Гранд хотел Европа - корица

Ако Стефан Цвайг е написал „Светът от вчера“, то Иля Пфайфер ни предлага „Светът от днес“ – с много знание, много въображение и много талант. Може би книгите на бъдещето ще бъдат такива.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22-4
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Гранд хотел „Европа“ (превод: Мария Енчева, художник: Таня Минчева, ИК „Колибри“) е едновременно художествена литература и есеистика, роман за една голяма любов, но и роман за великата история на Стария континент, за незавидното му настояще и за проблематичното му бъдеще, за привлекателната и разрушителна сила на туризма, за предимствата и пороците на глобализацията, за предразсъдъците на западняка и за участта на бежанците. 

Писателят се настанява в разположения някъде в Италия „Гранд хотел „Европа“, за да напише книга за туризма и да си отговори на въпроса къде са се объркали нещата с Клио, в която се е влюбил в Генуа и с която е заживял във Венеция. Заедно с това нараства любопитството му към чудатите обитатели на хотела, дошли сякаш от една далечна и по-елегантна епоха. И това е най-краткото резюме на това уникално произведение. Разсъжденията и коментарите се редуват с интригуващи случки и произшествия от личния живот на разказвача, сериозните размисли са подправени с хаплива ирония. В тази книга има всичко, дори еротика, дори мистерия…

Гранд хотел „Европа“

Иля Леонард Пфайфер

ПЪРВА ГЛАВА
Задачата
1

Първият човек, с когото се заприказвах след толкова време, ако не се броят няколкото пестеливи думи, които размених с киселия таксиметров шофьор в началото и в края на пътуването, беше кльощав мургав младеж в носталгична червена униформа на пиколо. Забелязах го отдалеч, докато таксито изминаваше последните метри по хрущящия чакъл, с който беше засипана дългата алея между чинарите. Седеше на мраморните стъпала към входната площадка, обрамчена с коринтски колони, под златните букви, които изписваха името на Гранд хотел „Европа“. Младежът пушеше цигара. Изправи се с намерение да ми помогне с багажа. Понеже съжалих, че пристигането ми е нарушило кратката му почивка, докато таксито се отдалечаваше от нас по чакъла, казах, че багажът ми може да почака, че съм пътувал дълго и бих изпушил една цигара и аз, което си беше истина. Предложих му от светлосиния си пакет Голоаз Брюн без филтър и му дадох огънче от своето зипо. На кепето на младежа със златна нишка беше извезано Гранд хотел „Европа“.

Седнахме. След няколко минути, в които мълчахме и пушехме един до друг на стъпалата към разкошния вход на някога грандиозния хотел, в който планирах да се установя, младежът се обърна към мен:

– Простете, че не успявам да сдържа любопитството си – каза, – но бих ли могъл да ви попитам откъде идвате?

Издишах дима по посока на прашния облак, който таксито беше оставило за спомен в далечния край на алеята, откъдето започваше гората.

– На този въпрос може да се отговори по няколко начина – отвърнах.

– Тогава страшно бих желал да ги чуя всичките  – каза младежът. – Но ако сметнете, че това ще ви отнеме твърде много време, дали не бихте могли да ми дадете най-красивия отговор?

– Главната причина да дойда тук – обясних аз – е, че се надявам да намеря отговори.

– Позволете ми да ви се извиня, задето ви смутих при изпълнението на тази важна задача. Не биваше да забравям, че любопитството ми може да е в тежест на гостите ни, както повтаря господин Монтебело.

– Кой е господин Монтебело? – попитах.

– Моят шеф.

– Консиержът ли?

– Той мрази тази дума, макар да харесва нейната етимология. Разказвал ми е, че произлиза от comte des cierges, „графа на свещите“. На практика всичко, което знам, съм го научил от господин Монтебело. Той ми е като баща.

– Как иска да го наричат тогава?

– Всъщност е метр д’отел, но предпочита званието „майордом“, защото в него се съдържа думата „дом“, а според господин Монтебело най-важната ни задача е да се погрижим гостите ни да забравят мястото, което са наричали „свой дом“, преди да пристигнат тук.

– Венеция – казах аз.

Докато изричах името на града, по панталона ми се посипа пепел от цигарата. Младежът забеляза това и преди да успея да се възпротивя, посвети цялото си внимание на задачата да изтупа крачола ми. Имаше слаби мургави ръце.

– Благодаря ти – казах аз.

– Какво е „Венеция“? – поинтересува се той.

– Мястото, което наричах „свой дом“, преди да пристигна тук. И най-красивият отговор на предходния ти въпрос.

– Как изглежда Венеция?

– Никога ли не си бил във Венеция? – попитах.

– Никога никъде не съм бил – отвърна той. – Само тук. Затова за огорчение на господин Монтебело добих навика да досаждам на гостите ни с любопитството си. Опитвам се чрез техните истории да видя частици от света.

– Ти кое място наричаше „свой дом“, преди да пристигнеш тук?

– Пустинята – отвърна той. 

– Но господин Монтебело ми помогна да я забравя, за което съм му признателен. Плъзнах поглед по терена, който опасваше хотела. Колонадата беше обрасла с бръшлян. Една от големите керамични вази, от които се лееха бугенвилии, беше пукната. По чакълестата алея никнеха треволяци. Беше мирно, не, не беше тази думата. Успокояващо. Тук човек по-лесно би приел хода на времето и раздялата с всичко ценно.

– Венеция е минало – казах аз. – И се надявам господин Монтебело да помогне и на мен да я забравя.

Угасих цигарата в саксията, която ни служеше за пепелник. Младежът стори същото и скочи, за да се заеме с багажа ми.

– Благодаря ти за компанията – рекох аз. – Може ли да попитам как се казваш?

– Абдул.

– Приятно ми е, Абдул. – Казах си името. – Да влизаме. И тъй, нека почнем.

2

Дори да не бях подготвен за съществуването на майордома, надали щях да го пропусна. Още щом прекрачих прага на неговата крепост и светиня, той се приближи с танцова стъпка. Приветства ме с толкова почести, ласкателства и арабески, че веднага ми стана ясно, че си имам работа с професионалист.

Беше ми запомнил името и ми даде дискретно да разбера, че е запознат и с факта, че се имам за писател. Докато се осведомяваше притеснено дали дългото пътуване не ме е изтощило твърде много, незабелязано извади отнякъде четчица за дрехи, с която приведе в приличен вид раменете на сакото ми, като не пропусна възможността да ме поздрави за кройката на костюма. Очевидно се чувстваше отговорен за цялото мироздание, тъй като се извини за мнителността, която царяла в съвременния свят и която го задължавала да се съобразява с определени формалности. Но и за това щял да ни се удаде сгоден момент, по-напред да съм си отпочинел от пътуването. Когато му признах, че, уви, не знам колко възнамерявам да остана и че се надявам това да не е проблем, той направи елегантен жест с ръка, за да разсее тревогата ми, и подчерта, че за хотела е чест, а лично за него – удоволствие да съм техен гост, както и че може само да си пожелае тази радост да продължи по-дълго. След това се приведе към мен и шепнешком добави, че не му било навик да се занимава с чужди дела, които не го засягали, но че не можел да се стърпи: направило му било впечатление, че копчето на левия ми ръкавел не било закопчано добре, и никога нямало да си прости, ако го изгубя в резултат на неговата дискретност.

Помоли за разрешение да ме заведе до сюитата, която бил наредил да подготвят специално за мен. Уверен бил, че ще ми хареса, ала ако все пак не отговаряла на очакванията ми в някое отношение, той лично щял да се погрижи допълнителните ми желания да бъдат удовлетворени незабавно. Бил си позволил волността да поръча да занесат в стаята ми освежаващи напитки и хапки. Да съм го последвал, моля.

Господин Монтебело, майордомът на Гранд хотел „Европа“, ме поведе през фоайето, в което бяха разположени рецепцията и портиерната; минахме през високите дъбови врати към Централната зала с мраморните колони, откъдето монументално стълбище водеше към горните етажи. Майордомът се движеше по дебелия килим като фигурист: с лекота се извръщаше към мен, за да обясни едно или за да допълни познанията ми за друго, или пък ситнеше на заден ход, без да забавя крачка. Ако от време на време не правеше по някой пирует, за да ми даде възможност да наваксам изоставането си, бих се затруднил да го следвам. Зад нас вървеше Абдул с багажа ми.

– Тук вляво ще откриете библиотеката – нареждаше гидът ми, – а в дъното са Зелената зала и Китайската стая. В другото крило са поместени салонът, залата за закуска и скромният ни ресторант, в който съм ви запазил маса до прозореца с гледка към перголата и розовата градина – или поне към онова, което е останало от градината; зад нея можете да видите как проблясва езерцето. За жалост, фонтанът е извън строя от няколко години, но мога да ви уверя, че готвачката ни ще направи всичко по силите си, за да отклони вниманието ви от това неудобство.

В Централната зала висеше величествен полилей, който изглеждаше на достолепна възраст.

– Едно от бижутата на хотела – каза майордомът, на когото не му убягваше нищо, дори впечатлението, което беше произвело върху мен осветителното тяло. – Но поддръжката му никак не е лесна. Забелязахте ли портрета над камината? Без съмнение сте разпознали характерните благородни черти на Николо Паганини. Пръв аз ще се съглася с вас, ако речете, че в художествено отношение картината не представлява шедьовър. Нарисувана е от добър, но не твърде известен майстор. При все това ние тук сме особено привързани към нея, тъй като е рисувана на място, а за модел е стоял самият виртуоз на цигулката, когато в апогея на славата си, на път към големите кралски дворове на Европа, където е предстояло да пожъне фурор и признание, пренощувал в нашия хотел. Говори се, че по собствено настояване, в знак на благодарност за отличния steak aux girolles, който му поднесли тук, изнесъл в тази зала превъзходен концерт. Оттогава ястието се нарича стек Паганини и до ден днешен присъства в менюто ни. Трудно бих могъл да ви препоръчам нещо по-добро за вечеря.

Вляво от камината висеше акварел със скромен формат и скромни художествени качества, който изобразяваше Пиаца Сан Марко във Венеция. Щом го съгледах, потръпнах. Бях сигурен, че майордомът е забелязал смущението ми; той обаче не се издаде. Парапетът на мраморното стълбище беше декориран със статуетки на магични създания: отляво химера, отдясно сфинкс.

– Гостите ни могат да спят спокойно, като знаят, че стаите им се пазят зорко  – продължи Монтебело.  – За да се добере до горните етажи, човек трябва да премине покрай хибридното проявление на страха и притворно предящото коте, с други думи, покрай не съвсем реалистичната мъжка самооценка и женската същност, ако ми позволите да ви разведря с дилетантските си познания в областта на символиката. Веднъж един от уважаемите ни гости сподели, че според него чудовищата били поставени на това място не за да държат настрана чужди хора, а за да не позволят на гостите да се доберат до изхода. Рече го преди години, а още е тук. Името му е Пателски. Ще го срещнете. Предполагам, че ще оцените компанията му по достойнство. Той е изтъкнат учен.

На площадката в горния край на стълбището беше поставена голяма ваза с изкуствени цветя.

– Знам – предугади мислите ми майордомът. – Напразно се надявах това да се изплъзне от погледа ви. Настойчиво ви умолявам да проявите благодушието да приемете искрените ми извинения. Тази несполучлива украса представлява жалко последствие от ентусиазма на новия собственик.

– Нов собственик ли има хотелът? – попитах аз.

– Неотдавна Гранд хотел „Европа“ премина в китайски ръце – обясни той. – Новият собственик се казва господин Уанг. Става дума за съвсем скорошна промяна, на която още не бихме могли да дадем една или друга оценка. Господин Уанг подчерта, че намерението му е да съживи старата слава на хотела, за което без съмнение ще помогнат неограничените финансови възможности, с които, както е видно, разполага. Вероятно ви е направило впечатление, че тук-таме хотелът носи следи от запуснатост. Просто вече нямаме толкова гости, както едно време. И това господин Уанг смята да промени. Стремежът му е да постигне пълна заетост. Аз бих оценил намеренията му по-скоро положително. Уви, тази ваза с изкуствени цветя ми дава повод да се съмнявам в афинитета на новия собственик към нашите традиции. Но да не ви товаря с притесненията си. Ето ни. Стая 17 – сюитата, която наредих да ви приготвят. Единственото, което трябва да знаете, е, че вратите на балкона не се затварят добре. При по-силен бриз ви съветвам да ги подпрете със стол. Сега ще ви оставя, за да ви дам възможност да си отпочинете от пътуването и да се освежите. Ако имате нужда от нещо, е достатъчно да дръпнете въженцето до вратата. Желая ви приятен престой в Гранд хотел „Европа“!

За автора

Иля Леонард Пфайфер (р. 1968 г.) е нидерландски поет и писател. С отличията си в почти всеки жанр, който можем да си представим, той се нарежда сред най-разпознаваемите и завладяващи гласове на съвременната нидерландска литература. Завършва класическа филология и до 2004 година работи като изследовател и преподавател по старогръцки. През 2008 г. заминава за Генуа, където живее и до днес.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук