Текст: Искра Янкова
Фото: Асен Величков и личен архив

Рожденото ѝ име е Ганна Багрянцева, а Анна Багряна е псевдоним, зад който се крие поетична история. Жизненият ѝ път е неразривно свързан с литературата и лингвистиката. Пише стихотворения от 6-годишна, завършва украинска филология в Националния киевски университет „Тарас Шевченко“, а на 19 г. издава първата си книга. Писател, поет, драматург, преводач, Анна Багряна е един от най-изявените съвременни украински автори и е носител на множество национални и световни награди за литература. В България е позната със своите романи „Такава дивна любов“ и „Досадникът“, многобройните си стихотворения, публицистика и приказки за деца. От 2015 г. живее в София, твори активно и превежда на украински език творчеството на емблематични български поети като Димчо Дебелянов, Дора Габе и Елисавета Багряна. Паралелно с това организира литературни четения в цялата страна, чрез които запознава българите с поезията си и с украинската литература.

Една от съкровените ѝ мечти е „да преведе, колкото се може повече български автори на украински език“, но след руската инвазия в Украйна през 2022 г. има и друг приоритет – да помага на своите сънародници, потърсили закрила тук, чрез различни доброволчески инициативи. В следващите редове Анна Багряна разказва за връзката си с България, близостта между българската и украинската култура, своите вдъхновения и проекти.

Пишете от ранна възраст. Какво провокира интереса ви към литературата и изобщо към изкуството?

Родена съм в украинския град Фастив, но от 8-годишна живея със семейството си в Киев. Там завърших училище и висшето си образование. Първите ми стихотворения бяха вдъхновени от природата. Търсих връзка с нея и бях възхитена от красотата ѝ. Живеехме близо до гората и често ходихме там. Израснах сред прекрасни гледки и може би затова започнах да възприемам света в образи.

Преди да дойдете в България, сте били главен редактор на списание „Гранословие“ – издание, популяризиращо творчеството на млади украински автори. С какво се отличаваше този период и какво ви даде в професионален план?

Бях секретар на Съвета на Съюза на писателите в Украйна и отговарях за работата с млади автори. Участвах в организирането на различни фестивали и семинари за млади украински творци от цялата страна, в които известни украински писатели бяха лектори. Провеждахме конкурси, сред които беше и „Гранослов“, финансиран от Министерството на културата на Украйна. Приемам трите години в списанието като обогатяващ и ценен опит.

Как и кога се зароди вашата връзка с България и по какъв начин личността и поезията на Елисавета Багряна повлияха на това?

За първи път посетих България, когато бях на 17 г., по време на почивка в курорта Св. Влас. Тогава, като повечето туристи, асоциирах България с морето и вкусната храна, но, разбира се, това не е достатъчно. По-късно в София научих повече за културния живот тук. Помогна ми поетът и преводачът Димитър Христов, чрез когото връзката ми с България стана много по-силна. Той преведе и голяма част от творчеството ми на български език, а аз неговото – на украински.

С поезията на Багряна се запознах в студентските си години и още тогава реших, че задължително трябва да я преведа на украински език. Първоначално прочетох руския превод, но се зарекох, че ще науча български език, за да мога да превеждам от оригинала. Публикувах превода си на стихосбирката ѝ „Вечната и святата“ като двуезично издание – на български и на украински език. За мен беше удоволствие, защото чувствам Багрянината поезия „близка“, а чрез псевдонима Багряна тя сякаш ми стана още по-сродна.

Литературата изгражда силни и неразривни връзки между отделни човешки съдби. Кое е най-ценното от вашата литературна среща с Елисавета Багряна? Трудно ли е да превеждаш творчеството ѝ?

Багряна ме впечатли най-силно със своята стихийност и изключителната си смелост за времето, в което е живяла. В творчеството ѝ откривам и езически мотиви, характерни за стихотворения като „Амазонка“ и „Потомка“. Поради това то е много близко до моето светоусещане. Поезията на Багряна продължава да ме вдъхновява и до днес, тъй като тя пише за вечни неща – любовта, смъртта и свободата.

Наистина ми беше трудно да превеждам произведенията ѝ, защото още не знаех толкова добре български език, но тогава вече познавах Димитър и се консултирах с него за някои детайли. Използвах учебници и речници, за да разбера по-добре всяка дума. Беше трудно и защото да превеждаш такъв голям класик на национална литература е изключително отговорно начинание. Не бях напълно сигурна, че ще се справя докрай. Някои стихотворения преведох веднага, но други ми отнеха няколко месеца, за да се върна отново към тях, да намеря точните думи на украински език, да запазя образите, ритъма и най-вече посланието. Надявам се, че го постигнах. Затова и версията е двуезична – за да може тези, които знаят и двата езика, да преценят къде са грешките.

Имате ли любимо нейно стихотворение?

Може би това е „Унес”, защото го знам наизуст, но всъщност всичките ѝ творби са ми любими. Обичам много и „Стихии“, което преведох с удоволствие. Рецитирам „Унес“ на литературните срещи, които организирам в различни части на страната, а също и стихотворенията на известни български поети, които съм превела на украински език. Сред тях са Димчо Дебелянов, Дора Габе и Христо Ботев. Виждам, че публиката веднага ги познава и ги рецитира заедно с мен на български. Изключително ми е приятно, че хората познават толкова добре своята литература и я ценят.

Освен класиците на българската литература, превеждате и съвременни български автори. Кои са те и с какво ви впечатли тяхното творчество?

Един от тях е Златимир Коларов, който е и професор по ревматология. Преведох на украински език негова книга с разкази и през 2019 г. го поканих на среща с читателите в Националния музей на литературата на Украйна в Киев. След това той участва и във фестивала „Горска песен“, посветен на украинската писателка Леся Украинка. Читателите, които присъстваха на срещите, плачеха от вълнение, защото разказите му са много трогателни. Те пресъздават истински истории на неговите пациенти, физическите и душевните болки, преживени от тях. Преведох и книга на Светослав Нахум, който написа много интересен разказ за украинка, избягала от Крим след анексирането на полуострова през 2014 г. Сред поетите, чието творчество превеждам, са Димитър Христов и Кети Бозукова, която също поканих в Украйна на среща в Съюза на писателите.

Провели сте множество литературни четения в България – от Стара Загора до Смолян и Благоевград. Какво е отношението на българите в различните части на страната към украинците и украинската литература?

Литературните четения привличат различни почитатели на поезията. Навсякъде в страната сме приети много добре, особено в по-малките градове. Очарована съм от интереса към украинската литература и дългите дискусии след срещите. Българите често възкликват с изненада, че украинският език съвсем не прилича на руския, че е по-мелодичен и приятен. Споделят, че много им харесва как звучи българската поезия в превод на украински и това ме прави изключително щастлива.

„На всяко литературно събитие се опитвам да разкажа нещо за украинската литература и култура, за връзките между Украйна и България.“

Приличат ли си българите и украинците и ако да – по какво?

Българите и украинците си приличаме много по своята човечност, душевност и интереси, децата ни се сприятеляват бързо и намират общ език. За нас България е „близка чужбина“. Не демонстрираме превъзходство над другия в културно отношение. Вместо това споделяме своите традиции и се разбираме лесно, без исторически и политически спорове. Признателна съм на всички българи, които подкрепят украинците!  

България ми напомня много на Закарпатието, Западна Украйна, където има повече запазени орнаменти и думи, сходни с българския език. Всъщност езиците ни много си приличат. Българите казват, че разбират почти всичко на украински, и обратно. Свързва ни и литературата, в лицето на писатели като Леся Украинка. Тя е живяла и превеждала тук и е знаела български език.

Донякъде вашата мисия е да изграждате мост между българския и украинския народ чрез литературата. Според вас до каква степен читателите от двете страни познават литературата на другия и какво може да се направи, за да засилим тези културни връзки?

За съжаление, малко българи познават украинската литература, при това предимно от руски източници. Затова не знаят почти нищо за авторите, пострадали от съветската власт. Интересът към тези теми обаче е голям. През 2019 г. български украинисти преведоха на български език книгата ми „Сестра моя, София“, посветена на украинско-българските исторически и литературни връзки от най-древни времена до наши дни. Представлява сборник с произведенията на различни писатели и историци и беше много добре приета тук. Подобна е съдбата и на книгата ми „Сбъднати мечти“ с 20 разказа за известни украински лекари, художници, писатели и научни дейци, която български студенти по украинистика преведоха на български език. В Украйна я написах като книга за деца, но в България е подходяща и за възрастните, които се интересуват от родината ми и нейните личности.

Иска ми се тук за знаят повече за украинската литература, както и в Украйна да познават по-добре българската. Да им припомня добрите поети, които вече са забравени. Преди в Украйна имаше много българисти, но това поколение вече отмира.

„Да покажа общото в нашите култури, за мен е нещо като мисия“

И двата народа имаме добра литература и личности, които ни свързват. Такива например са писателите Михайло Драгоманов и Леся Украинка и скулпторът Михайло Парашчук, за които обичам да разказвам по време на литературните срещи. Добре е да общуваме помежду си чрез изкуството, чрез обреди като размяната на мартенички и изработването на парцалени кукли мотанки за плодородие и благоденствие. Да споделяме културите си и така да ставаме по-богати, защото един език, една култура – това е голямо богатство, което не може да се купи с пари. Остава ни това, което носим вътре в себе си, което е вечно… като „Вечната и святата“.

Искам да покажа разнообразието на Украйна и особеностите на всеки регион – езикови, културни, ментални. Смятам, че е най-добре да го правя чрез своето творчество, защото за тези неща пиша. Литературата е средство да запозная и украинските читатели с България. Един от разказите ми е посветен на известния български състезател по борба Дан Колов. Намерих информация за негово състезание в САЩ с украински борец, за когото също написах разказ. Постоянно търся интересни личности, за които да пиша.

Природата заема специално място в творчеството ви. Можете ли да ни разкажете повече за отношенията си с нея и езичеството?

Възхитена съм и от природата на България! Тя е красива и разнообразна, а това е много важно за един писател. Обичам българските планини, както и древните паметници, завещани от траките и римляните. Най-много ми харесва, че тук историята е съхранена. Българският фолклор е толкова древен и въздействащ с песните, звука на гайдата и хорото, което „обединява хората“ и носи специално усещане. Когато играеш хоро с непознати, те ти стават като родни.

Имам езическо светоусещане, но не съм привърженик на конкретна религия. По-скоро ценя древните традиции и връзката между човека и природата. Обичам да ходя на планина и проявявам голям интерес към орфизма и тракийската философия. Още не съм била в пещерата на Орфей, но се надявам да я посетя някой ден. Харесва ми това, че в България езичеството е запазено, дори и в имената, вдъхновени от цветя и природни стихии. И българите, и украинците имаме богата култура и митология и не трябва да забравяме предхристиянските си традиции.

За това се разказва и в романа ми „Планината на вятъра“ – фентъзи за юноши, посветено на славянските богове, и на един важен за Украйна символ – ветрените мелници. Историята е за младеж, който е наполовина човек, наполовина внук на бога на вятъра. Исках да напиша хубаво украинско фентъзи без страхотии и се надявам, че успях, защото получавам добри отзиви и читателите очакват продължение.

Войната неминуемо носи разруха и безнадеждност, но в непрогледния мрак изкуството някак успява да надмогне ужаса и да се превърне в най-силния ѝ контрапункт. Как войната повлия върху вашето творчество и инициативи?

Още от началото на руската инвазия в Украйна, като всеки украинец в чужбина, исках да бъда полезна с нещо. Търсих възможности и така попаднах в интеграционния център „За доброто“. Заедно с председателката му Кремена Кунева основахме центъра за деца и младежи „Круто за доброто“. „Круто“ е жаргонна дума на украински, означаваща нещо като „яко“. Оставихме я без превод, защото и така звучи добре. Сформирахме две групи, които се сменяха през две седмици. Някои деца желаеха да останат като доброволци при нас и да обучават други. Провеждахме занимания по арт терапия, рисуване, музика, спорт и други активности.

Също така, миналата година основах Женския клуб за култура „Оранта“, а след това и „Анна Багряна Арт клуб“. Целта беше украинските жени да се интегрират по-бързо тук, като се запознаят с българската литература и музика. За тях е важно да посещават културни мероприятия поне веднъж седмично, както и да участват в самите събития. Наши гости са художници, музиканти и други творци. Откриването на клуб „Оранта“ беше посветено на творчеството на Елисавета Багряна, като заедно с внучката ѝ – поетесата Елисавета Шапкарева, четохме някои от най-емблематичните ѝ стихотворения – в оригинал и в превод на украински език.

„Покрай всичко това ми остава по-малко време за писане, но някои от доброволците, с които работя, се превръщат в мои герои.

Мечтая да напиша книга за украинско-българското приятелство и се надявам да продължим това сътрудничество и след войната“.

Откакто воюваме с Русия, чувам все повече думи на подкрепа от българите. Понякога една дума е достатъчна, за да усетиш сигурност и разбиране. Намерих много нови съмишленици от началото на войната и колкото и да е парадоксално, благодарение на нея, разбрах кои са истинските ми приятели.

Бихте ли споделили с читателите ни едно свое стихотворение?

Да, разбира се. Това е „В търсене на следа от Орфей“ в превод от украински на Димитър Христов:

Преплуваш морето без да докосваш водата
и щом се окажеш на другия бряг,
неочаквано се досещаш за Истината,
удавена във вино
преди седем хиляди години.
И тръгваш да търсиш следа от Орфей,
но отново се завръщаш към себе си,
на своя бряг
и вървиш така по кръга –
защото всичко в живота е кръг,
защото всичко в тебе е слънце.
Спираш се само тогава,
когато те притисне страх от неизвестното

или чувство за вина
пред незаченатите деца
и ненаписаните стихове.
Спираш, за да се избавиш от този товар –
давиш го в морето
или във виното.
Освобождаваш се и продължаваш нататък,
вслушваш се в трелите на птиците,
в шумоленето на водата, в шепота на камъните,
освобождаваш се и продължаваш нататък
да търсиш…
И вървиш така по кръга –
защото всичко в живота е кръг,
защото всичко в тебе е слънце.

Май 2018 г., Пловдив – София

Интервюто е част от медийната кампания „Мигранти с таланти“ на Мулти култи колектив. Тя цели да подчертае положителния принос, който чужденци от целия свят дават на България в сферата на спорта, бизнеса, изкуството, културата, кулинарията, социалните каузи и др. Кампанията ще се развива до март 2024 г. с подкрепата на Фонд Активни граждани България.