English below

Кои са местата, които независимите артисти обитават? Имат ли те групово самосъзнание?  Принадлежат ли към някаква общност? Неспокоен слалом след видимостта и спокойствието? Може ли човек да изкарва достойна прехрана от независими проекти?

Какво означава „приличен“?

Тазгодишното издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ ни среща с румънската хореографка Йоана Марчидан, която поставя горните (и още много) въпроси с представлението си „Тела на предела“. Докато очакваме българската му премиера, се изкушаваме да я помолим за тези и други отговори.

От професионална танцьорка в Румънската национална опера до артистичен директор на независимия хореографски център Linotype, повече от 15 години на сцената като изпълнител и хореограф… Бихте ли ни разказали личната си история с танца, по думите ви „трудна“ и „не много щастлива“, но, за щастие, включваща създаването на изпълнителски пространства и практики от нулата?

Занимавам се с танци от 9 годишна. Когато бях съвсем малка, може би на 4-5 години, започнах да танцувам у дома. Слагах чорапогащник на главата си и се понасях в танц из къщата, така че накрая дядо ме заведе в хореографското училище.

Моят път към танците започна след развода на родителите ми. Не много лесно и щастливо начало. Но финалът ми донесе радост. Пътуването беше трудно и изпълнено с много предизвикателства.
Дори и днес, с независимото пространство, което управлявам заедно с колегите ми, срещаме предизвикателства, но вече сме по-информирани, по-опитни и се стараем да представим колкото се може повече танц и пърформанс на публиката. Да образоваме публиката да идва танцови представления.

„В танца няма граници, само неограничени възможности“ гласи манифестът на тазгодишния Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. А за танцуващите тела? Какво бихте казали, през призмата на работата ви по „Тела на линия”?

Ще започна с това, че въпреки че съм на 42 години, се занимавам активно с танци. Като изпълнител, не само като хореограф. Дори бременна в 7-ия месец, имахме премиера с мое участие на сцената. Така че да, няма ограничения в танца, физически или концептуални. За независимите изпълнители има и няма възможности. Като независим артист е много трудно да имаш стабилност, доверие и спокойствие за това какво ще ядеш утре или с какво ще си платиш наема.

Постоянно тичаме по проекти, стипендии и не ни остава време да седнем и да помислим коя е следващата ни творческа стъпка.

В кратка статия четем, че „дискурсът, към който Йоана Марчидан се стреми в собствената си хореография, е този, който я предизвиква със заобикалящите я ежедневни проблеми“. Какво ви предизвика за създаването на „Тела на предела”?

Преди всичко бях вдъхновена от себе си. Работя на свободна практика откакто се познавам.

След като Михай Михалча, артистичният директор на Националния център за танц, ми се обади, за да ме покани да направя спектакъл с възпитаниците му, си помислих… „Възпитаниците, какви възможности имат те, какво ще правят след завършването, какво е месечно приличното, за да оцеляват?

Поставяйки тези въпроси, започнах да разговарям с тях и да създавам „Тела на предела“

Бихте ли разказали повече за творческия процес, как работихте с изпълнители, драматург, композитор…? Беше ли предизвикателство и за тях?

Нямам определен метод на работа. Започвам с дискусии, после просто изживявам нещата. Не много, но гледах да се раздавам и този път. Единственото нещо, което забелязах за себе си този път е, че се опитах да творя в хронологичен ред. Не започнах от края, след това връщайки се към средата и т.н.

Работих с екипа абсолютно прекрасно. Нещата дойдоха естествено. Това не е първото ми сътрудничество с драматурга Михалея. Той ми помогна повече с текста и интервютата с изпълнителите. С Александру Сучиу, композитора, работя от 8 години. Той е запознат със стила ми и знае какво искам като цяло.

Ние всички сме със свободни професии, така че предизвикателството е да дадем глас на независимите артисти, които се борят със системата, борят се да оцелеят, борят се да направят нещо наистина добро, без компромис.

Споделяли сте думите на поетесата Никита Гил „Ако нашите демони не умеят да танцуват, то и ние не можем“. Какво означава това за вас? Ще видим ли демони на сцената?

Честно казано, не си спомням да съм казвала подобно нещо, но ако ме питате, ще ви отговоря. Вярвам в правилното представяне на нещата на сцената. Вярвам в реалността, рационалността и истината.

На сцената можете да видите каквото искате. Отворена е за всичко, демони, ангели, животни, хора, само го назовете. Защо не?

„Тела на предела“ повдига много въпроси, като „Може ли човек да изкарва достойна прехрана от независими проекти? Какво означава приличен?”. Сигурни сме, че голяма част от публиката е измъчвана от същото, независимо дали работи в света на изпълнителските изкуства или не. Бихте ли споделили някои от вашите лични отговори?

Независимият артист се нуждае от стабилност. Стабилност от няколко гледни точки и една от тях е финансовата. Да можеш да твориш, да можеш да мислиш какво трябва да изградиш, да имаш време и да не тичаш от един проект на друг.

Можете да живеете добре от независими проекти, ако ги правите без да ви пука и приемате всякакъв вид работа. Тичате почти навсякъде и накрая не правите нищо. Само компромиси. Да тръгнеш по своя път и да създадеш наистина добри работи е по-трудно. Малко проекти, доста зле платени. Как да издържиш?

Приличен означава различно нещо в зависимост от нуждите.

Все още ли „искрено вярвам, дори в ситуацията, в която има пропаст в живота ни и много несигурност, че танцът ще оцелее и е способен да промени хората“?

О, да. Танцът може да промени хората. От изпълняване на танцова терапия до създаване на представления, които се прицелват в заобикалящите ни проблеми, тези, които не осъзнаваме или заключваме в чекмеджето.

В едно друго интервю казах, че ние, артистите, имаме по някакъв начин „лукса“ да изразяваме своите тревоги, радости, нужди, преживени несправедливости, и каквото и да е друго, пред много хора.

И танцът може да оцелее чрез нас и през следващите поколения, които имат стремежа да поддържат общността свързана.

Още за 17-то издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“

Повече от един танц: радикален, еклектичен, еротичен и политически ангажиран, започва 17-ят „Антистатик“

Ioana Marchidan: The stage is open for anything – demons, angels, animals, people, you name it

What are the places that independent artists and performers occupy? Do they have a group consciousness? Do they belong to a community? How does an artist live when the word stability becomes an utopia? A restless slalom after visibility and peace? Can one make a decent living from independent projects?

What does decent mean? 

This year’s edition of the International Festival of Contemporary Dance and Performance „Antistatic“ meets us with the Romanian performer and choreographer Ioana Marchidan, who asks the above questions (and more) with her performance „Bodies on the line“. While we await its Bulgarian premiere, we are tempted to ask her for these and other answers.

From professional dancer at the Bucharest National Opera to artistic director of the Linotype Independent Choreography Centre, performing and choreographing for more than 15 years… Would you tell us your personal story with dance, that you once called “hard” and “not very happy”, but, happily, includes creating performance spaces and practices from scratch?

I practice dance since i was 9 years old.  When i was very little, probably 4, 5 years old, i started to dance at home. I was putting my tights on my head and start dancing around the house so my grandfather took me to the choreography high school.

My way to dance started after my parents divorced. No easy and happy way to start. But the finish brought me joy.  The journey was difficult and with many challenges.

Even today, with an independent space to manage together with my colleagues, there are challenges, but today we are more informed, more experienced and we try to bring dance and performance as much as possible to the public. To educate the public to come to the dance.

“There are no limits in dance, only unlimited opportunities” says the manifesto of this year Antistatic International Festival for Contemporary Dance and Performance. And for the dancing bodies? What would you say, viewed through the lens of your work on “Bodies on the line”?

I’ll start by saying that even though I’m 42 years old, I practice active dance. As a performer, not only as a choreographer. Even pregnant in the 7th month, I had a premiere with myself on stage. So yes, there are no limits in l dance, physical or conceptual. The opportunities for independents are and are not. As an independent, it is very difficult to have stability, trust and peace of mind for what I will eat tomorrow or what I will pay my rent with.

We are constantly running after projects, scholarships and we don’t have time to sit down and think about what to do next.

I read in a short article that “The discourse that Ioana Marchidan aims at in her own choreography is one in which she will be challenged by the everyday issues that surround her”. What challenged you to create “Bodies on the line”?

First of all, I was inspired by myself. I’ve been freelancing for as long as I know myself.

After I received the phone call from Mihai Mihalcea, the artistic director of the National Dance Center to invite me to do a performance with the academy graduates, I thought like this…graduates, what opportunities do they have, what they do next, what is monthly decency to survive?

With these questions I started to talk with them and to create “Bodies on the Line”

Could you tell us more about the creative process, how you worked with performers, dramaturgist, composer…? Was it challenging for them too?

I don’t have a particular method of working. I start with discussions, then I experience things. Not very much, but I try to give myself this time as well. The only thing I noticed about myself is that I try to create in chronological order. I don’t start with the end, then I go back to the middle and so on.

I collaborated with the team absolutely wonderfully. Things came naturally. This is not the first collaboration with Mihalea, the dramaturg. He helped me more with the text and the interviews with the performers. Alexandru Suciu, the composer, I have been working with him for 8 years. He is familiar with my style and what I want in general.

We all are freelancers, so the challenge is to have a voice for all the independents who struggle with the system, struggle to survive, struggle to do something valid without compromise.

You shared once the words of the poet Nikita Gill “If our demons can’t dance, neither can we”. What this means to you? Will we see demons on stage?

Honestly, I don’t remember saying something like that, but if you asked me, I’ll answer. I believe in presenting things correctly on stage. I believe in reality, rationality and truth.

On stage you can see what you want. It’s open for anything, demons, angels, animals, people, you name it. why not?

“Bodies on the line” raises many questions, such as “Can one make a decent living from independent projects? What does decent mean?”. And while we’re sure a lot of the audience is plagued with the same, whether they come from the dance world or not, could you share some of your personal answers?

An independent artist needs stability. Stability from several points of view and one of them is the financial one. To be able to create, to be able to think about what you have to do, to have time and not to run from one project to another.

You can make a good living from independent projects if you do them without caring and accept any kind of project. You run pretty much everywhere and do nothing in the end. Only compromises.

To go your own way and make valid projects is more difficult. Few projects, quite poorly paid. How do you hold on?

Decent means something different depending on the needs.

Do you still “sincerely believe, even in the situation in which there’s still a chasm in our lives and much uncertainty, that dance will survive and that it can change people”?

Oh, yes. Dance can change people. From doing dance therapy to doing shows that attack problems that surround us and that we are not aware of or that we lock in a drawer.

I said in another interview that we, the artists, have in a way the „luxury“ of expressing our worries, joys, needs, injustices, you name it, in front of many people.

And dance can survive through us and through the next generations who have this drive to keep the community connected.