „градската карта“ на човешкия живот.

Впечатленията

Романът на Наврат е много личен, философски и изпълнен с носталгия. От тази книга разбрах, че старите приятели, младите години и любови, както и детските радости са най-ярките и най-свидни моменти от живота на човек. Дори и да избледняват, те не се забравят и човек винаги търси спомена за тях в сънищата си. При някои от героите, както ще прочетете, това се случва съвсем буквално. Спомените винаги са емоционални, когато става дума за домашните гозби, цветята в градината на баба, тайните срещи с първата любов и първите стъпки в света на възрастните – първата работа, първото самостоятелно жилище, първите задължения.

На второ място след личните истории, се нарежда споменът за родните и настоящи градове – от архитектура, през история до това в територията на коя държава са ги изпратили последните исторически събития. В спомените на полските емигранти в Берлин много от тези градове са били полски, украински, чешки. Те са станали граждани на Европа и света от малки, защото са се докоснали до различни култури и езици, без дори да се местят от къщите си. Уютните разкази за павираните улици на тези градове, сградите им, църквите и синагогите им, хората им ме пренесоха в един друг свят – щастлив по своему и тъжен по своему. Най-интересен ми беше разказът за пограничните градчета. Тези, които винаги са на разделителната линия между няколко свята, езика и хора. Тези, за които всички имат териториални претенции, но всъщност принадлежат единствено на жителите си. Онези скромни, очукани от живота хора, които познават само техните къщи и улици.

“Tъжният гост“ не е книга, която се чете на един дъх. Тя трябва да се осмисли, да се преживее и на всеки един от героите да му бъде дадено време за опознаване. В началото, трябва да призная, ми беше малко хаотична, защото срещите са много, разнообразни са и се преплитат, макар и на пръв поглед да нямат много общо. Повечето съдби са тежки, дори трагични. И въпреки това е важно да се поставим на мястото на всеки един от героите, да вникнем в сърцето му, в начина му на мислене, в разсъжданията му. Много от героите в един или друг момент от разказа се фокусират върху изконните житейски теми като смисъла на живота, ценностите, гнева, обичта, емоциите, реакциите, психологическото състояние на човеците. Как се стига до отчаянието, до агресията, до забравата и самотата? Може ли да се живее в миналото, когато настоящето е вече сиво?

„Тъжният гост“ ме накара да се замисля колко лесно се прекрачват географски граници и колко трудно се преминават тези на съзнанието. Дори и да сменим земята, по която стъпваме, спомените винаги ще връщат там, където е домът. Тази книга е от онези, които не могат да бъдат разказани, а трябва да бъдат преживяни.

Избрани цитати

–          Времето, помислих си аз в този момент, е кръгло, то се нагъва, когато поискам,

извива се над самото себе си, така че сегашният ми живот влиза в досег с вече отминалия и в същото време безкрайността докосва своята собствена невъзможност, докато ние летим през Космоса на тази наша планета, в този град, в това световно наше „сега“.

–          Тези жени винаги закъсняват, каза тя, когато вече бяхме в коридора и аз си обувах обувките. Но аз не мога да постъпя по същия начин. Не се закъснява. Обида е, когато човек закъснява. Формите на общуване не са въведени току-така. Трябва да показваш уважението си към другите хора. Те как биха се чувствали, ако аз непрекъснато закъснявах?

–          Всяко движение по земното кълбо, мисля си аз днес, приключва неизбежно в някой град, каза тя. Бяха времена, в които това ми се струваше едва ли не закон. Майка ми е родена в Лвов и е отрасла в Станиславув. Това са селища в днешна Западна Украйна. В нейното детство са били полски градове, но белязани от галицийската култура, което означава и хабсбургски и еврейски влияния. В Станиславув имаше синагоги, католическа и православна църква и дори една арменска катедрала. В края на войната майка ми заедно със стотици други хора са изселени от съветската армия в германския Опелн, днешното Ополе, където и вие сте роден и израсъл.

–          Днес си мисля, че беше грешка непрекъснато да подлагам на съмнение нейните убеждения. Защото хората не могат да живеят, без да имат някакво упование. Ако го нямат, започват да мразят. И в края на краищата, рано или късно, започват да си отмъщават за този недостиг на упование. Гневът им се пренасочва: към закъснението на влака, към загубата на спестяванията, към обстоятелството, че жилището им е по-малко от това на съседа. При това, струва ми се, упованието е въпрос на решение. Всеки един момент, от днес за утре, може да реши да се изпълни с упование. И така поне тук, в това конкретно сегашно време, да предотврати най-лошото.

Малко за Матиас Наврат

Матиас Наврат е роден през 1979 г. в Ополе, Полша. През 1989 г. заедно със семейството си се премества в Германия. Следва биология в Хайделберг и творческо писане в Швейцарския литературен институт в град Бил. Дебютът му като писател е през 2012 г. Автор е на пет романа, които му донасят множество литературни награди: „Аделберт фон Шамисо“, медала „Алфред Дьоблин“, наградата „Фонтане“ и др. Романът му „Тъжният гост“ е удостоен с Европейската литературна награда за 2020 г. Живее и работи в Берлин.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.