Руските интелекуталци в огледалото на Набоков: в „Пнин” гениалният писател разказва историята на първата вълна изгнаници

Пнин - корица
Корицата на новото издание е дело на Люба Халева.

„Сега се намирам тук. Американски гражданин.

Преподавам руски и тям подобни във Вандалския колеж”, представя се Тимофей Пнин на забележителен откъм акцент и симпатични грешки английски език.

Този господин на 50+ години е сред любимите герои на Владимир Набоков и в романа си „Пнин” гениалният писател влага някои автобиографични нотки в образа на разсеяния професор. Не по отношение на английския, понеже Набоков проговаря първо на този език, а после научава руски, а защото е руснак, избягал от болшевишката революция. Както създателя си Владимир Набоков, така и Тимофей Павлович най-напред намира убежище в Германия и Франция, а после и в САЩ. Пнин е представител тъкмо на първата вълна емигранти отвъд океана.

С този роман Набоков

пробива сред американските читатели

и през 1958 г. получава първата си номинация за National Book Award за литература. Преди броени дни у нас излезе второто му издание с превода на Пенка Кънева от руски отпреди 22 години, но в нова редакция, корица на Люба Халева и с логото на „Лист”.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


За разлика от своя създател, Пнин не успява да се впише в чуждата среда. Прокуден от Родината, той я носи в сърцето си. Животът го запраща все в погрешния влак и той преминава през него с трогателна беззащитност. Въпреки това проф. Пнин не губи своето достойнство и вярно сърце.

„Пнин” е втората среща, която издателство „Лист” предлага на читателите си с гения на Набоков след излязлата преди няколко месеца „Дар”. И тук читателите ще открият брилянтните стилистични хрумки и неповторимата Набокова ирония, така отличителни за Набоковото творчество и трудно постижими за всички останали.

Авторът, роден през 1899 г. в семейството на потомствени аристократи (дядо му е бил министър на правосъдието, а баща му – политик), е нареждан сред най-важните автори на ХХ век в световната литература. Напуска родната Русия след болшевишката революция. Първоначално следва в Англия, после се установява за петнайсет години в Берлин. Там създава семейство с Вера Слоним, ражда се синът им Дмитрий, Набоков пише на руски първите си романи, сред които са „Поп, дама, вале”, „Камера обскура”, „Дар”. През 1937 г. Набокови търсят спасение от нацистите във Франция, но го намират три години по-късно в САЩ.

Пнин

Владимир Набоков

1

Възрастният пътник, седнал до прозореца от­към северната страна в неумолимо препускащия вагон на железницата, до свободното място срещу две незаети, беше не кой да е, а професор Тимофей Пнин. Изцяло плешив, почернял и гладко избръснат, той начеваше твърде мастито: едро кафяво кубе, очила в рамки от костенурка (туширащи бебешка­та липса на вежди), маймунска горна устна, дебел врат и внушителен торс във възтясно сако от туид, ала някак внезапно завършваше с чифт нозе като на жерав (сега в панталон от кашà) и крехки наглед, почти женски ходила.

Беше обул развлечени къси чорапи от червена вълна на люлякови ромбове; консервативните чер­ни оксфордски обувки му бяха коствали, кажи-речи, по-скъпо от цялата останала екипировка (заедно с предизвикателно пъстрата вратовръзка). До че­тиридесетте години, през почтената европейска епоха от своя живот, винаги бе носил дълги напо­леонки, чиито краища напъхваше в спретнати коп­ринени чорапи с пусната бримка, спокойни на цвят, които се крепяха на жартиери върху пристегнати­те му в платно прасци. През онези дни да се мерне ивичка от тези бели наполеонки под високо вдигналия се крачол, за Пнин би изглеждало също тол­кова неприлично, колкото например да се яви пред дами без яка и вратовръзка, защото дори когато увехналата мадам Ру, портиерка в долнопробното хотелче в Шестнайсети парижки район, където Пнин след бягството от ленинизирана Русия и след завършване на висшето си образование в Прага прекара петнайсет години, наминаваше понякога за наема, а той не беше със своята faux col*, благо­приличният Пнин закриваше с целомъдрена ръка копчето върху гърлото си. Всичко това се преобра­зи в опияняващата атмосфера на Новия свят. Днес, на петдесет и две години, бе маниак на тема загар, носеше спортни ризи и панталони и като премята­ше крак върху крак, старателно излагаше на показ, нарочно и дръзко, почти половин гол пищял. Такъв би го видял спътникът: но ако не броим войника, седнал в единия край, и двете жени, заети с бебе в другия, Пнин беше сам във вагона.

Сега да разкрием тайната. Професор Пнин се беше качил по погрешка на друг влак. Не знаеше това – както впрочем не го знаеше и кондукторът, който вече се промъкваше през композицията към вагона на Пнин. Откровено казано, в този миг Пнин беше много доволен от себе си. Когато го покани да изнесе лекция в петък вечер в Кремона – на около двеста версти западно от Уейндъл, академичното кацало на Пнин от 1945 година, – вицепрезидентка­та на женския клуб в Кремона мис Джудит Клайд ос­ведоми нашия приятел, че най-удобният влак тръг­ва от Уейндъл в 1,52 следобед и пристига в Кремона в 4,17; но Пнин – който като мнозина руснаци напра­во обожаваше всевъзможни разписания, карти, ка­талози, трупаше ги, без притеснение си ги вземаше, зарадван от безплатната придобивка, и преливаше от особена гордост, ако успееше сам да се ориенти­ра в разписанието на влаковете – подир известно проучване откри незабележима на пръв поглед бе­лежка под линия за още по-удобен влак (тр. от Уейн­дъл в 2,19 следобед, пристига в Кремона в 4,32); бе­лежката означаваше, че в петък и само в петък влак две – деветнайсет спира в Кремона на път за далеч­ния доста по-голям град, също украсен с милозвучно италианско име. За беля на Пнин разписанието му бе отпреди пет години и отчасти остаряло.

Той преподаваше руски в Уейндълския колеж, възпровинциално учреждение, забележително с из­куственото езеро насред живописно планирания комплекс, с обвитите си в бръшлян галерии, свързва­щи различните сгради, с фреските, на които може­ше да познаеш професорите от колежа, предаващи светилника на знанията от Аристотел, Шекспир и Пастьор на група селски момци и моми с чудовищни снаги, с огромния преуспяващ Германски факултет, наричан самодоволно от д-р Хаген, неговия шеф (с натъртване на всяка сричка), „университет в уни­верситета“.

През есенния семестър на тази година (1950) в списъка на изучаващите руски бяха включени: една студентка (набитата и сериозна Бети Блис) в преходната група; един студент, Иван Дуб (празен звук – изобщо не се материализира), в по-горната, и трима в процъфтяващата начална: Джозефина Мал­кин, чиито деди били родом от Минск; Чарлс Мак­бет, чиято свръхестествена памет вече бе надви­ла шест езика и бе готова да нагълта още десетина, и морната Ейлина Лейн: някой ù казал, че щом нау­чи руската азбука, по принцип ще е готова да чете „Ана Карамазова“ в оригинал. Като преподавател Пнин не можеше да стъпи на малкото пръстче на поразителните руски дами, пръснати из цяла ака­демична Америка, които без всякакво специално об­разование някак се изхитрят все пак с помощта на интуицията, на бъбривостта и на особен майчин­ски напън да вдъхнат на групата яснооки студенти магичното знаене на своя мъчен и прекрасен език в атмосферата на песни за Волга матушка, на червен хайвер и чай; още по-малко Пнин като преподавател би дръзнал да доближи високите зали на най-нова­та научна лингвистика, аскетичното братство на фонемите, този храм, където обучават вглъбе­ните младежи не на самия език, а на методиката, по която преподават въпросната методика; този метод като водопад, шуртящ от канара на канара, престава да бъде средство за разумна навигация, но току-виж, послужил в някакво баснословно бъдеще за изработването на езотерични диалекти – базов език на баските и тям подобни, – на каквито гово­рят само някои сложни машини.

Безспорно подходът на Пнин към неговата работа беше дилетантски и наивен: той разчи­таше на граматичните упражнения, издадени от шефа на Славянския факултет в доста по-голям колеж от Уейндълския – мастит шарлатанин, чий­то руски бе комичен, но който великодушно зае­маше уважаваното си име на произведенията на безименни труженици. Въпреки многобройните си недостатъци Пнин излъчваше обезоръжаващо, старомодно обаяние, защитавано пред мрачните настоятели от д-р Хаген, неговия верен покровител, като изискан чужбински продукт, за който си заслужава да се плащат отечествени пари. Макар научната степен по социология и политическа ико­номия, която Пнин бе получил в тържествена об­становка на Пражкия университет през май 1925 година, към средата на века да бе останала без полза, не можеше да се каже, че никак не го биваше за ролята на преподавател по руски. Обичаха го не заради специалните му квалификации, а по-скоро заради незабравимите отстъпления, когато сва­ляше очила, за да се усмихне на миналото, като съ­щевременно бършеше стъклата на настоящето; заради носталгичните отстъпления на развален английски; заради забавните подробности от био­графията му. Как Пнин пристигнал в Soedinyonnie Shtati: разпит на борда – преди слизането на брега. Вери уел! „Нямате ли какво да декларирате?“ – „Ня­мам.“ Тогава – политически въпроси. Той пита: „Да не сте анархист?“. Аз отговарям – разказвачът прави пауза, за да се отдаде на уютно безмълвно веселие: „Първо: какво разбираме под анархизъм? Анархизмът бива практически, метафизичен, те­оретичен, мистичен, абстрактен, индивидуален, социален. Когато бях млад – казвам, – всичко това имаше значение за мен“.

Ето че се завърза много интересна дискусия, в резултат от която прекарах цели две седмици на Елис Айлънд – шкембенцето започва да се люшка; люшка се; разказвачът се друса от смях.

Ала възникваха и доста по-смешни положения. Докато с нарочна тайнственост подготвяше мла­доците за дивното удоволствие, изпитано някога от него, и вече разкрил в неудържима усмивка не­пълния, но внушителен ред жълти зъби, благодуш­ният Пнин затваряше понякога опърпаната руска книга с лента от изкуствена кожа за отбелязване, грижливо поставена вътре; сетне разтваряше книгата и тогава твърде често подвижните му черти се изкривяваха от израз на върховен смут; зяпнал, трескаво прелистваше тома надясно и наляво, понякога минаваха минути, докато наме­ри нужната страница или се убеди, че все пак пра­вилно я е отбелязал. Избраното място обикновено биваше от стара и наивна комедия из търговския бит, стъкмена от Островски почти преди сто го­дини, или от също толкова старинен, но дори още по-вехт откъс от банален фарс на Лесков, изграден върху словесни изопачавания. Поднасяше тази зале­жала стока по-скоро в сочния стил на класическата Александринка (театър в Петербург), отколкото с ясната простота на Московския художествен те­атър; но тъй като за оценка на поне малкото забав­но, запазило се все още в тези пасажи, бе необходи­мо не само сериозно познаване на разговорния език, но и достатъчен запас от литературни сведения, а клетият му скромен курс не притежаваше нито едното, нито другото, четецът самичък се на­слаждаваше на тънките асоциации в избрания от него текст. Люшкането, отбелязано от нас в дру­га връзка, преминаваше в истинско земетресение. Както менеше при пълно осветление всички мас­ки поред върху лицето си, както се обръщаше към дните на пламенната си и възприемчива младост (в бляскавия свят, особено ярък, откак историята го премахна с един удар), Пнин се опияняваше от бушу­ващата у него вина, докато един след друг извлича­ше от текста образците на онова, което слушате­лите учтиво вземаха за руски хумор. Бързо према­ляваше от смях; по загорелите му бузи се стичаха крушовидни сълзи. Не само ужасяващите му зъби, но нео­чаквано изскачаха като пружинка от кутия и ръка­та му литваше към устата, а масивните рамене се друсаха и гърчеха. Макар че речта му, потискана от танцуващата длан, сега бе двойно по-неразбираема за курса, пълната капитулация пред собственото си веселие, което демонстрираше, въздействаше неотразимо. Към момента, когато напълно капва­ше, студентите му си умираха от смях, при което Чарлс с гръмогласен кикот отривисто лаеше като курдисан, ослепително чаровният поток смях изне­надващо преобразяваше невзрачната Джозефина, а обаятелната Ейлина се разплуваше в желето на не­привлекателно кискане.

Което впрочем не променя факта, че Пнин бе хванал погрешен влак.

Как да обясним това печално произшествие? Пнин, специално ще подчертаем, бе всичко друго, но не и типът добродушна германска пошлост от ми­налия век, der zerstreute Professor*. Напротив, може да беше дори твърде предвидлив, прекалено се пред­пазваше от дяволските клопки, доста болезнено се страхуваше да не би странната му среда (непред­сказуемата Америка) да го въвлече в някоя нелепа история. Този свят беше завеян и се налагаше Пнин да въдворява ред. Животът му бе постоянна вой­на с неодушевените предмети, които се разпадаха или го връхлитаха, не желаеха да му служат или на­пук се изгубваха, щом се озовяха в сферата на би­тието му. Бе сякаш с две леви ръце; но тъй като мигом можеше да стъкми еднозвучна свирчица от грахова шушулка, да запрати плосък камък така, че да подскочи десетина пъти върху гладкото езеро, да изобрази със свити пръсти силует на зайче вър­ху стената (при това с намигващо око) и да пока­же куп други домашни трикове, които руснаците винаги имат подръка, вярваше, че е надарен със значителни приложни и технически способности. Всевъзможните изобретения увличаха и него в ня­какъв ослепителен, суеверен възторг. Електриче­ските приспособления го възхищаваха. Плочите го изумяваха. Не можеше да се начуди на змиевидния цип. Но благоговейно включеният в мрежата часов­ник понякога го объркваше заран след нощна буря, парализирала местната електростанция. Рамката на очилата се пукваше на носа му и той оставаше с двете еднакви половинки, нерешително се мъче­ше да ги съедини, вероятно с надеждата за някакво вълшебно органично сливане, което да му се прите­че на помощ. Понякога в кошмарен миг на бързане и отчаяние ципът, от който мъжът зависи най-мно­го, запъваше в недоумяващата му ръка.

Но все още не знаеше, че е взел погрешен влак.

Особено опасна сфера за Пнин бе английският език. Без да броим такива не особено полезни случай­ни думи като the rest is silence (останалото е мълча­ние), nevermore (никога вече), weekend (края на седми­цата), who’s who (кой кой е) и няколко всекидневни думи като ям, улица, автоматична писалка, гангстер, чарлстон, марджинал ютилити, той изобщо не зна­еше английски, когато потегли от Франция за Съ­единените щати. Упорито заседна да учи езика на Фенимър Купър, на Едгар По, на Едисън и на трийсет и първия президент. През 1941-ва, в края на първата година от заниманията си, беше достатъчно опи­тен, за да използва изрази като уишфул финкинг (взе­мам желаното за действително) и оки-доки. Вече към 1942-ра бе в състояние да прекъсва повество­ванието си с фразата „Ту мейк дъ лонг стори шорт“ (накратко казано). Към началото на втория мандат на Труман всъщност Пнин можеше да излезе нагла­ва с всяка тема; от друга страна обаче, придвижва­нето му напред сякаш бе заседнало въпреки всички усилия, затова около 1950 година английският му все още бе пълен с дефекти. През онази есен попъл­ни руските си курсове със седмични лекции на тъй наречения симпозиум („Безкрилата Европа: оглед на съвременната континентална култура“), ръ­ководен от д-р Хаген. Всички лекции, изнасяни от нашия приятел, редактираше един от младшите преподаватели в Германския факултет. Процедура­та бе малко тромава. Професор Пнин старателно превеждаше своя руски словесен поток, пиперосан с идиоматични изрази, на грапав английски. Младият Милер поправяше това. После секретарката на д-р Хаген, мис Айзенбор, преписваше всичко на машина. Сетне Пнин зачеркваше местата, които не разби­раше. Най-накрая четеше остатъка пред своята седмична аудитория. Беше напълно безпомощен без готовия текст, не можеше да използва и стария си похват да върти очи нагоре-надолу, като гребва ше­пичка думи, запраща ги по аудиторията и разтяга края на изречението, докато се гмурка за следва­щото. Неспокойният поглед на Пнин непременно би изтървал следата. Затова предпочиташе да чете лекциите, без да откъсва поглед от текста, с бавен, монотонен баритон, същинско изкачване по едно 1 6 Владимир Набоков от безкрайните стълбища, използвани от хората, които се страхуват от асансьори.

* Подвижна яка (фр.). – Бел. пр.
* Разсеяният професор (нем.). – Бел. пр.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук